Кристофър Прийст
Машината на пространството (31)

IV

Слънцето беше превалило вече най-високата си точка, растенията хвърляха сянка, но ние упорито продължавахме да вървим. Тъкмо бях решил, че вече е време да направим поредната почивка, изведнъж сграбчих Амелия за лакътя и посочих напред.

— Амелия, гледай! — извиках. — Там… на самия хоризонт!

Точно пред нас се разкри най-привлекателната гледка, която всеки от нас можеше да си представи. Някакъв метален и лъскав предмет отразяваше слънчевата светлина в очите ни. Блясъкът беше постоянен, което значеше, че не идва от естествен отражател — море или езеро.

Предметът беше дело на човешка ръка и от известно време насам първият признак на цивилизация.

Отправихме се нататък, но след миг блясъкът изчезна.

— Какво стана? — попита Амелия. — Дали не беше мираж?

— Каквото и да е било — премести се — отвърнах аз. — Но не беше плод на въображението ни.

Вървяхме колкото е възможно по-бързо, но все още непривикнали с разредения въздух, се принудихме да се върнем към предишната по-спокойна крачка.

След две-три минути отново зърнахме отразената светлина и разбрахме, че не сме сбъркали. На края разумът надделя и решихме да спрем и да отдъхнем за малко; изядохме остатъка от шоколада и пихме растителен сок, докато стомасите ни се напълниха. Така подкрепени продължихме към проблясващия предмет, окрилени от мисълта, че дългият ни път е към своя край.

След още един час се приближихме толкова, че макар слънцето да беше слязло още по-ниско и да виждахме отблясъка по-рядко, можехме да различим предмета, от който се отразяваше светлината. Насред пустинята се издигаше метална кула, чийто покрив събираше слънчевата светлина. В разредения въздух разстоянията често пъти са измамни и макар от известно време да виждахме кулата, истинските й размери оценихме едва когато дойдохме съвсем близо. Чак тогава забелязахме, че редом с нея се издигат още няколко.

Общата височина на най-близката кула беше около шейсет стъпки. На вид тя приличаше на огромна дълга карфица — на върха на дългия централен корпус се намираше кръгла затворена платформа. Това описание не е съвсем точно, тъй като корпусът не беше единен, а се състоеше от три високи колони. Те бяха разположени много близо една до друга и вървяха паралелно до самата платформа, която поддържаха, но това забелязахме едва когато двамата с Амелия се приближихме съвсем. Трите колони бяха здраво зарити в земята, но след по-внимателно разглеждане забелязах, че на няколко места са съединени, така че образуваха телескопоподобни тръби, което даваше възможност да се повдигат и свалят.

Платформата трябва да имаше десет стъпки в диаметър и беше може би около седем стъпки висока. От едната страна имаше отвор, който ми приличаше на голям овален прозорец, но той беше направен от тъмно стъкло и от мястото, на което се намирахме, беше невъзможно да се види вътре. Под платформата имаше някакво приспособление, което приличаше на карданова връзка, позволяващо на платформата да се върти бавно насам-натам и по този начин успяваше да отразява слънцето. Именно тази светлина бяхме видели по-рано. Платформата се въртеше и сега, но край кулата нямаше никакъв признак на живот.

— Хей, вие там горе! — извиках аз и след няколко минути повторих. Или не ме чуваха, или гласът ми беше по-слаб, отколкото си представях, но никой не отговори.

Докато съм разглеждал кулата, Амелия ме беше заобиколила и не откъсваше очи от растенията. Бяхме се отдалечили от растителния пояс, за да разгледаме кулата, но видях, че сега той беше още по-далеч от моите очаквания и беше значително по-нисък. Нещо повече, там работеха много хора.

Амелия се извърна към мен и не беше трудно да видя как очите й грееха от радост.

— Едуард, ние сме спасени! — извика тя, дойде до мен и топло ме прегърна.

Това наистина беше спасение, защото какво по-красноречиво доказателство, че наблизо се намира така дълго търсеното от нас населено място. Бях готов веднага да тръгна към хората, но Амелия ме спря.

— Трябва да се приведем в приличен вид — заяви тя и зарови в чантата си. Подаде ми връзката и яката и докато си ги слагах, тя седна на земята и се зае да оправи лицето си. Опита се да изчисти и някои от най-големите лекета по дрехата си с кърпата, след което се вчеса. Имах крещяща нужда от бръснене, но нищо не можех да направя.

