Кристофър Прийст
Машината на пространството (52)

III

Последва дълъг период от време (толкова мъчителен, че ми коства голямо усилие да го опиша), през който работех по възстановяването на разрушените улици и сгради. Работа имаше много и при чувствително намалелия брой на населението просто не виждах реална възможност да се справим с всичко.

Не съществуваше и минимален шанс за бягство. Във всеки миг от денонощието отвратителните чудовища ни пазеха, а привидната свобода в града, благодарение на която двамата с Амелия можахме да го изучим основно, отдавна не съществуваше. Съвсем малка част от града беше обитаема, а я охраняваха не само полицейските коли, но и наблюдателни кули, останали невредими по време на нападението. Те се управляваха от чудовищата, които очевидно бяха способни да стоят неподвижно в продължение на дълги часове.

Голяма част от робите бяха изпратени в града и най-тежката и неприятна работа вършеха те. И въпреки това моите задължения не бяха никак леки.

В известен смисъл бях доволен, че работата поглъщаше почти всичките ми сили, защото не ми оставаше време да мисля много за тежката съдба на Амелия. Установих, че дори предпочитам да е умряла — мисълта, че тези ужасни същества могат да я подложат на отвратителни изтезания, ме подлудяваше. И в същото време и за миг не исках да се примиря с възможността, че е мъртва. Исках да е жива, защото тя беше смисълът на живота ми. Винаги присъстваше в мислите ми, колкото и да бях зает със заобикалящите ме събития. Често пъти нощем не можех да заспя, измъчван от чувство на вина, обвинявах се в несъществуващи грешки. Желаех я и я обичах и почти не минаваше нощ, без да плача горчиво в своя хамак.

Фактът, че марсианците наоколо живееха при същите тежки условия, или това, че най-после бях успял да разбера причината за безкрайната им мъка, не беше никаква утеха за мен.