Кристофър Прийст
Машината на пространството (3)

III

През целия следващ ден ме занимаваше въпросът, как да се запозная с мис Фицгибън. По време на обичайната си обиколка из магазините и търговските кантори в областта бях много разсеян и се прибрах рано в Девъншир Армс.

Както с право бе отбелязал предишната вечер Дайкс, най-трудното нещо в този хотел бе да успееш да се срещнеш с представител на отсрещния пол. Не можех да се надявам на нито един от предвидените в етикета начини за запознаване и трябваше да се обърна направо към мис Фицгибън. Можех, разбира се, да помоля мисис Ансън да ме представи, но чувствах, че нейното присъствие щеше само да попречи на моите планове.

Разсеяността ми през деня се дължеше и на интереса ми към личността на мис Фицгибън. Покровителственото отношение на мисис Ансън само доказваше, че тя е млада и неомъжена. Това още повече усложняваше задачата ми, защото желанието ми да й се представя положително щеше да бъде изтълкувано като намек за намерения, сродни с тези на Дайкс.

Във фоайето на хотела нямаше никого и използувах случая да хвърля поглед в книгата за гости. Информацията на Дайкс се потвърди — с ясен хубав почерк бе написано: „Мис А. Фицгибън, дом Рейнолдс, Ричмънд Хил, Съри“.

Преди да се кача в стаята си, надникнах в салона, където изправен пред камината, стоеше Дайкс и четеше „Таймс“.

Предложих му да вечеряме заедно и след това да се поразходим до някоя кръчма.

— Чудесна идея! — възкликна Дайкс. — Да не би да празнувате някакъв успех?

— Не съвсем. По-скоро мисля за бъдещето.

— Правилна стратегия, Търнбул. Да се срещнем към шест.

Така и направихме, а след вечерята се настанихме в уютното заведение „Кралската глава“. Когато пред нас се появиха две чаши портер^[1] и Дайкс запали цигара, повдигнах въпроса, който бе завладял съзнанието ми.

— Нали снощи искахте да се обзаложа с вас?

— Какво имате пред вид?

— Нима не разбирате?

— Ах, да, търговската пътничка — сети се Дайкс.

— Питам се, ако се бях съгласил на облога, дали вече щях да ви дължа 5 шилинга?

— Не бързайте толкова, приятелю. Загадъчната дама седя затворена с мисис Ансън, докато си легнах, а на сутринта от нея нямаше и следа. Нашата хазайка ревниво я пази.

— Смятате ли, че е нейна приятелка?

— Не вярвам. Записана е като гостенка на хотела.

— Да, разбира се — съгласих се аз.

— Променил сте тона си от снощи. Мислех, че не се интересувате от дамата.

— Просто питам — побързах да отбележа. — Изглеждахте твърдо решен да се запознаете с нея и искам да зная имахте ли успех.

— Вижте какво, Търнбул. Обмислих обстоятелствата и реших, че е по-добре да проявя таланта си в Лондон. Не виждам как бих могъл без участието на мисис Ансън да се запозная с дамата. С други думи, скъпи ми приятелю, пазя си силите за края на седмицата.

Дайкс се увлече и заразказва последните си подвизи, а аз тайно се усмихнах в себе си, защото макар че не научих нищо ново за младата жена, поне не рискувах да се окажа в неудобното положение на конкурент.

Слушах търпеливо Дайкс до девет без петнайсет и като се извиних, че имам да пиша важно писмо, предложих да се приберем. Разделихме се във фоайето на хотела; Дайкс влезе в салона, а аз се качих в стаята си. Вратата на всекидневната беше плътно затворена, но не беше трудно да различа гласа на мисис Ансън, която очевидно беше вътре.