Освен общата ни раздърпаност и неугледен вид още нещо тревожеше и двамата. Дългите часове, прекарани под палещите слънчеви лъчи, бяха казали своята дума и лицата и на двама ни бяха страшно изгорели. Лицето на Амелия беше станало яркорозово, а и моето по думите й не беше в по-добро състояние; макар че беше го мазала с крем от едно бурканче, тя не скри, че кожата я боли силно.

Щом се приготвихме, Амелия каза:

— Ще ви уловя подръка. Не знаем кои са тези хора и би било разумно да не създаваме грешно впечатление. Ако се държим с достойнство, и с нас ще се държат както трябва.

— Ами това? — попитах аз, сочейки корсета, който висеше между дръжките на чантата й. — Сега вече е време да го хвърлим. Ако искаме да изглеждаме, сякаш се връщаме от следобедна разходка, това ще ни компрометира.

Амелия се намръщи, очевидно не можеше да реши. На края го взе и го остави на земята до една от колоните на кулата.

— Ще го оставя тук засега — заяви тя. — Щом поговорим с хората, ще дойда да си го взема.

Тя се върна при мен, улови ме за ръка и се отправихме към най-близката група. Разреденият въздух още веднъж ни изигра и скоро разбрахме, че растенията са много по-далеч, отколкото си представяхме. Хвърлих още един поглед назад към кулата и забелязах, че платформата продължава да се върти ту в едната, ту в другата посока.

Докато вървяхме към хората, никой от които все още не ни беше забелязал, направих внезапно и много тревожно за мен откритие. Не бях съвсем сигурен и не го споделих с Амелия, но колкото повече приближавахме, толкова по-малко място за съмнение оставаше — повечето хора, а сред тях имаше и мъже, и жени, не носеха почти никакви дрехи.

Спрях веднага и се извърнах, повличайки и момичето след мен.

— По-добре да продължа сам — предложих аз. — Моля те, почакай ме тук.

Амелия надничаше нетърпеливо през рамото ми.

— Аз не съм толкова свенлива, колкото си ти — заяви тя. — От какво се опитваш да ме предпазиш?

— Не е прилично — много смутено се опитах да възразя. — Ще отида сам да говоря с тях.

— За бога, Едуард! — възкликна тя гневно. — Още малко и ще умрем от глад, а ти ми говориш за благоприличие.

Тя пусна ръката ми и тръгна сама. Последвах я с пламнало от смущение лице. Амелия се насочи към най-близката група: около двадесет и пет мъже и жени, които сечаха червените треви с дълги ножове.

— Хей, вие! — провикна се тя, изливайки гнева си към мен върху най-близкостоящия мъж. — Говорите ли английски?

Мъжът се обърна рязко и я погледна. В продължение на около секунда стоя изненадан — тази секунда беше достатъчна, за да видя, че е много висок, с прегоряла от слънцето червеникава кожа, и беше препасан с едно-единствено мръсно парче плат. След миг мъжът се просна по очи пред Амелия. Всички наоколо хвърлиха ножовете си и направиха същото.

Амелия се обърна към мен и видях, че властният израз бе изчезнал от лицето й така бързо, както се беше появил. Тя погледна изплашено и аз пристъпих до нея.

— Какво става? — прошепна тя. — Какво направих?

— Вероятно си ги изплашила до смърт.

— Простете — обърна се Амелия към хората с много по-спокоен глас. — Знае ли някой от вас английски? Много сме гладни и няма къде да се подслоним за през нощта.

Никакъв отговор.

— Опитай с някакъв друг език — обадих се аз.

— Excusez-moa, parlez-vous francaiz? — попита Амелия.

Отново никой не отговори.

— Habla usted Español? — Тя попита и на немски, и на италиански. — Няма смисъл — въздъхна на края. — Не разбират.

Пристъпих до мъжа, към който Амелия се беше обърнала първо, и клекнах до него. Той вдигна глава и в очите му прочетох ужас.

— Стани — подканих го аз, придружавайки думите си със съответен жест на ръката. — Хайде, приятелю… изправи се.

Протегнах ръка, за да му помогна, и той се втренчи в мен. След малко бавно се изправи и застана пред мен, навел ниско глава.

— Няма да ти направим нищо лошо — обадих се пак аз, влагайки в гласа си цялото съчувствие, на което бях способен, но и това не произведе желания ефект. — Какво правите тук?

Погледнах красноречиво към тревите. Сега вече той реагира мигновено: обърна се към другите, извика им нещо неразбрано, наведе се и взе ножа си.

