Кристофър Прийст
Машината на пространството (45)

VIII

Няколко дена след пристигането ни в марсианския град Амелия се зае да изучи местния език. Винаги беше заявявала, че има дарба за езици и въпреки че нямаше на разположение нито речници, нито учебник по граматика, беше много оптимистично настроена. Твърдеше, че съществуват основни жизнени ситуации, при които се произнасят определени думи и ако се вслуша в тях, ще съумее да установи някакъв определен запас от думи. В случай на успех това щеше да ни улесни извънредно много, защото и двамата се чувствахме изолирани от принудителното мълчание.

Първата й задача беше да се опита да преведе надписите, които виждахме закачени на няколко места из града.

Те бяха твърде малко. На всеки вход на града висеше по един и на няколко вида от многокраките автомобили бяха изписани някакви знаци. Тук Амелия срещна своята първа трудност, защото нито един от тях не се повтаряше. Нещо повече, те бяха много разнообразни и тя не можа да установи нито една буква от марсианската азбука.

Когато реши да се насочи към говоримия език, проблемите й се умножиха.

Най-голямата трудност идваше от многообразието на тоновете. Като оставим настрана факта, че гласните струни на марсианците бяха така устроени, че гласовете им звучаха много по-високо, отколкото е нормално за човешките гласове на Земята (двамата с Амелия правехме опити, когато останехме сами, да възпроизведем някои от звуците, които бяхме чули, но резултатът само ни разсмиваше), очевидно съществуваше безкрайно количество интонационни оттенъци.

Случваше се да чуем остър марсиански глас, който на Земята бихме нарекли саркастичен, дори неприятен; а друг път същият глас звучеше мелодично и меко. Някои марсианци говореха със сложно съскане, други — с провлачени гласни.

Нещата се усложняваха още повече от многочислените жестове на ръце и крака, които придружаваха всяко изказване на марсианец.

Робите марсианци като че използуваха свой собствен диалект.

След няколкодневни безуспешни опити Амелия дойде до тъжното заключение, че сложността на езика (или езиците) е свръх нейните възможности. Въпреки това до последния ден от нашия престой в Града на опустошението тя се опитваше да различи отделни звуци и не можех да не се възхитя от усърдието й.

И все пак имаше един звук, чието значение не можеше да се сбърка. Звук, общ за всички раси по Земята, със същото значение и за жителите на планетата Марс. Това е викът на ужас, който ни предстоеше да чуваме твърде често.