Кристофър Прийст
Машината на пространството (15)

III

Излязохме от стаята за пушене през вратата, която сър Уилям беше използувал преди малко, и тръгнахме по коридор, водещ до очевидно съвсем наскоро поставена врата. Зад нея се намираше лабораторията, която, едва сега разбрах, беше остъклената пристройка, издигната между двете крила на къщата.

Не знам какво съм очаквал да видя вътре, но първото ми впечатление беше, че твърде много прилича на шлосерския цех в един машиностроителен завод, който някога бях посетил.

По продължение на едната страна на тавана беше закрепена ос, която посредством няколко предавателни ремъци осигуряваше движещата сила за множеството съоръжения, наредени край голям плот под нея. Сред тях можах да различа стругове, фрезмашина, ковашка преса, щамповъчна преса, ацетиленово съоръжение за заваряване, две големи менгемета и множество инструменти, разхвърляни навсякъде. Подът беше покрит със стружки, а на много места из лабораторията имаше купчини изрязани или струговани метални парчета, които като че не бяха свършили работа и лежаха захвърлени.

— Голяма част от работата по Машината сър Уилям върши сам — обади се Амелия, — но понякога се налага да поръча изработването на някои от детайлите навън. Когато ви срещнах в Скиптън, бях изпратена по една подобна поръчка.

— Къде е Машината на времето? — попитах я аз.

— Тя е до вас.

Изведнъж с изненада осъзнах, че отделните парчета в купчината, която в началото бях взел за изхвърлени части, в същност са свързани по някакъв определен начин. Едва сега забелязах, че съществува някакво сходство с модела, който сър Уилям ми беше показал, но докато той притежаваше съвършенството на всеки миниатюрен предмет, конструкцията, която виждах пред себе си, беше много по-груба.

Когато се приближих съвсем и се наведох да разгледам устройството по-отблизо, забелязах, че всички детайли бяха струговани и лъщяха като нови.

Машината на времето беше дълга около седем или осем стъпки, и четири-пет стъпки широка. В най-високата си точка беше на шест стъпки от пода; но тъй като конструкцията беше изключително функционална, възможно е описанието на размерите й да подведе. По дължина в по-голямата си част Машината на времето не беше по-висока от три стъпки и имаше вид на скелетна метална рамка.

Всичките движещи се части се виждаха… именно тук описанието ми по необходимост става неясно. Онова, което виждах, беше пак онази загадъчна материя, която бях видял по-рано на велосипедите на сър Уилям и в летящата му машина: с други думи повечето от онова, което човек можеше да види, оставаше неразгадаемо, поради мамещата очите, рефлектираща кристалоподобна материя. Вътре се преплитаха хиляди тънки жички и пръчки и колкото и да се взирах в механизма от различни посоки и ъгли, нищо не разбирах.

По-ясно ми беше разположението на лостовете за управление.

Към края на едната от рамките се намираше покрита с кожа седалка, извита като конско седло. Около нея бяха наредени множество пръчки, лостове и циферблати.

По всичко личеше, че главният лост за управление беше онзи, който видях инсталиран точно пред седлото. На върха му беше поставено, и да призная, като че съвсем не на място, велосипедно кормило. Предположих, че това дава възможност на управляващия да улови лоста с две ръце. От двете му страни бяха прикрепени десетки второстепенни лостове, всеки от които беше на собствено шарнирно прикрепване, но така, че щом главният лост бъде задвижен, и другите да могат да се включат.

Дълбоко заинтригуван, почти бях забравил за Амелия, но тя сама се обади и дори ме стресна.

— Сериозна работа, нали?

— За колко време построи сър Уилям това? — попитах я аз.

— За около две години. Но пипнете я, Едуард… вижте колко е солидна.

— Не смея — отвърнах аз. — Няма да зная какво да правя.

— Хванете един от тези лостове. Напълно безопасно е.

Тя хвана ръката ми и я сложи върху един от месинговите пръти на металната рамка. Улових предпазливо метала… и веднага се дръпнах, защото, щом пръстите ми обгърнаха металния прът, цялата машина видимо и с шум се разтресе, сякаш беше живо същество.

— Какво става? — извиках аз.

— Машината на времето е включена на съвсем слаб ход в четвъртото измерение, в което съществува. Тя е реална, но не съществува в света, който познаваме. Трябва да разберете, че тя пътува във времето, докато ние си седим тук.

— Шегувате се… защото, ако тя пътуваше, нямаше да е тук сега.

— Напротив, Едуард. — И тя посочи огромен метален маховик, инсталиран точно пред седлото и съответстващ приблизително на сребърното зъбчато колело, което бях видял в модела на сър Уилям — Върти се. Нали виждате?

— Да, да, виждам — отвърнах аз, приближавайки се към маховика колкото се може по-близо. Колелото се движеше почти незабележимо.

— Ако не се върти, Машината ще застане неподвижно във времето. И тогава, както сър Уилям твърди, тя ще изчезне от очите ни и ще остане в миналото, защото самите ние се движим във времето.

— Това значи, че Машината трябва да е непрекъснато включена.

Вечерта беше настъпила неусетно и тайнствен мрак изпълваше лабораторията. Амелия отиде в единия ъгъл и се приближи до някакво друго дяволско изобретение. От него висеше въже, което се увиваше около закрепено встрани колело. С рязко движение тя дръпна въжето. Изведнъж устройството като че се закашля, нещо в него запращя, колелото започна да се върти все по-бързо и по-бързо и след малко от осем, окачени на металната мрежа на тавана кълба заструи силна светлина.

Амелия вдигна очи към часовника на стената, който показваше шест и двадесет и пет.

— След половин час ще стане време за вечеря — каза тя. — Смятате ли, че кратка разходка в градината преди вечеря ще ви достави удоволствие?

С усилие откъснах очи от чудноватите изобретения на сър Уилям.

Машината на времето може бавно да се движи в бъдещето, но Амелия беше здраво стъпила в настоящето. Не се движеше на бавен ход и за нищо на света не беше същество от миналото или бъдещето.

— Ще се облегнете ли на ръката ми? — попитах аз, съзнавайки, че скоро престоят ми в Ричмънд ще свърши.

Тя плъзна ръка под лакътя ми и преминавайки край Машината на времето и електрогенератора през вратата в отдалечения ъгъл на лабораторията, излязохме вън в осветената с бледа светлина градина. Само веднъж погледнах назад към струящото през остъклените стени на лабораторията ярко сияние на електрическите лампи.