Кристофър Прийст
Машината на пространството (101)

VIII

Необходими ни бяха няколко минути, докато успеем да уловим отново греблата и да изгребем поне толкова вода, че да стане лодката отново маневрена. През това време машините вече бяха се отдалечили и вероятно отиваха към своята яма насред общинската земя на Уокинг.

Разтреперан от твърде дълго продължилия инцидент, се залових за греблата и скоро отминахме изпепелените останки на Уейбридж.

Може би някои от жителите бяха оцелели, но ние не забелязахме никакви хора. Нападението на марсианците беше заварило натоварения с пътници ферибот по средата на курса му от единия до другия бряг на Темза и сега той се носеше по повърхността с обърнато нагоре дъно. Градът беше в пламъци и само няколко сгради бяха останали незасегнати от жестоката атака. Картината пред нас беше сякаш от някакъв кошмарен сън, защото когато един град гори и никой не прави дори опит да потуши пожара, той прилича на огромна жертвена клада.

Във водата плуваха труповете на много хора, които вероятно са смятали, че ще намерят тук убежище. Марсианците отново бяха проявили жестоката си изобретателност и насочвайки дулата на огнедишащите оръдия към водата, бяха я загрели до температура на кипене. От повърхността все още се вдигаше пара и тук-там се пукаха мехури; Амелия я докосна с пръст, но бързо се дръпна. Кожата на много от телата край нас се отличаваше с яркочервения си цвят, което говореше, че са били буквално сварени. Облаците пара ни спестиха до голяма степен ужаса на жестоката гледка.

С известно облекчение взехме завоя на реката, но с това страданията ни не свършиха, сега пред нас се разкри гледката на разрушения Шепъртън. По настояване на Амелия загребах по-бързо и скоро отминахме най-драматичната част от картината.

Бързо се уморявах и след следващия завой намалих скоростта. И двамата бяхме страшно измъчени от преживяното, ето защо отклоних лодката към единия от двата бряга. Слязохме и като замаяни седнахме на земята. Няма да разказвам какво се случи между нас после, и без това измъчените ни мозъци се раздираха от съзнанието за нашето участие в трагедията, сполетяла Англия.

Изминаха близо два часа, докато дойдем на себе си, време, през което решението ни да вземем дейно участие в борбата с чудовищата се затвърди окончателно. Така че с подновено чувство за необходимостта от бързата ни намеса се качихме отново в лодката. Сър Уилям Рейнолдс положително щеше да е в състояние да измисли нещо по-добро от стратегията на войската.

В тази част на Темза за събитията напомняха само плаващите по повърхността на водата отломки, но това, което вече бяхме видели, беше живо в съзнанието ни. От момента на марсианското нашествие не бяхме срещнали жива душа и дори сега единственото движение беше виенето на дима нагоре.

След почивката силите ми се бяха възвърнали и се заех с гребането с подновена енергия, правех дълги, спокойни загребвания.

Въпреки преживяното не можех да остана сляп за чудесното време, за което толкова бях мечтал на Марс. Бризът милваше лицата ни, а слънцето грееше топло. Зелените треви и дървета бяха истинска радост за очите, по пътя чувахме гласовете на птиците и жуженето на насекомите. Всичко това и ритмичните удари с греблата повъзвърнаха нормалния ход на мислите ми.

Дали след демонстрацията на превъзходството си марсианците щяха да се ограничат само със затвърдяване на завоюваните позиции? Ако беше така, колко ли време щеше да е необходимо на военните да променят и подобрят стратегията си спрямо врага? Като изключим трите артилерийски батареи, които бяхме видели или чули, от военните части на нашата армия нямаше и следа.

След това чувствах, че имаме нужда да се приспособим към съществуващите обстоятелства. Ние с Амелия продължавахме в известен смисъл да живеем като в снаряда — действията и мислите ни се ръководеха от поведението на чудовищата. Сега обаче се намирахме на собствена територия, където градовете, районите и техните имена ни бяха познати; където дните се събираха в седмици, внасящи ред в живота на всеки човек. Вече знаехме къде сме се приземили и виждахме, че Англия се радва на чудесно топло лято, знаехме че след него ще настъпят и други сезони, но нямахме представа кой ден на седмицата е, нито кой месец.

Ето какви проблеми, наглед твърде обикновени, разбира се, ме занимаваха, докато взимахме завоя непосредствено преди моста при Уолтън на Темза. Именно тук видяхме и първия жив човек за този ден: млад мъж с тъмен жакет. Той седеше сред тръстиките до самата вода и гледаше унило над реката.

Показах го на Амелия и промених курса към него.

Когато приближихме, забелязах, че е свещеник. Изглеждаше много млад — тънък, с гъсти къдрави коси, приплескани отгоре на главата. Едва сега забелязахме, че до него на земята лежеше човек. Добре сложеното му голо от кръста нагоре тяло беше покрито с речна кал.

Все още замислен върху обикновените въпроси от преди малко, щом приближихме човека достатъчно, та да ме чуе, извиках:

— Сър, какъв ден сме днес?

