Кристофър Прийст
Машината на пространството (48)

II

След хаоса през изминалата нощ градът изглеждаше неестествено спокоен и обхванати от съвсем обясними лоши предчувствия, напуснахме спалнята си, за да разберем какво става. Ако дотогава атмосферата на града беше наситена с лоши предчувствия, то настъпилата тишина като че вещаеше смърт. Градът на опустошението никога не е бил шумно място, но сега беше пуст и тих. По улиците личаха следи от нощните експлозии — дълбоки следи по настилката на местата, където колите са взимали остри завои с голяма скорост, а край сградата на едно от спалните помещения имаше купчина разпилени и изоставени зеленчуци.

Смутен от видяното, попитах Амелия:

— Как мислиш, трябваше ли да излизаме? Дали нямаше да е по-сигурно, ако си бяхме останали в спалнята?

— Но нали трябва да разберем какво става?

— Но не и да рискуваме живота си.

— Скъпи мой, в този кошмарен свят няма къде да се скрием — отвърна тя.

На края стигнахме до сградата, откъдето бяхме наблюдавали града. Споразумяхме се да се качим отново на покрива, за да разгледаме положението оттам.

Гледката от върха не разкри кой знае колко повече от това, което вече знаехме, защото движението из града наистина беше замряло напълно. Амелия вдигна ръка и посочи на изток.

— Ето къде са сега наблюдателните кули! — възкликна тя.

Едвам различихме отвъд защитния купол на града събрани накуп високи предмети. Ако това бяха кулите, изчезването им от града даваше известно обяснение. Трудно беше от такова разстояние да определим броя им, но сигурно бяха около стотина, ако не и повече. Бяха наредени в редица като за отбрана, разположени между града и мястото, откъдето бяхме видели да се появяват експлозиите през нощта.

— Едуард, мислиш ли, че тук водят война?

— По всяка вероятност. Едно е сигурно, че в града никак не е весело.

— Но не сме видели войници.

— Може би сега ще видим за първи път.

Бях изключително разтревожен, защото чувствах, че може би скоро ще настъпи моментът, в който ще трябва да се срещнем лице в лице с нерадостната си съдба. За нас нямаше друг изход, освен завинаги да се слеем с живота на Марс. Ако този град влезеше във война, чужденци като нас скоро щяха да бъдат открити. Дори да се укрием, без съмнение скоро щяха да ни намерят и да ни вземат за шпиони или провокатори. Трябваше при първа възможност да се явим пред местните власти и да разкрием самоличността си, за да станем равноправни жители на града.

И тъй като не виждахме по-добър изход за себе си, решихме да останем там, където сме, и да изчакаме, докато ситуацията се изясни. Никой от нас нямаше вече желание да разучава обстановката; всичко наоколо беше пропито с дъх на смърт и разрушение.

Не се наложи да чакаме дълго… защитата на града от непознатите за нас нашественици беше започнала дори преди да забележим редицата от наблюдателни кули. За онова, което ставаше отвъд очертанията на града, можехме само да гадаем, но съдейки по движението на хората към града, можех да се досетя, че първата линия от защитници се състоеше от отряд марсианци, въоръжени с ръчни оръжия. Тези нещастници бързо са били разбити и оцелелите от тях бързаха да намерят, макар и временно, укритие в града. Всичко това е ставало още докато тичахме по улиците, за да стигнем до наблюдателния си пункт.

По-нататъшните събития се развиха в две посоки.

Първо, все пак забелязахме някакво раздвижване; бягащите защитници, които се връщаха в града. Второ, наблюдателните кули бяха атакувани. Атаката трая не повече от няколко минути. Противниците бяха въоръжени с някакъв вид огнедишащо оръжие, чиито снаряди почти веднага ги стопяваха. Избухваше пламък и кулите една след друга експлодираха.

Ако от описанието ми сте останали с впечатление, че кулите са били беззащитни, трябва да добавя, че това съвсем не беше така. Когато след известно време можах да видя полесражението, се убедих че на нашествениците е бил даден енергичен, макар и безуспешен отпор и няколко от техните съоръжения също лежаха разбити.

Ръката на Амелия се плъзна в моята и аз я стиснах окуражително. Тайно се надявах, че куполът над града ще попречи на нападателите да проникнат в него.

Чухме писъци. По улиците се стичаха десетки марсианци; роби и граждани тичаха със странната си галопираща походка и трескаво се оглеждаха с надеждата да открият в лабиринта от улиците на града място, където да се скрият.

Най-неочаквано край сградите в самия край на града избухна пламък и въпреки разстоянието до нас достигнаха писъци. Една след друга сградите избухваха в пламъци.

Чухме и съвсем нов звук: дълбок, гърлен вой на сирена, който ту се появяваше, ту изчезваше — различен от звуците, с които бяхме свикнали тук в града.

— Проникнали са в града — обадих се аз.

— Какво ще правим? — попита Амелия. Гласът й беше спокоен, но по всичко личеше, че прави усилие да се пребори с обземащата я паника. Ръката й трепереше в моята и дланите ни бяха мокри от пот.

— Трябва да останем тук — казах аз. — Мястото е точно толкова сигурно, колкото и навсякъде другаде.

Долу на улиците се трупаха все повече марсианци, някои от тях излизаха от сградите, в които до този момент се бяха крили. Забелязах, че някои от тези, които бягаха от полесражението, са ранени и двама души влачеха под мишниците някакъв мъж.

Появи се една полицейска кола, която бързо се движеше по посока на битката. Когато приближи до група марсианци, намали ход и чух как гласът на шофьора им заповяда нещо, вероятно да се върнат на мястото на военните действия. Никой не му обърна внимание и колата продължи пътя си. Дочухме воя на още няколко сирени и видяхме как покрай сградата, на която се бяхме покачили, профучаха още няколко многокраки коли. Междувременно в покрайнините на града все повече сгради избухваха в пламъци.

