Кристофър Прийст
Машината на пространството (12)

III

Спряхме да починем под сянката на няколко дървета, откъдето се разкриваше чудесна гледка към езерата Пен и едва тогава Амелия ми разказа какво се бе случило онази сутрин след нашия нощен разговор.

— Не ме събудиха за закуска — започна тя — и тъй като бях уморена, се успах. В осем и половина мисис Ан сън почука на вратата и ми донесе закуската в стаята. И както не е трудно да се досетите, имах голямото удоволствие да изслушам възгледите на мисис Ансън за нравствеността… с обичайната за нея изчерпателност.

— Сърдита ли ви беше? Опитахте ли се да й обясните?

— Не мисля, че беше сърдита, или поне се стараеше да не показва гнева си. А и не ми даде възможност да обясня. Тя знаеше какво се бе случило или по-скоро си бе въобразила какво се е случило, ето защо си помислих, че ако направя и най-малък опит да разубедя твърдата й увереност в моята вина, тя щеше да побеснее. Затова реших да седя и смирено да изслушам съветите й. С две думи изтъкна, че на млада дама с възпитание и образование като моите ни най-малко не подхожда да води „разпуснат живот“. Речта й обаче ме накара да проумея друго нещо. Изведнъж осъзнах, че осъждайки хората край себе си за всякакви измислени от нея провинения, в същото време тя страда от похотливо, разкъсващо я любопитство. Въпреки дълбокото си възмущение мисис Ансън се надяваше да разбере подробности за онова, което се беше случило през нощта.

— Предполагам, останала е разочарована — обадих се аз.

— Ни най-малко — отвърна Амелия, наведе се усмихната, откъсна някакво растение и започна да бели външната обвивка на стъблото, докато не се показа меката, яркозелена сърцевина. — Разказах й няколко вълнуващи подробности.

Най-неочаквано за себе си открих, че се засмивам, макар че вътрешно бях страхотно притеснен и твърде развълнуван.

— Бих искал да чуя поне част от тези подробности — смело се обадих.

— Моля ви сър, а моята свенливост? — възрази Амелия и миглите й затрепкаха патетично, след което младата жена гръмко се засмя. — Любопитството й беше задоволено и установила, че съм тръгнала по „наклонена плоскост“, тя побърза да излезе от стаята ми, с което всичко приключи. Напуснах хотела колкото се може по-бързо. Благодарение на успиването и разговора си с мисис Ансън бях закъсняла вече за уговорената среща във фабриката и не успях да дойда да обядвам с вас. Много моля да ме извините.

— Моля ви, няма нищо — успокоих я аз, чувствайки се извънредно доволен от себе си, независимо от това, че скандалната ми репутация бе плод на измислица.

Седяхме един до друг на тревата, подпрели гърбове на дънера на високо дърво, а велосипедите бяхме облегнали на друг близък ствол. Недалеч от нас две момченца в матроски костюмчета се опитваха да накарат платноходката, с която си играеха, да заплува по повърхността на езерото. Бавачките им ги наблюдаваха спокойно.

— Да се разходим още малко — предложих аз. — Ще ми се да разгледам парка и по-нататък.

Скочих на крака и протегнах ръце да помогна на Амелия да стане. Яхнахме велосипедите и поехме срещу вятъра по посока на Кингстън на Темза.

Известно време натискахме педалите спокойно, но пред едно леко възвишение Амелия извика:

— Хайде да се състезаваме!

В следващия миг тя вече беше на няколко метра пред мен.

Завъртях педалите по-бързо, но не можех да постигна много голяма скорост — към насрещния вятър се прибави и наклонът. Амелия продължаваше да държи преднина.

— Хайде де! Не си давате труд! — извика тя и увеличи разстоянието помежду ни.

Натиснах педалите и успях да я стигна, но най-неочаквано тя отиде далеч напред. Станах от седлото и напрегнах всички сили, за да стопя разликата, но въпреки усилията ми Амелия все успяваше да бъде с по няколко ярда пред мен. Изведнъж, сякаш уморила се да си играе с мен, тя рязко се отдалечи напред и като подскачаше по неравностите на пътя, с риск да се обърне, бързо изкачи възвишението. Разбрах, че никога няма да мога да я настигна, и се отказах от неравното състезание. Гледах я как лети пред мен… едва тогава с огромна изненада осъзнах факта, че тя седи съвсем спокойно на седлото и доколкото можех да видя, въртеше педалите с удивителна лекота, сякаш велосипедът се движеше по инерция.

Смаян наблюдавах изумителното явление, докато Амелия прехвърли билото на хълма със скорост, очевидно надминаваща двадесет мили в час, и се изгуби от погледа ми.

Продължавах да въртя педалите ядосано: чувствах се засегнат и гордостта ми беше наранена. Стигнах върха на възвишението и на няколко ярда пред мен забелязах Амелия. Беше слязла от велосипеда си, който лежеше на земята, а предното му колело все още се въртеше. Момичето седеше на тревата до него и весело се засмя при вида на разгорещеното ми и изпотено лице.

Захвърлих своя велосипед до нейния и се отпуснах тежко на земята.

— Вие мошеничите! — заговорих аз пръв.

— И вие можехте да го направите — възкликна тя, като не спираше да се смее весело.

Извадих носна кърпа и попих потта от лицето си.

— Това не беше истинско състезание. Нарочно ме унизихте.

— О, Едуард! Не го взимайте толкова присърце! Просто исках да ви покажа нещо.

