Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

Глава десета
Ужасното нашествие

I

Събудих се още при първия трус, но бях твърде сънен и предположих, че са подновили изстрелите със снежното оръдие. През онези нощи на стрелба свикнахме с люлеенето и далечните експлозии. Този път обаче беше нещо по-различно.

— Едуард?

— Буден съм — отвърнах аз. — Пак ли оръдието?

— Не, този път е по-друго. Виждам и пламък. Осветил е цялата стая.

Замълчах, защото вече се бях уверил в безполезността да правя предположения за нещата, които виждах тук. Изминаха няколко минути, а навън беше съвършено тихо.

— Нямаше нищо — обадих се аз. — Хайде да спим.

— Слушай.

Някъде далеч в заспалия град се разнесе сирената на полицейска кола. Миг след това чухме втора, която бързо премина на няколко улици от нас.

Точно тогава по стените на стаята затанцуваха игриви отражения на най-мъртвешко бледия пламък, който някога съм виждал. Силуетът на Амелия, която седеше в хамака си, притиснала юргана до тялото си, се очерта съвсем ясно. Секунда-две по-късно се разнесе гръм от страхотна експлозия, някъде отвъд очертанията на града.

Амелия се смъкна с труд от леглото си и приближи до един от прозорците.

— Виждаш ли нещо?

— Струва ми се, че някъде има пожар — отговори тя. — Трудно е да се каже. Нещо гори със зелен пламък.

Понечих да се измъкна от хамака си, за да видя какво става, но Амелия ме спря.

— Моля те не идвай. Не съм облечена.

— Тогава метни си нещо отгоре, защото искам да видя какво става.

Тя се обърна и бързо отиде до мястото, където оставяше дрехите си за през нощта, но точно в този момент стаята отново се изпълни с ярката зелена светлина. Погледът ми неволно се спря на тялото й, но веднага извърнах очи, за да не я смутя. След две секунди се разнесе нова оглушителна експлозия; този път много по-близка и по-мощна, ако се съди по труса, който предизвика.

— Сложих си ризата, Едуард — обади се Амелия. — Сега можеш да дойдеш до прозореца.

Обикновено спях обут в марсиански панталони, затова без да се притеснявам от вида си, слязох бързо от хамака и отидох до прозореца. Амелия се оказа права, някъде на изток светеше ивица зелена светлина. Тя не беше ярка, но от силата в центъра можеше да се заключи, че там гори пожар. Ивицата постепенно избледняваше, но последва нова експлозия и аз дръпнах Амелия навътре. Този път взривът беше още по-силен и ни обзе страх.

Амелия отново се приближи до прозореца, но аз обгърнах раменете й с ръка и почти насила я отдалечих.

Отвън долиташе вой на многобройни сирени, заглушени за миг от нов взрив, придружен от зелена светлина.

— Да се върнем на хамаците си, Амелия — посъветвах я аз. — Там поне ще бъдем защитени от срутване на пода.

За мое учудване Амелия не възрази, а бързо се отправи към най-близкия хамак и се покатери в него. Хвърлих един последен поглед навън по посока на експлозиите, които избухваха зад наблюдателната кула до нашата спалня, и видях че зелената светлина се разпространява все повече. Точно в този миг избухна нова експлозия и аз побързах да се кача на един хамак.

Амелия се беше настанила в този, в който обикновено спях.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре тази нощ да дойда при теб — промълви тя с разтреперан глас.

Аз също се чувствах малко разстроен, защото, макар и на значително разстояние от нас, експлозиите бяха по-силни от всичко, което бях наблюдавал досега.

В тъмнината можех да различа само силуета й. Улових с ръка края на хамака и усетих как ръката на Амелия докосва моята. Нов поток от светлина заля стаята — много по-ярък от досегашните. Последвалият трус разлюля основите на нашата сграда. Това ме накара да отхвърля всички задръжки, покатерих се в хамака и се свих под юргана до Амелия. В същия миг ръцете й ме обгърнаха и за известно време забравих тайнствените експлозии вън.

Те обаче продължиха на интервали, най-продължителният от които беше около два часа; сякаш предизвикани от тях броят на сирените на марсианските коли, които се спущаха по улиците, се удвояваше и учетворяваше.

Нощта премина, без никой от нас да успее да заспи. Вниманието ми се раздвояваше между събитията вън и скъпоценната за мен близост на Амелия. Обичах силно това момиче и тази, макар и временна интимност, беше за мен върховна наслада.

След дълго очакване утрото настъпи, а с него намаля и шумът на сирените. Слънцето беше вече близо час на небосклона, когато воят и на последната заглъхна, след което настъпи пълна тишина и ние с Амелия станахме и се облякохме.

Приближих до прозореца и се загледах на изток… нямаше и следа от източника на взривовете и само тънък стълб дим пресичаше линията на хоризонта. Понечих да се обърна, за да съобщя на Амелия какво е положението, когато забелязах, че наблюдателната кула пред нашил прозорец е изчезнала през нощта. Надникнах и огледах улицата, но кулите, станали за нас неизменна част от градския пейзаж, липсваха.