Кристофър Прийст
Машината на пространството (66)

III

Не мина много и робите се върнаха от работа, и ние оставихме разказите си за после.

Хората влизаха през двата главни коридора и заедно с тях при нас влязоха надзирателите, които очевидно имаха свои отделни помещения. Някои от тях носеха електрическите си палки, но вътре ги хвърляха небрежно настрани.

И преди споменах, че обикновено на лицата на марсианците беше изписано крайно отчаяние, тези, които току-що влязоха, не правеха изключение. Бях свидетел на кръвопролитието същия следобед и отношението ми към робите беше значително по-съчувствено.

След завръщането си работниците първо се измиха, след което им донесоха храната. От доста време не бях ял и макар че така сурови тревите почти не можеха да се сдъвчат, ядох колкото можах.

По време на вечерята момичето, което Амелия нарече Едуина, седна до нас. Бях удивен от бързината, с която момичето беше научило английски език, нещо повече, успяла беше с малки изключения при най-сложните съгласни да усвои характерната интонация на гласа на Амелия. Когато предавам думите на Едуина в разказа си, няма да възпроизвеждам неповторимия й акцент, а ще ги предам на правилен английски; в началото обаче срещнах доста трудности, докато разбера какво казва момичето.

Направи ми впечатление, че по време на вечерята (маси тук нямаше и клечахме на пода) робите стояха на почетно разстояние от нас с Амелия. Към нас се стрелкаха много тайни погледи и само Едуина сякаш не се притесняваше от нищо.

— По всичко личи, че вече са свикнали с теб — казах на Амелия.

— Твоето присъствие ги прави неспокойни. Ти също изигра ролята на личност от техните легенди.

Едуина беше чула и разбрала моя въпрос и се обади:

— Ти си бледото джудже.

Посмръщих лице и погледнах Амелия, за да разбера дали тя знае за какво става дума.

— Нашите мъдри хора — не спираше Едуина — разказват за бледоликото джудже, което слиза от бойна машина.

— Разбирам — казах аз и любезно й се усмихнах. Малко по-късно, когато Едуина не можеше да ни чуе, попитах Амелия:

— Щом си нещо като месия за тези хора, защо трябва да работиш на тревите?

— Просто нямам избор. Повечето, от надзирателите са свикнали с мен, но ако някой нов пристигне от града, може веднага да ме отдели, ако не съм с останалите. Освен това в митовете се говори, че онзи, който ще поведе народа, ще бъде един от тях. С други думи — роб.

— Ще ми се да чуя тези легенди.

— Едуина ще ти ги разкаже.

— Говориш за надзирателите. Как стана така, че никой не се страхува от тях?

— Успях да ги убедя, че всички хуманоиди на Марс имат един общ враг. Не само играя роля, Едуард, убедена съм, че трябва да се вдигне бунт. Чудовищата управляват хората тук, като ги разделят: поставили са двете групи една срещу друга. Робите се страхуват от надзирателите си, защото на пръв поглед изглежда, че зад тях стои авторитетът на чудовищата. Гражданите марсианци като че са доволни от положението си, защото се радват на известни привилегии. Но ние с теб се уверихме, че това е просто ход на тези уродливи същества, защото единственото, което искат, е човешка кръв и системата на робството значи край на човешката раса тук. Единственото, което можах да направя, е да убедя надзирателите, защото те също познават местния фолклор, че чудовищата са общ техен враг.

Докато говорехме, робите изнасяха остатъците от храната, но изведнъж всички замръзнаха по местата си, спрени от силен звук — ужасен, пронизителен вой, който отекна в помещението.

Амелия пребледня и се скри зад паравана си. Последвах я и я заварих обляна в сълзи.

— Този крясък значи ли това, което подозирам?

— Дошли са за храната си — промълви Амелия отново избухна в плач.

Нямам намерение да се впускам в подробности за противната сцена, която последва, но трябва да спомена, че робите бяха измислили система на хвърляне на жребий и шестте безпомощни нещастници се отправиха мълчаливо към шкафа убиец.

Амелия обясни, че не е очаквала чудовищата да се явят за храна тази вечер. Надявала се беше, че ще изсмучат кръвта на десетките убити край растенията.

Едуина дойде при нас.

— Бихме искали да чуем за приключенията на бледото джудже — обърна се тя към Амелия. — Това ще ни направи щастливи.

— Да не би да иска да каже, че трябва да говоря пред всички? — попитах аз. — Не знам какво да кажа. И как ще ме разберат?

— Те го очакват от теб. Ти пристигна толкова вълнуващо, че те искат да го чуят от собствените ти уста. Едуина ще им превежда.

— Правила ли си това?

Тя кимна.

— Научих за този ритуал, докато учех Едуина да говори английски. Щом тя научи известен брой думи, подготвихме с нея кратка реч и от този момент нататък те ме приеха за свой водач. Няма да те приемат напълно, докато не го сториш.

— Но трябва ли да им кажа всичко? Казала ли си им за Земята?

— Подозирам, че няма да разберат, и затова не съм им казала. В техните легенди се говори за Земята, наричат я „топлия свят“, но само като за небесно тяло. Ето защо не съм им разкрила произхода си. И между другото, Едуард, мисля, че е време да си признаем един на друг, че никога вече няма да видим Земята. Няма никакъв начин да се върнем обратно там. Откакто съм тук, се примирих с тази мисъл. Вече и двамата сме марсианци.

Нищо не отговорих и се замислих. Напълно разбирах Амелия. Докато продължавахме да поддържаме някаква нереална надежда, никога нямаше да се успокоим.