Отстъпих назад, смятайки, че ще ни нападнат, но се оказа, че съм сгрешил. Всички се изправиха бързо, грабнаха ножовете и продължиха припряно работата си, която бяхме прекъснали.

— Едуард, те са прости селяни — тихо каза Амелия. — Взеха ни за надзиратели.

— В такъв случай трябва да намерим истинските им надзиратели.

Стояхме и ги наблюдавахме в продължение на около минута и повече.

Мъжете режеха по-високите стъбла, насичаха ги на по-къси парчета от около дванадесет стъпки. Жените, които работеха зад тях, махаха клонките от основното стъбло и отделяха плодовете. След това стъблата отиваха на една страна, а плодовете и листата — на друга. При всеки удар на ножовете бликваха струи растителен сок, който продължаваше да изтича от вече нарязаните растения. Почвата беше обилно подгизнала от изтеклия сок и селяните работеха, нагазили в дванадесет инча дълбока кал.

Двамата с Амелия продължихме пътя си, стараейки се да вървим на разстояние от селяните, там, където почвата беше суха. Чак сега забелязахме, че след като се изцедеше от почвата, където работеха селяните, сокът се стичаше във вкопано в земята дървено корито.

— Позна ли на какъв език говореха? — попитах Амелия.

— Говореха много бързо. Езикът беше доста гърлен.

— Но не и тибетски — казах аз и Амелия се намръщи.

— Предположението, което направих, се дължеше на пейзажа и на очевидно високата надморска височина. Мисля, че е безпредметно да говорим за това, докато не открием някой представител на местните власти.

Докато се движехме покрай стената от растения, все по-често срещахме хора на групи и като че всички работеха без надзиратели. Условията им на работа бяха кошмарно тежки — в по-многолюдните райони изтеклият от растенията сок беше образувал големи участъци тиня и някои от нещастниците работеха затънали почти до кръста. Както Амелия забеляза, а и аз не можех да не се съглася с нея, тук имаше много широко поле за реформи.

Изминали бяхме вече близо половин миля, когато стигнахме едно място, където дървеното корито стигаше до още три други, идващи от различни посоки на полето. Тук течността се събираше в нещо като езеро и три жени я изпомпваха от него с груби ръчни приспособления, откъдето тя се изливаше в канали. Те пък от своя страна прекосяваха обширна обработена площ. На отсрещната й страна се виждаха други две метални кули.

По-нататък забелязахме, че селяните сечаха растенията по диагонал на пояса, така че докато вървяхме успоредно на работниците, успяхме да разберем какво се простира отвъд растенията. Това беше обширно водно пространство, широко някъде около сто ярда. Естествената му ширина можеше да се види само там, където тревите бяха изсечени, защото, поглеждайки на север, откъдето идвахме, видяхме, че на места те растяха така близо до водата, че не се виждаше никакъв бряг. Поясът беше широк близо цяла миля и тъй като отсрещният бряг беше също така гъсто обрасъл, макар че там също работеха селяни, разбрахме, че ако целта е мястото покрай водата да се изсече на ръка, ще е нужен трудът на цели поколения.

Тръгнахме покрай водата и скоро селяните останаха зад нас. Почвата беше неравна, осеяна с ями, което може би се дължеше на факта, че преди по тези места са растели треви, водата беше тъмна и нито една вълна не нарушаваше гладката повърхност. Трудно беше да се определи дали беше река или някакъв канал, но водата, макар и бавно се движеше, а бреговете бяха неравни. Това като че ли навеждаше на мисълта, че е естествен воден път, но, от друга страна, беше твърде прав, за да няма никакво съмнение, че е природно образование.

Отминахме още една метална кула, издигната на самия бряг край водата и макар да се бяхме отдалечили от селяните, които работеха, срещнахме каруци, натоварени с нарязаните растения, теглени пак от хора, а на няколко пъти се разминахме с групи работници, които отиваха към обраслото с треви поле. В нивите вляво от нас още по-голям брой работници оряха земята.

Ние с Амелия често се изкушавахме да отидем при тях и да помолим за нещо за ядене, защото там сигурно имаше много храна, но горчивият опит от първия разговор ни караше да бъдем предпазливи. Знаехме, че сигурно не сме далеч от някакво селище, па макар и село. И действително пред нас вече се виждаха две просторни сгради. И двамата ускорихме ход, надявайки се, че спасението ни е съвсем близо.