Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Space Machine: A Scientific Romance, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Давидова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Mandor (2010)
- Сканиране и корекция
- Xesiona (2010)
- Форматиране и допълнителна корекция
- Диан Жон (2010)
Издание:
Кристофър Прист. Машината на пространството
Научнофантастичен роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Библиотека „Галактика“, №45
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева
Преведе от английски: Теодора Давидова
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов
Коректор: Ани Иванова
Английска, I издание
Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.
Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.
Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84
Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч 820–31
© Теодора Давидова, преводач, 1983
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983
c/o Jusautor, Sofia
Christopher Priest. The Space Machine
Futura Publications Limited, 1977
© Christopher Priest, 1976
История
- — Добавяне
Глава двадесета
Надолу по реката
I
От момента, в който се качи в лодката, пролича, че нашият нов приятел беше човек с добро възпитание. Не искаше и да чуе аз да остана на греблата и настоя да гребе поне известно време, докато ние с Амелия седим на кърмата.
— Налага се да бъдем нащрек — заяви той, — всеки миг онези дяволи може да се появят отново. Ще се редуваме на греблата и тримата ще си отваряме добре очите.
Известно време имах чувството, че очевидното бездействие на марсианците е само временно, а това че спътниците ми споделяха моите мисли, ме успокояваше. Ето защо трябваше да използваме колкото се може по-добре това временно затишие в тяхната акция.
Макар всичко да изглеждаше спокойно, непрестанно се оглеждах за триножниците на бойните машини, докато вниманието на Амелия беше насочено в съвсем друга посока. Тя така старателно разглеждаше лицето на новия ни познайник, че дори ми се стори малко неприлично.
Най на края каза:
— Сър, мога ли да ви попитам дали сте били някога в Рейнолдс Хаус в Ричмонд?
Мъжът я погледна с видима изненада, но веднага отвърна:
— Бил съм наистина, но твърде отдавна.
— В такъв случай сигурно познавате сър Уилям Рейнолдс?
— Никога не сме били много близки приятели, защото, боя се, той не беше човек, който можеше да поддържа близко приятелство с когото и да било, но посещавахме един и същи клуб в Сейнт Джеймс и имахме обичай от време на време да споделяме някои мисли.
Амелия сбърчи чело, очевидно се напрягаше да си спомни нещо.
— Сигурна съм, че съм ви виждала и преди.
Нашият приятел задържа греблата над водата.
— Велики боже! — извика той. — Да не сте бившата секретарка на сър Уилям?
— Да, това съм аз. А вие, струва ми се, се казвате мистър Уелс, нали?
— Точно така — отвърна той сериозно. — Ако не се лъжа, вие сте мис Фицгибън.
Амелия веднага потвърди, след което възкликна:
— Какво удивително съвпадение!
Мистър Уелс любезно ме попита за името ми и аз се представих. Протегнах ръка и се здрависахме.
— Много ми е приятно, мистър Търнбул.
Слънчевата светлина блесна в очите му и те се оказаха изненадващо сини; на фона на измъченото му и разтревожено лице те грееха като вдъхващи надежда сигнални светлини и усетих как в мен се надигна топло чувство на доверие към този човек.
Амелия още не можеше да се успокои от вълнението.
— Тръгнали сме към Рейнолдс Хаус — обади се пак тя. — Смятаме, че сър Уилям е един от малкото хора, които ще успеят да се справят с грозящата опасност.
Мистър Уелс смръщи вежди и се залови отново с греблата.
След малко каза:
— По всичко личи, че не сте се виждали скоро със сър Уилям.
Амелия ме погледна и схванах, че тя се колебае какво да отговори.
— Да, сър, от май 1893 година — побързах да отговоря вместо нея.
— Това е времето, когато за последен път го видях и аз, и всички останали. Щом сте работили за него, положително знаете.
— През същия този месец май престанах да работя там. Да не би да искате да кажете, че след това е починал?
Последното беше някакво почти невероятно предположение, но мистър Уелс побърза да обясни.
— Мисля, че сър Уилям не е мъртъв. Отиде в бъдещето със своята дяволска Машина на времето и макар че след първото си пътешествие се върна, след второто отпътуване никой не го видя.
— Сигурен ли сте? — попита Амелия.
— Имах честта да издам мемоарите му — отговори мистър Уелс, — така както той сам ми ги беше диктувал.