На края казах:

— Тогава ще им разкажа как съм летял със снаряда, как се качих на кулата и как се отървах от чудовището.

— Едуард, мисля, че тъй като изпълняваш роля от митологията, би трябвало да употребиш дума, по-силна от „отървавам“.

— Едуина ще разбере ли?

— Ако придружиш думите си с подходящи жестове, да.

— Но те нали ме видяха, че слизам от кулата целия в кръв!

— Важно е разказването на историята. Просто повтори пред тях онова, което разказа на мен.

На лицето на Едуина се беше изписало такова щастливо изражение, каквото не бях виждал у никого тук, на Марс.

— Сега ли ще чуем за приключенията? — попита тя.

— Така мисля — отвърнах аз.

Изправихме се и последвахме момичето в общото помещение, където няколко хамака бяха вдигнати и робите бяха насядали по пода. Щом се появихме, те се изправиха и започнаха да подскачат. Положението беше доста комично и аз се смутих още повече, но Амелия успя да ми пошушне, че това е начин за изразяване на възторг.

Направи ми впечатление, че в дъното на залата стояха и пет-шест надзиратели. Те явно не се чувстваха съвсем близки с робите, но поне липсваше чувството на уплаха от тях, което бяхме наблюдавали в Града на опустошението.

Амелия успокои тълпата, като вдигна ръка и разпери пръстите си. Щом те млъкнаха, тя каза:

— Народе мой. Днес видяхме как този мъж уби един от тираните. Сега той сам ще ви разкаже как го е направил.

Докато тя говореше, Едуина веднага превеждаше, като издаваше някакви откъслечни срички и оживено жестикулираше. Щом свършиха, всички заподскачаха отново, издавайки пронизителни, подобни на скимтене, звуци. Това още повече ме разстрои, при това те като че нямаха намерение да спрат.

Амелия ми прошепна:

— Вдигни ръка.

Вече искрено съжалявах, че се бях съгласил на цялата тази история, но вдигнах ръка и за мое удивление изведнъж настана пълна тишина. Гледах тези странни хора — високи, червенокожи, чужди същества, сред които ни беше запратила съдбата и с които ни предстоеше да живеем, и се чудех с какво да започна. Тишината продължаваше и малко нерешително описах как са ме качили на снаряда. Едуина не закъсня и веднага преведе думите ми по странния си начин.

Започнах колебливо, без да съм сигурен дали трябва да разказвам всичко. Слушателите ми пазеха абсолютна тишина. Полека-лека се увлякох. Едуина също се разпали и си позволих дори малко да попреувелича.

Моето описание на битката включваше дрънчене на метални гиганти, хаос от ужасни писъци и истинска вихрушка от изстрели на огнедишащите оръжия. По време на разказа ми няколко от робите бяха станали и възторжено подскачаха. Когато стигнах до епизода, в който чудовището обърна огнения лъч на оръдието си срещу хората, работещи на растителната стена, цялата аудитория беше станала на крака, а Едуина припяваше драматично.

Вероятно в разказа ми паднаха отсечени малко повече пипала, отколкото бях отсякъл всъщност, и употребих доста повече сили и енергия за убиването на чудовището, но се чувствах задължен да изпълня задачата си докрай, а не да се придържам дребнаво към подробностите.

Завърших разказа си при възторжените възгласи на аудиторията и най-прекрасната гледка на подскачане, която някога съм виждал. Погледнах към Амелия, за да видя нейната реакция, но преди да успея да си отворя устата и двамата бяхме плътно обкръжени от тълпата. Марсианците ни избутваха и потупваха леко, което си обяснявах с по-нататъшен изблик на ентусиазма им. Придвижиха ни без възможност за отстъпление до спалното място на Амелия и когато най-накрая стигнахме до изпънатите хамаци, образуващи импровизирания параван, шумът стигна най-високата си точка. След още няколко минути възторжено потупване най-накрая ни изтикаха зад преградата.

Гласовете оттатък веднага стихнаха.

Развълнуван от посрещането, което ми беше устроено, привлякох Амелия в прегръдките си. Тя беше не по-малко възбудена и отвърна на целувките ми пламенно и с любов.

Колкото по-дълга биваше целувката ни, толкова по-ясно усещах как в мен се надигат естествените желания, които толкова дълго бях потискал, ето защо с голяма неохота извърнах лицето си и отпуснах ръце, очаквайки тя да се отдръпне. Тя обаче ме привлече до себе си и притисна лице рамото ми.

Оттатък преградата чувах тихите гласове на робите. По всичко личеше, че пеят — това беше някакво пискливо жужене без мелодия. Макар и необичайна, тази песен беше странно спокойна и приятна.

— А сега какво ще правим? — попитах след няколко минути.

Амелия не отговори веднага.

Притисна ме по-силно до себе си и промълви:

— Трябва ли да ти казвам, Едуард?

Усетих, че се изчервявам.

— Имах пред вид някакви обредни задължения.

— Само онова, което се очаква от нас според легендата. Нощта, в която джуджето слезе от кулата… — останалото тя прошепна съвсем тихо до ухото ми.

Момичето не виждаше лицето ми и от вълнение останах без дъх и силно стиснах очи.

— Амелия, не сме женени и не можем да го направим — отдадох аз последна дан на условностите, с които бях прекарал целия си живот.

— Сега сме марсианци — каза Амелия. — Вече не сме длъжни да държим на брака.

И така, докато марсианците пееха с тъжните си пискливи гласове зад преградата, ние забравихме напълно всичко, което ни напомняше за това, че сме земни жители и при това англичани, и през тази нощ се отдадохме напълно на новата си роля на ръководители на потиснатия марсиански народ.