На юг от нас се разнесе експлозия и аз се обърнах натам. Пламъци и дим се издигаха нагоре и разбрахме, че нова група нашественици е проникнала в града.

Положението на защитниците очевидно беше безнадеждно, никъде не можех да видя концентрация на отбранителни сили, а на новия фронт явно никой не оказваше никаква съпротива.

От изток до нас достигна силен дрезгав звук, придружен от воя на онази непозната сирена, последван почти веднага от втори.

Чак тогава видяхме един от мародерите.

Това беше голяма бронирана кола, чиито крака бяха скрити зад метални щитове. Високо в задната й част беше монтирана сива метална цев, дълга около шест-осем стъпки, която се движеше около ос, така че да се насочва във всяка посока, която шофьорът избереше. В момента, в който забелязахме бронираното чудовище, цевта на оръдието му се въртеше и само миг по-късно една от сградите избухна в пламъци. Последва ужасен шум, наподобяващ разкъсване на метален лист.

Колата на мародерите беше съвсем близо до нас, на не повече от двеста ярда и се виждаше чудесно. По всичко личеше, че няма да намали ход и при преминаването на съседния кръстопът изстреля нов снаряд от дяволската си енергия. Сградата, в която се помещаваше столовата, която често посещавахме, избухна в пламъци.

— Едуард! Там!

Амелия сочеше към пресечката на две улици, по едната от които приближаваха пет от полицейските коли на града. Екипирани бяха с топлинни оръдия, като тези на нашествениците, но с по-малък калибър и щом получиха относително добра видимост към двете водещи вражески оръдия, дадоха първия си изстрел.

Резултатът не закъсня: с оглушителна експлозия колата на нашествениците се разби и се разлетяха отломки по всички посоки. Преди ударната вълна да блъсне сградата, на покрива на която се бяхме покачили, имах време да забележа само как една от колите на защитниците беше отхвърлена от взрива. За щастие ние двамата с Амелия вече бяхме клекнали ниско долу, в противен случай положително щяхме да отхвръкнем от местата си. Част от парапета се срути навътре и едва не ме уби, а част от покрива се сгромоляса зад гърба ни. В продължение на няколко секунди единственият звук, който чувахме, бяха ударите на металните отломки по настилката на улицата и стените наоколо.

Четирите оцелели коли продължиха напред, без да се бавят, заобиколиха своя повреден събрат и прегазиха разбитите останки на врага. Няколко мига по-късно се загубиха от погледа ми, забързани към мястото на главната битка.

Имахме само няколко мига отдих.

Със зловещо подрънкване на металните си крака и пронизителни сирени още четири коли на нашествениците наближиха центъра на града от юг. Движеха се с вдъхваща ужас скорост и от време на време изстрелваха към оцелелите сгради дяволските си снаряди. В същия миг от подпалените постройки лумваха стълбове черен дим, който се виеше над главите ни и често пъти ни заслепяваше или задушаваше.

Отчаяни, търсехме с поглед да се появи по улиците някой от защитниците. Три от вражеските коли минаха под нас и се изгубиха на север в потъналите в дим улици. Само последната забави ход и се приближи до разбития си събрат, след което спря пред усуканите, полустопени метални отломки. Постоя там няколко минути и бавно продължи по улицата към нашата сграда.

Само след миг спря точно под наблюдателния ни пункт. Двамата с Амелия гледахме разтреперани надолу.

Изведнъж възкликнах:

— О, господи, Амелия! Не гледай!

Но беше твърде късно. Тя също беше вперила поглед в невероятната гледка, привлякла и моето внимание. Имах чувството, че наоколо всичко е замряло — гледката, разкрила се пред погледа ми, ме накара да оглушея и да онемея.

Очевидно вражеската машина беше проектирана именно за операции като тази. Вече споменах, че на задната част беше разположено изстрелващото огнени снаряди оръдие, а пред него беше инсталирано едно от онези метални паякообразни съоръжения, които бяхме видели да поправят наблюдателната кула, но то в момента седеше свито, а странният му неестествен механичен живот беше замрял.

Мястото за шофьора, заобиколено от четирите страни с метална броня, беше в предната част на колата. Отгоре обаче беше свободно и спокойно можехме да видим шофьора.

Това не беше човек, за което може би трябваше да се досетим по-рано. Беше живо същество, защото материята пулсираше и се огъваше по най-отвратителен начин. Кожата му имаше сиво-зелен цвят, а лъскавото му тяло беше подпухнало, с неправилна овална форма, около пет стъпки в диаметър. От нашето наблюдателно място трудно различавахме подробностите, но на гърба си чудовището имаше по-светло петно, което би могло да се сравни с дихателния отвор на главата на кит. Виждахме и пипалата му… струпани в уродлива купчина отпред. По-късно можах да се уверя, че са около шестнайсет, но в първия миг, обзет от ужас и отвращение, имах чувството, че изпълват цялото пространство на импровизираната кабина.

Извърнах очи и погледнах Амелия.

Лицето й беше станало смъртно бледо, а очите бяха затворени. Обгърнах раменете й с ръка и тя потрепери инстинктивно, сякаш не аз, а отвратителното чудовище я беше докоснало.

— В името на всичко свято — промълви тя. — Какво ще правим?

Дълбоко вцепенение беше парализирало езика и мислите ми и не можах да отговоря. Отново погледнах надолу, за да видя как за тези няколко секунди чудовището беше успяло да насочи дулото на оръдието към сградата, в която се бяхме свили.

Миг по-късно се разнесе мощна експлозия и около нас лумнаха пламъци и стълбове дим.