— Какво? — сърдито попитах аз.

— Моя велосипед. Не забелязвате ли нещо по-особено в него?

— Не! — троснато отвърнах аз.

— Нещо в предното колело не ви ли прави впечатление?

— Продължава да се върти.

— Защо не го спрете?

Протегнах ръка и улових гумата, но тя се въртеше така бързо, че ме опари.

— Какво значи това? — попитах аз, напълно забравяйки лошото си настроение.

— Едно от изобретенията на сър Уилям — отговори тя. — И вашият велосипед е снабден със същото.

— Но как действа? Нагоре по склона се движехте сякаш по инерция. Това противоречи на всички закони на физиката.

— Ето погледнете.

Амелия улови кормилото на своя велосипед. Направи някакво особено движение с ръка и предното колело спря. Сетне вдигна велосипеда.

— Тук отдолу — посочи тя между гумената ръкохватка на дръжката и лоста за спирачката; забелязах малко парче слюда. — Бутвате с пръст пластинката напред и…

Велосипедът потегли, но Амелия вдигна предното колело от земята и то продължи да се върти във въздуха.

— Щом поискате да го спрете, само плъзвате пластината назад и можете да карате, както обикновено.

— Казахте, че и моят велосипед има такова приспособление.

— Да.

— А защо не ми казахте предварително? Нямаше да има нужда да се напрягам излишно.

Амелия отново се засмя, а аз побързах да изправя своя велосипед. Под гумената обвивка на дясната дръжка имаше също такова парче слюда.

— Трябва да опитам веднага! — извиках възбудено и яхнах колелото. Щом усетих, че пазя добре равновесие, плъзнах с пръст парчето слюда напред и скоростта веднага се увеличи.

— Действа! — провикнах се аз и възторжено замахах на Амелия. В същия миг предното колело се удари в покрита с трева туфа на пътя и усетих, че политам напред.

Амелия се спусна към мен и ми помогна да се изправя на краката си. На няколко ярда от мен предното колело на падналия велосипед се въртеше необезпокоявано.

— Удивително изобретение! — възкликнах аз въодушевено. — Сега вече ще направим истинско състезание.

— Прието! — съгласи се Амелия. — Първо да отидем до езерата.

Изправих велосипеда си, а тя изтича до своя. След няколко минути натискахме бодро педалите към билото на възвишението. Този път условията бяха равни и докато се спущахме надолу по дългия склон по посока на езерата, карахме рамо до рамо. Вятърът шибаше лицето ми и не след дълго усетих, как гарсонетката изхвръкна от главата ми. Шапката на Амелия също бе паднала назад, но се държеше на здраво вързаните около врата й панделки.

Щом стигнахме езерата, префучахме край бавачките с двете момченца, които ни зяпнаха изумени. Засмяхме се весело и обиколихме по-голямото от двете езера, след което върнахме назад пластините и вече с по-спокойно темпо се насочихме към група дървета. Щом слязохме от велосипедите, попитах:

— Какво представлява това изобретение, Амелия? Какъв е принципът на действие?

Задъхвах се, макар че за карането не бях направил почти никакво физическо усилие и не бях уморен.

Момичето изтегли гумената покривка на дясната дръжка и под нея се показа метална тръба. Повдигна я така, че да мога да погледна вътре… Зърнах малка купчинка от кристалоподобната субстанция, която бях видял вече в летателната машина.

— През цялата тръбовидна конструкция на велосипеда минава проводник — обясни Амелия, — който е свързан с кормилото.

— Каква всъщност е тази кристалоподобна субстанция? — попитах аз. — Какъв е нейният състав?

— Това не зная. Имам слаба представа за някои от съставките, защото аз трябваше да ги поръчвам, но не съм сигурна за съотношението, в което са комбинирани.

По думите на Амелия разбрах, че сър Уилям е изобретил приспособлението преди няколко години, по времето, когато карането на велосипеди беше модно. Основната му идея била да помогне на по-слабите физически и по-възрастните хора.

— Давате ли си сметка, че само от това изобретение той можеше да натрупа цяло състояние?

— Сър Уилям няма нужда от пари.

— Но тогава помислете за общественото благо, което то можеше да принесе. Подобно превозно средство може да направи революция в производството на движещи се карети.

Амелия няколко пъти поклати глава:

— Не познавате сър Уилям. Положително е помислил да патентова изобретението си, но е решил, че е по-добре то да остане неизвестно. Язденето на велосипед е спорт, с който с удоволствие се занимават предимно млади хора, и те най-добре могат да се насладят на физическото усилие и чистия въздух, които той може да даде.

— Да, разбира се, но изобретението би могло да има и други приложения.

— Точно така. Именно за това ви казвам, че не познавате сър Уилям, пък никой не може и да иска това от вас. Той е човек с вечно заангажиран ум и щом завърши някое изобретение, загубва интерес към него и веднага се захваща с друго. Усъвършенства велосипедите, преди да работи с каретите без коне, а сетне се насочи към летящата машина.

— И изостави летящата машина заради някакъв нов проект, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Мога ли да попитам какъв?

— Скоро ви предстои среща със сър Уилям. Може би той сам ще ви каже.

За миг се замислих върху думите й.

— Бяхте ми казали, че понякога с него трудно се разговаря. Много вероятно е да не ми каже.

Отново седяхме близо един до друг под сянката на едно дърво.

— Тогава можете пак да попитате мен, Едуард — каза Амелия.