Кристофър Прийст
Машината на пространството (70)

IV

Прекарахме неспокойна нощ, а на сутринта, както беше планът ни, потеглихме за града.

С нас тръгнаха трима марсианци: Едуина, защото имахме нужда от преводач, и още двама граждани, всеки от които размахваше небрежно електрическата си палка. На никой не споменахме за снощния си разговор и планът ни продължаваше да бъде посещение на няколко от бунтовническите ядра в града.

Бях твърде ангажиран със собствените си мисли; знаех, че силни противоречия бушуват в душата на Амелия. Нашето мълчание трая почти през целия път до града и озадачи марсианците, защото ние двамата обикновено винаги имахме какво да си кажем. От време на време Едуина се опитваше да ни заговори, като показваше нещо през прозореца, но аз поне не проявявах жив интерес.

Преди да напуснем лагера на робите, успях да кажа още няколко думи насаме на Амелия:

— Трябва да се върнем обратно на Земята. Ако тези чудовища имат намерение да кацнат там, няма защо да говорим какво ще последва.

— Но какво можем да направим, за да ги спрем?

— Значи си съгласна, че трябва да намерим начин да стигнем до Земята?

— Да, разбира се, но как?

— Ако ще пътуват със снаряд, все някак ще успеем да се скрием в него. Пътуването няма да продължи повече от един-два дена, а толкова ще издържим. Веднъж да стигнем Земята, ще успеем да предупредим властите.

На първо време този план беше добър и Амелия се съгласи с него по принцип. Основните й съмнения обаче бяха другаде.

— Едуард, ние не можем да изоставим тези хора точно сега. Аз им вдъхнах вяра за този бунт, а сега, в решителния момент, им предлагам да ги напусна.

— Бих могъл да те оставя тук при тях — заявих с преднамерено безразличие.

— О, не! — и Амелия бързо улови ръката ми. — Не мога да изменя на Земята. Но все пак нося отговорност за това, което съм започнала.

— Това е, което те вълнува, нали? Ти си започнала организирането на бунта. Била си необходимият стимул за тези хора. Но борбата за свобода е тяхна, а не твоя. Каквото и да е, ти сама не можеш да ръководиш цяла една революция на раса, която ти е съвършено чужда и която почти не разбираш, чийто език едва-едва говориш. Ако подготовката е направена и ти не си видяла по-голяма част от нея, в такъв случай ти ще си формален водач.

— Предполагам.

Докато седяхме във влака, Амелия беше потънала в мисли и знаех, че сега тя трябва да вземе решение.

Двамата марсианци, които пътуваха с нас, посочиха с нескрита гордост един от индустриалните центрове, край които минавахме. Комините не пушеха и оживлението край сградите беше значително по-слабо. Няколко бойни машини стърчаха пред вратите, видяхме и десетки многокраки коли. Едуина обясни, че именно тук са били проведени саботажните акции. Никакви репресии от страна на чудовищата не са били предприети, защото всичко е било организирано така, че да изглежда случайно.

Аз лично бях обзет от вълнуваща идея, която в момента обмислях от всички страни.

Бунтът, който толкова много занимаваше ума и чувствата на Амелия, беше замислен и подготвен в мое отсъствие, не ме засягаше твърде. Една тревога не ме напускаше: ами ако не бях разбрал, че чудовищата смятат да напускат Марс и се бях включил във военните действия на робите, тогава можех да стана и жертва. Но през всичките тези седмици и месеци, прекарани тук на Марс, усещах вътрешна тежест, която нито за миг не ме напусна: това беше острото чувство на изолираност и носталгия. До болка силно исках да се върна в моя свят или поне в онази негова част, която беше мой дом.

Липсваше ми Лондон — с тълпите, шума и задушливите си миризми, неутолим беше гладът ми и за гледката на зеленината. Няма нищо по-красиво от английския пейзаж през пролетта и ако в миналото го бях възприемал като нещо дадено, знаех, че ако мога да се върна, това нямаше да е вече така. Тук светът беше свят на чужди за мен цветове: сиви сгради, червеникавокафява пръст, аленочервени растения. Ако имаше поне един дъб или една неравна ливада, или поне една ивица диви цветя, бих могъл да се науча да живея на Марс; но тук не можеше да се види нищо подобно.

Фактът, че чудовищата притежаваха средство, с което да стигнат до Земята, за мен беше сега от първостепенна важност, защото това значеше, че все пак има някакъв начин да стигнем до дома.

Бях предложил на Амелия да се скрием на борда на някой от снарядите им, но идеята криеше много опасности.

Да оставим настрана какво ни очакваше, ако ни открият или ако се случеше някое друго нещастие, но на Земята щяхме да пристигнем с най-безмилостните и враждебно настроени врагове, каквито жителите й някога са виждали.

Не знаехме какви са плановете на чудовищата, но нямахме никакви основания да смятаме, че намеренията им ще бъдат миролюбиви. Нито Амелия, нито аз имахме право да вземем участие в нападение срещу Земята, колкото и пасивна да е нашата роля. Нещо повече, наше първо задължение беше да предупредим за плановете страшните жители на Марс.

Решение имаше и от момента, в който то мина през ума ми, вече нищо друго нямаше значение.

Със снаряд вече бях пътувал, видях как летеше, бях разглеждал таблото за управление.

Двамата с Амелия трябваше да откраднем един от снарядите и да отлетим сами до Земята!