Кристофър Прийст
Машината на пространството (91)

IV

Измина много време, преди да забележим някакви признаци на раздвижване от страна на чудовищата или на хората, които бях си въобразил, че са отвън. Всеки два или три часа се изкатервах нагоре по коридора, но люкът си стоеше все така здраво залостен.

Условията в нашата кабина, въпреки слабото понижаване на температурата, ставаха все по-непоносими. Светлините бяха запалени и въздух постъпваше, но хранителните припаси гниеха бързо и изпълваха помещението с отвратителна воня. Пробитата тръба продължаваше да тече и ниските части на кабината бяха вече наводнени. Опасявайки се от последиците, се стараехме да вдигаме колкото се може по-малко шум, за да не ни чуят чудовищата. Марсианците обаче бяха твърде заети със собствените си работи, защото шумът отвъд люка на тяхната кабина не стихваше нито за миг.

Гладни, уморени и уплашени седяхме сгушени на металния под на кабината в очакване на възможност за бягство.

Трябва да сме заспали, защото неочаквано усетих, че се събуждам с чувството, че е настъпила някаква промяна. Погледнах часовника си, който бях извадил от джоба си и бях закачил на един от илиците на фланелката си, и пресметнах, че от момента на пристигането ни са изминали близо двадесет часа.

Събудих Амелия, която беше опряла глава на рамото ми.

— Какво има? — попита тя.

— На какво ти мирише?

Тя задуши наоколо, сбърчвайки нос.

— Нещо гори — казах аз.

— Да — съгласи се тя, сетне извика: — Да, мирише ми на запалени дърва!

Обзе ни неудържимо вълнение — нямаше друга миризма, която да ни накара да се чувстваме повече у дома си.

— Люкът! — сетих се аз. — Най-сетне е отворен!

Амелия беше вече на крака.

— Хайде, Едуард. Докато не е станало твърде късно!

Грабнах чантата й и я поведох нагоре по стръмния коридор. Пуснах я да върви напред, за да мога да я подкрепя, ако се подхлъзне и падне. Изтощени от преживяното, ние се движехме бавно… но се качвахме за последен път, вън от ада на марсианския снаряд, към свободата.