Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

III

Чудех се накъде да вървя, за да намеря подслон. Знаех, че някъде наблизо има друг град, бях го видял на екрана, преди да се приземим, но сега за нищо на света не можех да определя посоката.

Вдигнах очи към слънцето и установих, че е в зенита си. В първия миг този факт ме обърка — снарядът беше изстрелян около пладне, а при това бях спал няколко часа. Едва по-късно съобразих, че бяхме летели на запад и сега вероятно се намирах на обратната страна на планетата!

Така или иначе до настъпването на нощта оставаха няколко часа.

Тръгнах към оголен скален масив, намиращ се на около петстотин ярда от снаряда. Това беше най-високата точка в околността и реших, че оттам ще мога да огледам по-добре района.

Отправил поглед към скалата, не обръщах голямо внимание на близката околност. Не мога да кажа, че почти невероятното ми спасение беше повдигнало много духа ми, бях обзет от дълбоко униние — чувство, което не ме напускаше от момента, в който Амелия беше отвлечена от Града на опустошението. Нищо от онова, което се бе случило с мен този ден, не ми напомни за нея, но в момента, в който разреших проблема с бягството, мислите ми отново се върнаха при Амелия.

Бях изминал повече от половината път до скалата, когато изведнъж осъзнах какво става около мен.

Видях много приземили се снаряди. Само в моето полезрение преброих около дванадесетина, а по-натам стояха три от многокраките коли. От чудовищата или от хората, които ги бяха довели тук, нямаше и следа, макар че бях сигурен, че в повечето от колите вече са се настанили противните същества.

Самотната ми разходка по червеникавия пясък надали бе привлякла вниманието на някое от тях. Чудовищата твърде малко се интересуваха от грижите на човеците, а и аз не давах пет пари за тях. Единственото ми желание беше да установя в каква посока се намира градът, ето защо, без много да се оглеждам, упорито крачех към скалите.

Стигнах до тях и се огледах. Направи ми впечатление, че бяха ронливи и под обувките ми се отчулваха и търкулваха надолу дребни камъчета.

Катерех се внимателно и пазех равновесие с чантата на Амелия.

Бях се изкачил близо двадесет стъпки над пустинята, когато стъпих на широка площадка, издълбана в скалата и спрях да си почина няколко секунди.

Огледах се наоколо — видях грозните черни кратери, образувани от приземяването на снарядите, и широко отворените им плоски задни стени. Взирах се във всички посоки, но никъде не забелязах и най-малък признак, че наблизо има град. Вдигнах отново чантата и внимателно се закатерих пак нагоре.

Скалният масив се оказа твърде голям и ми трябваха около десетина минути, за да стигна от другата му страна, движението ми ставаше все по-рисковано.

Като пристъпвах внимателно по тесен перваз, обходих голяма скална издатина. Стигнах до другата страна и замрях от удивление.

Непосредствено пред мен се издигаше платформата на една наблюдателна кула и закриваше целия ми изглед към пустинята!

Толкова силна беше изненадата ми от неочакваното откритие, че дори през ум не ми мина, че може да ме грози опасност. Кулата стоеше неподвижно; черното овално стъкло се намираше на другата страна, така че дори чудовището да беше в платформата, то не можеше да ме види.

Недалеч от мен в скалата зееше дълбока пукнатина. Подпрях се с ръка и погледнах надолу; намирах се на около петдесет стъпки над пустинята, а скалата се спущаше почти отвесно. Единственият път надолу беше пътят, по който бях дошъл. Не знаех какво да правя.

Бях сигурен, че в платформата се намира едно от чудовищата, но не можех да си обясня защо кулата беше тук, под прикритието на скалата. Спомних си кулите в града: в нормално и спокойно време ги оставяха да работят автоматично. Питах се дали и сега случаят не беше такъв. Потвърждение на тази моя мисъл беше фактът, че платформата беше неподвижна и следователно вътре нямаше никой. А на всичкото отгоре кулата ме лишаваше от възможността да изпълня намерението си, за което толкова дълго се бях катерил нагоре. И сега пред единственото място, от което можех да разгледам по-добре околността, незнайно откъде се взе тази кула.

Гледах платформата и се питах не бих ли могъл да използувам тази пречка в моя полза.

Никога до този момент не беше ми се отдавала възможност да огледам толкова отблизо тези устройства, чиято конструкция живо ме интересуваше. Близо до основата на платформата в скалата се виждаше цепнатина, дълбока около двадесет и четири инча; човек спокойно можеше да стъпи там и щеше да е в много по-голяма безопасност, отколкото на моето място сега. Над цепнатината се издигаше корпусът на платформата: широк плитък цилиндър със скосен покрив, около седем стъпки висок отзад и близо десет в предната си част. Покривът на цилиндъра беше леко издут, а край тилната му част беше прикрепен парапет около три стъпки висок. На гърба на платформата видях три метални скоби, които вероятно служеха за по-лесно влизане и излизане в платформата, защото точно над тях в покрива се виждаше вратата на широк люк, който беше затворен в момента.

