Кристофър Прийст
Машината на пространството (5)

II

Стаята беше по-голяма и по-удобна от моята. На стената бяха закачени две лампи за светилен газ и когато мис Фицгибън ги запали, стаята се изпълни с ярка жълта светлина. Зад решетката на камината гореше огън, а пред прозорците се спускаха богато надиплени кадифени завеси. В ъгъла се намираше просторен креват от френски тип с отметната покривка. По-голямата част от стаята бе заета от мебелировка, която би била съвсем на място в средна по размер приемна — шезлонг, две кресла, няколко килима, огромна тоалетка, библиотека и малка масичка.

Стоях неспокойно край вратата, докато мис Фицгибън се приближи до огледалото и освободи косите си от очилата, след което ги остави на масата.

Свали шапката си и каза:

— Моля, седнете, мистър Търнбул.

Погледнах очилата и смутено промърморих:

— Може би не е зле да си отида.

Мис Фицгибън не отговори и остана така, заслушана в гласовете на хората долу в коридора.

— По-добре да останете още малко тук — забеляза тя. — Представяте ли си какво ще си помислят за вас, ако ви видят да излизате в толкова късен час от стаята ми.

Позасмях се учтиво заедно с нея, но трябва да си призная, че бях доста изненадан от забележката й.

Седнах на едно от креслата край масата, мис Фицгибън пристъпи до камината, разрови въглените и те се разгоряха и заискриха.

— Моля да ме извините, ще ви оставя за момент — каза тя. Докато минаваше покрай мен, усетих как ме лъхна същият онзи аромат на билки, който бях усетил на стълбите същата вечер. Тя отвори някаква врата и изчезна зад нея.

Седях безмълвен и проклинах наум импулсивния си характер. Страхотно бях притеснен от създалото се положение, защото бе пределно ясно, че мис Фицгибън не се нуждае от моята маска и още по-малко се интересува от нея. Идеята, че би могла да убеди сър Уилям да я пробва, бе също толкова малко вероятна. Досаждах й, а на всичкото отгоре я компрометирах, защото или мисис Ансън, или някой друг от хотела непременно щеше да разбере, че посред нощ съм бил сам в нейната стая и доброто й име завинаги щеше да пострада.

Когато десетина минути по-късно мис Фицгибън се върна в стаята, дочух шум от вода в съседната стая и схванах, че вероятно това е самостоятелна баня. По всичко личеше, че не съм се излъгал, когато отново се появи, беше напудрила лицето си, а от косата, до преди малко прибрана в стегнат кок, сега се спущаха няколко кичура. Когато мина край мен, за да седне на другото кресло, усетих, че ароматът на билки е по-силен.

Тя се настани в креслото, облегна се и въздъхна. Държеше се с мен съвършено свободно.

— Е, мистър Търнбул — обади се тя, — мисля, че ви дължа извинение. Съжалявам, че се държах така нелюбезно вън.

— Аз съм този, който трябва да се извини — побързах да кажа. — Аз…

— Боя се, че това беше естествена реакция — продължи тя, сякаш не чула думите ми. — Последните четири часа прекарах в компанията на мисис Ансън, а на нея думите като че никога не й липсват.

— Бях убеден, че сте нейна близка.

— Тя доброволно се нагърби с ролята на мой наставник и опекун. Получих от нея много съвети. — Мис Фицгибън се изправи, отиде до тоалетната масичка и извади две чаши. — Разбрах, че не сте въздържател, мистър Търнбул, ако, разбира се, обонянието ми не ме лъже. Имате ли нещо против да изпиете с мен чашка коняк.

— Благодаря ви, с удоволствие — отвърнах аз, преглъщайки мъчително.

Тя извади метална бутилка от кожената си чанта, наля по малко от течността в чашите и ги постави на масата с думите:

— И аз понякога изпитвам нужда от нещо ободряващо.

Сетне отново се настани в креслото. Вдигнахме чашите и отпихме по глътка.

— Нещо се умълчахте — обади се тя. — Надявам се, не съм ви уплашила.

Гледах я безпомощно и единственото, за което копнеех, бе никога да не се бях впускал в тази наивна история.

— Често ли идвате в Скиптън? — попита тя.

— Не повече от два, три пъти годишно. Мис Фицгибън, мисля, че е по-добре да ви пожелая лека нощ. Не е прилично да седя тук сам с вас.

— Но аз все още не мога да разбера, защо толкова настоявахте да ми покажете шофьорските си очила.

— Мислех, че ще успеете да повлияете на сър Уилям поне да ги пробва…

Тя кимна в знак, че е разбрала.

— Занимавате се с продажба на такива очила ли?

— Не, мис Фицгибън. Разбирате ли, фирмата, в която работя, произвежда…

Не довърших, защото в същия момент слухът ми долови шум, който този път наистина разстрои мис Фицгибън. Няколко мига по-късно по вратата рязко и настойчиво се почука.