Кристофър Прийст
Машината на пространството (65)

II

Бяхме практически сами в цялата постройка. До залез-слънце оставаха още два часа и робите нямаше да се върнат преди това. Когато дрехите изсъхнаха и се облякохме, Амелия ме разведе из сградата, за да ми покаже как са настанени хората тук. Всичко беше примитивно и без никакви удобства: хамаците бяха твърди и нагъсто, храната трябваше да се яде сурова и никъде човек не можеше да остане поне за малко сам.

— И през всичкото това време си живяла така? — попитах аз.

— В началото, да — каза Амелия — Но после открих, че съм нещо твърде важно. Ела да ти покажа къде спя.

Тя ме заведе до един ъгъл в общото спално помещение. Тук на пръв поглед хамаците бяха подредени като другите, но Амелия дръпна някакво въже, преметнато през макара, закачена на тавана, и няколко хамака се вдигнаха и образуваха примитивна завеса.

— През деня ги спущаме, в случай че пратят някой нов надзирател, който да ни провери, но когато искам да остана сама, си имам свой собствен „будоар“!

Тя ме въведе в импровизирания си кът и чувствайки, че тук чужди очи не могат да ни забележат, още веднъж пламенно я целунах. Чак сега осъзнах какво ми беше липсвало през онзи ужасен период на самота!

— Виждам, че тук се чувстваш съвсем като у дома си — обадих се аз накрая.

Амелия се беше изтегнала на хамака си, а аз седнах на едно стъпало, което минаваше по дължината на целия под на стаята.

— Човек трябва да умее да се справя при всякакви условия.

— Амелия, разкажи ми какво се случи с теб след отвличането.

— Докараха ме тук.

— И това ли е всичко? Надали е било толкова просто!

— Не бих искала да го преживея отново — въздъхна тя. — А ти? Как стана така, че след всичкото това време се появи в наблюдателната кула?

— Бих предпочел да чуя първо твоя разказ.

Разказахме си един на друг онова, което и двамата с такова нетърпение искахме да научим. Всеки от нас се стараеше да убеди другия, че не е било чак толкова лошо. Амелия първа разказа преживелиците си по време на пътуването до лагера за роби.

Беше лаконична и по моему съкрати голяма част от подробностите. Дали за да ми спести най-неприятните страни, или защото просто не искаше да се връща към тях, не мога да кажа. Пътуването продължило дълго, почти през цялото време стояли затворени в закрити коли. Липсвали каквито и да било санитарни удобства, храна им давали само веднъж дневно. Тогава Амелия разбрала това, което и аз научих в снаряда, как се хранят чудовищата. На края полумъртви, тя и останалите, общо около триста души (очевидно паякоподобните машини добре бяха поработили в Града на опустошението), били докарани до това поле с треви и под наблюдението на надзиратели от съседния град започнали работа.

Разбрах, че с това разказът на Амелия е приключил, и се впуснах в подробни описания на моите приключения. Имах толкова много да й разказвам, но премълчах някои подробности. Когато стигнах до епизода с шкафа на борда на снаряда, не сметнах за нужно да го отминавам, защото тя също беше видяла действието му. Описах онова, което бях видял, и забелязах, че Амелия пребледня.

— Моля те, не се впущай в подробности — обади се тя.

— Но това не е нещо ново за теб.

— Разбира се, че не е. Но няма нужда с такова настървение да разказваш всичко. Варварският инструмент, за който говориш, се използва навсякъде. И тук, в тази сграда, има един такъв.

Онемях от изненада и искрено съжалих, че изобщо споменах за шкафа. Амелия ми обясни, че всяка вечер около шест или повече роби загиват в подобен шкаф.

— Но това е нечувано! — възкликнах аз.

— А защо мислиш, че потиснатите хора в този свят са толкова малко? Защото кръвта на най-здравите от тях се източва за храна на чудовищата.

— Няма да споменавам вече кошмарния уред — казах и продължих с разказа си.

Описах как съм избягал от снаряда, сетне битката, на която бях станал свидетел, и накрая не без гордост разказах как съм победил и как съм убил чудовището в кулата.

Този епизод не беше неприятен на Амелия, така че поукрасих разказа си с повече епитети. И когато накрая описах как уродливото създание издъхна, тя плесна възторжено ръце и се засмя.

— Трябва да разкажеш тази вечер историята си — каза тя, — ще вдъхнеш кураж на моя народ.

— На твоя народ ли? — изумих се аз.

— Мили мой, трябва да знаеш, че не съм останала жива по една случайност. Открих, че за тях аз съм онзи водач, който според техния фолклор ще ги освободи от потисниците.