Свещеникът втренчи поглед в нас, сетне, като се олюляваше, се изправи. Съдейки по непрестанно мърдащите му ръце, които шареха безспир по разкъсания плат на жакета, разбрах, че той все още не може да се съвземе от силните преживявания. Погледът му беше празен и неспокоен.

— Денят на Страшния съд, деца мои.

Амелия не можеше да откъсне поглед от проснатия на земята мъж и попита:

— Отче, жив ли е този човек?

Отговор не последва, защото свещеникът се беше извърнал от нас. Понечи да си тръгне, след това се обърна отново.

— Имате ли нужда от помощ, отче? — попита пак Амелия.

— Кой може да помогне, когато над нас се изсипва божият гняв?

— Едуард… греби към брега.

— Но с какво можем да помогнем ние — възразих аз.

Въпреки това натиснах греблата и скоро дъното на лодката застърга по брега. Свещеникът ни наблюдаваше, когато се наведохме над проснатия на земята човек. Веднага разбрахме, че не е мъртъв, дори не беше в безсъзнание, а само се въртеше неспокойно, сякаш беше изпаднал в делириум.

— Вода… имате ли вода? — попита той с напуканите си и изсъхнали устни. Забелязах, че кожата му е леко зачервена, сякаш е бил в реката, когато марсианците са нагорещили водата.

— Не сте ли му дали да пие? — попитах свещеника.

— Той непрестанно ми иска, но реката пред нас е река от кръв.

Погледнах Амелия и по лицето й прочетох, че нейното мнение за бедния свещеник съвпада с моето.

— Амелия — казах й аз тихо, — виж дали не можеш да намериш нещо, с което да донесеш вода.

Обърнах се отново към бълнуващия мъж и като не знаех какво друго да сторя, за да му помогна, го плеснах леко по лицето. Това като че го стресна и извади от бълнуването, защото той седна и тръсна глава.

Амелия беше открила захвърлена на брега бутилка, донесе я и я подаде на мъжа. Той я прие с благодарност и отпи няколко големи глътки. Очевидно дошъл на себе си, мъжът отправи пронизващия си поглед към свещеника.

Той беше видял как помогнахме на другия и това като че го разстрои. Загледа се през ливадите към далечната порутена кула на черквата в Шепъртън.

След малко се обади:

— Какво значи това? Всички плодове на нашия труд са разрушени. Отмъщение на всевишния, който отведе чадата. Димът от пожара вечно ще се издига…

След тези тайнствени думи той с решителни крачки тръгна сред избуялата трева и скоро се загуби от очите ни.

Мъжът до нас се закашля, след което промълви:

— Просто не зная как да ви благодаря. Мислех, че вече умирам.

— Свещеникът с вас ли беше?

Той поклати леко глава:

— Никога не съм го виждал преди.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите? — попита Амелия.

— Мисля, че да. Не съм пострадал, но едвам се отървах.

— В Уейбридж ли бяхте? — попитах го аз.

— В центъра на събитията. Тези марсианци не знаят нито милост, нито съжаление…

— Откъде знаете, че са от Марс? — възкликнах аз, искрено заинтригуван, както когато чух за слуховете, които се носеха между войниците.

— Това е добре известно. Изстрелването на снарядите беше наблюдавано от много хора. Имах късмет да наблюдавам едно от тях с телескопа в Отършоу.

— Вие астроном ли сте? — попита Амелия.

— Не, не съм, но се познавам с много учени. Моето призвание има по-философски характер. — При тези думи той замълча и поглеждайки се изведнъж, ужасно се притесни. — Уважаема госпожо — обърна се той към Амелия, — моля да ме извините за вида ми.

— Ние самите не сме облечени по-добре — отвърна тя и не беше много далеч от истината.

— Вие също ли идвате от разгара на битката?

— В известен смисъл — да — отвърнах аз. — Сър, надявам се, че няма да откажете да дойдете с нас? С лодка сме и сме се отправили към Ричмонд, където се надяваме да намерим убежище.

— Много съм ви благодарен — отговори мъжът, — но аз самият трябва да стигна до Ледърхед, където оставих съпругата си.

Опитах се да си представя разположението на двата града. Ледърхед се намираше на много мили южно от нас.

— Вижте, жител съм на Уокинг, но преди марсианците да нападнат, успях да преместя жена си на по-безопасно място. Наложи се да се върна в Уокинг, а сега се опитвам да стигна при нея. Имах възможност на собствения си гръб да се уверя, че територията оттук до Ледърхед е във властта на противните създания.

— В такъв случай, щом жена ви е в безопасност, не би ли било по-разумно да дойдете с нас, докато войската се справи с врага?

Явно мъжът се колебаеше, защото от Ричмонд ни деляха само няколко мили. Известно време не се решаваше, но на края кимна:

— Щом гребете, ще имате нужда от още един чифт ръце. Ще се радвам, ако ви бъда от полза. Но преди това бих искал да се поизмия.

Той слезе до водата и като загребваше с ръце, изми голяма част от следите, оставени от дима и речната тиня. Сетне прокара ръка през косите си и помогна на Амелия да влезе отново в лодката.