Без много да се двоумя, се хванах за скобите и се качих на покрива. Сетне внимателно пристъпих и се улових за парапета. Сега вече нищо не пречеше на погледа ми към пустинята.

Надали има друго човешко същество, което да е наблюдавало някога това, което аз виждах в този момент.

Описах вече колко равнинен, подобен на пустиня е теренът тук, на Марс; планини видях за първи път от борда на снаряда. Това, за което до този момент нямах представа, бяха самотните, несравними с нищо, внезапни планински образувания насред пустинята.

Именно такава планина се издигаше пред очите ми.

А сега, за да не объркам представите на своя читател, бих искал да направя някои доуточнения. Първото ми впечатление от планината беше съвсем повърхностно. Вниманието ми беше привлечено преди всичко от града, който търсех и който се намираше на около пет мили разстояние; чистият кристален въздух на планетата даваше възможност без особен труд да преценя, че градът пред мен е много по-голям от Града на опустошението.

Чак когато установих посоката, в която трябваше да се движа, и разстоянието, което ми предстоеше да измина, насочих вниманието си към планината, в чиито поли беше построен градът.

На пръв поглед изглеждаше, че тя е началото на овално плато; високите части на планината не се открояваха ярко, а бяха замъглени и сякаш обвити в облаци. Когато очите ми посвикнаха с разстоянието, разбрах, че чувството на неяснота се дължи на факта, че гледам планината успоредно на склоновете й. Всъщност тя беше толкова дълга, че пресичаше линията на хоризонта и минаваше от другата й страна. Някъде много далеч едва доловимо се забелязваше върхът — конусовиден и бял, обгърнат от издигащата се от вулканичен кратер пара.

Този връх изглеждаше поне няколко хиляди стъпки, а като се има пред вид и извивката на планетата, смея да твърдя, че по-точно би било, ако кажа, че височината му е поне десет или петнайсет мили над нивото на пустинята. Трудно се възприемат подобни мащаби от земен жител и трябваше да минат доста минути, преди да осъзная онова, което виждах.

Тъкмо се бях приготвил да се върна обратно на скалата и да започна да слизам надолу, когато забелязах, че долу вляво нещо се движи.

Това беше едно от многокраките превозни средства, което вървеше бавно през пустинята по посока на града. Оказа се, че не е само едно, а няколко десетки коли, докарани вероятно от снарядите, разпръснати из пустинята.

Нещо повече, наоколо имаше горе-долу същото количество наблюдателни кули, които или се движеха редом до колите, или ги прикриваха, какъвто беше случаят с моята кула и още няколко такива, застанали до скалите, които се издигаха на няколко места по посока на града.

За мен отдавна беше ясно, че полетът, в който неволно взех участие, имаше военна цел и вероятно се провеждаше в отговор на извършеното срещу Града на опустошението нападение.

Като имах пред вид мощта на нашествениците, не допусках, че контраоперацията ще бъде насочена директно към тях; вероятно обектът на контранастъплението щеше да е по-незначителен. Оказа се, че съм сбъркал. Градът, към който се отправиха колите, беше огромен, а беше достатъчен един-единствен поглед, за да се увериш колко добре защитен е той. Пред външните очертания на града се издигаше буквално гора от наблюдателни кули, долу под тях гъмжеше от бойни коли, които се подреждаха като черни метални войници за парад.

Срещу тази мощна отбрана се готвеше да се бие жалкият отряд, на чиято страна случаят беше пожелал да бъда и аз. Успях да преброя около шейсет многокраки бойни кули и около петдесет наблюдателни.

Така бях завладян от предстоящата битка, че за миг забравих къде са намирам. Много бях любопитен да узная каква ще бъде ролята на наблюдателните кули, без да си давам сметка, че ако остана на мястото си, положително щях да разбера. Допусках, че колите първи ще нападнат града, а кулите ще останат да охраняват снарядите, с които малобройният отряд беше пристигнал.

Не бях се излъгал. Многокраките коли напредваха бавно, но упорито към очертанията на града, а наблюдателните кули, незащитени от скали, започнаха да издигат платформите си до максимална височина от шейсет стъпки.

Установих, че вече е време да напусна наблюдателния си пункт и се извърнах към скалите, все още здраво вкопчен в перилата.

В този момент стана нещо, което изобщо не бях предвидил. От дясната ми страна се разнесе лек шум и учуден погледнах в посоката, от която идваше. Иззад отвесната скала се показа наблюдателна кула.

Кулата вървеше: трите метални стълба под нейната платформа пристъпваха! Платформата под мен внезапно се олюля и се наведе напред. Всички кули край нас отделиха краката си от каменистата почва и закрачиха в следата, оставена след колите.

Твърде късно беше да се връщам на скалата, която се намираше вече на двадесет ярда от мен. Сграбчих с всички сили перилата и се приготвих да участвам в битката с моята кула.