Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Любомир Николов. Къртицата

Научно-фантастичен роман. Първо издание

Рецензенти: Елка Константинова, Агоп Мелконян

Редактор: Елена Коларова

Художник: Иван Газдов

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

 

Индекс 11 95378 21331 6356–17–81

Българска.

Дадена за печат 15.II.1981 г.

Подписана за печат на 20.V.1981 г.

Излязла от печат на 15.VI.1981 г.

Формат 32/70/100. Тираж 30 115.

Изд.к. 11,02 Печатни коли 17. Усл.изд.к. 11,18

Цена 0,73 лева

Държавно издателство ОТЕЧЕСТВО

София, бул. „Г. Трайков“ 2а

ДП „Балкан“

София, 1981

История

  1. — Корекция

1. Пътят към горния свят

Тунелът се спускаше надолу и това улесняваше придвижването. Загрубелите мощни лапи равномерно се закачаха за грапавите стени, мускулите се напрягаха и удълженото космато тяло бързо слизаше към дълбините на земята. Зад гърба му с тих шум се сипеше суха пръст, откъртена от ниския таван. Въпреки дебелата козина, коремът му усещаше всяка бучка, всяко камъче, по което се влачеше. Разбира се, не можеше да очаква идеален път в това разклонение, близо до повърхността, но все пак беше странно, че такъв удобен маршрут е изоставен.

Позна мястото едва когато направи завой около голямата скала и наклонът намаля. Беше минавал оттук отдавна, още в първите дни на работата си. Сега знаеше защо тунелът е изоставен. Можеше да прокопае ход към най-близкия коридор или, което беше по-просто, да разшири дупката, за да направи завой назад. Но не му се искаше. Връщането означаваше загуба на време с всички произтичащи от това последици. Докато стигнеше до Централния тунел, другите вече щяха да бъдат долу и да заемат най-добрите работни места, а за него пак щяха да останат скалите, между които трябва с часове да си пробива път.

Напред коридорът се стесняваше. Сега едва имаше достатъчно място да разпери лапите си и за всяко движение трябваше да разгребва спечената пръст, при което се удряше с лакти по муцуната. За щастие това не трая дълго. Скоро стените станаха влажни и меки. От тавана прокапа вода и на тънки струйки се плъзна по гърба му. Подът се покри с кал. Изцапаната козина бързо престана да го защищава от водата и той усети, че трепери от студ.

Не трябваше да бърза. Лепкавата глина изчезна, обкръжиха го мокри, остри камъни, между които едва можеше да се провре. Внимателно, без излишни движения, той се повлече под надвисналите скали. Тук беше едно от най-опасните места. Нагоре се издигаше отвесна пукнатина, запълнена с камъни, и всяко непредпазливо помръдване бе достатъчно, за да наруши нестабилното им равновесие.

Високо горе се раздаде пукот. Скалите заскърцаха и няколко камъка с оглушително тракане се затъркаляха надолу. Прилепен към пода, той застина в очакване на срутването. Да бяга беше безполезно: имаше доста път преди да стигне до края на пукнатината.

Няколко безкрайни секунди скалите пукаха и се разместваха. Една от тях тежко рухна зад него. Грапавият под се разтърси и ехото от грохота прокънтя в тесния тунел. Сетне зловещото съскане в пукнатината затихна. Настъпи пълна тишина.

Той продължаваше да лежи неподвижно, очаквайки ново разместване. Сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Но всичко си оставаше спокойно. Скалите отново бяха намерили своето нестабилно равновесие. Някъде отдалече едва долиташе шумът на сипещи се камъчета и песъчинки.

Сега трябваше бързо и внимателно да се измъкне от опасното място. Ала вместо да пълзи напред, той продължаваше да лежи и дори не обръщаше внимание на водата, която се просмукваше под козината му. С него отново ставаше нещо странно.

В своята работа той използуваше всичките си сетива. Осезанието му помагаше да разбере какъв е тунелът, по който се движи: дали е стар, или нов, дали се употребява, или е изоставен, има ли наблизо опасни подпочвени води. Слухът го предупреждаваше за заплахата от срутване, за близостта на нему подобните и най-вече за това, че е даден сигналът за връщане. По вкус можеше да определя различните минерали и състава на пръстта. Един друг усет, разпръснат като осезанието по цялото тяло, му подсказваше близостта на търсената руда. И накрая, последно по полза, идваше обонянието. То го предупреждаваше, когато в тунела се появяваше отровен газ, но това се случваше много рядко. Освен това ноздрите му можеха да уловят миризмата на малките вкусни гризачи, които понякога се срещаха в подземните коридори.

Сега обаче в него се събуждаше едно ново, почти непознато усещане. Без да протяга лапа, без изобщо да се движи, той можеше да разбере, че тунелът напред става по-широк, че камъните там са сухи и не надвисват толкова ниско. В мозъка му, привикнал към вечен мрак, внезапно се появяваше нова, неизмеримо по-богата картина за всичко, което го обкръжаваше.

Опита се да разбере как става това. Струваше му се, че целият тунел прониква в мозъка му през някакъв отвор, разположен над муцуната. Повдигна лапа пред себе си и видя загрубелите пръсти, покрити с бучки земя, нащърбените корави нокти и сплъстената кална козина. Докосна муцуната си. Напипа две гладки, изпъкнали топчета, покрити с тънка кожа. Това ли беше новото сетиво? Отдръпна лапата, но отново го обграждаше тъмнина. Изплашен, той се напрегна и пак видя неясната светлина, процеждаща се през пукнатината. Разбра, че тънката кожа над двете топчета се е вдигнала.

Заинтригуван от откритието, той няколко пъти отвори и затвори очи. Беше чудесно да вижда тунела пред себе си, без да се осланя единствено на осезанието. Новото сетиво го освобождаваше от вечната несигурност на тъмните коридори. Бледата сянка на някакъв отдавна изтрит спомен или само сън му подсказваше, че е имало време, когато именно това сетиво е играло главна роля в живота му. Но колкото и да напрягаше паметта си, той не можеше да разбере дали това е истина, или само спонтанно родена мечта.

Рязък звук го накара да трепне. Случайно откъртено камъче звънко затрака, падайки между скалите в пукнатината. Мислите се разпръснаха и той осъзна, че продължава да лежи на най-опасното място. Не само рискуваше, но и губеше ценно време. Трябваше да стигне долу между първите, за да участвува в разпределянето на най-добрите места. Потръпвайки от студ, той се повлече по камъните.

Отдавна беше свикнал да върши всичко автоматично. Докато пълзеше в тесния проход, можеше отново да мисли за откритието си. Мъгливата светлина отслабна, после съвсем изчезна, но у него остана споменът за нея. Какво беше това? Случайно явление или имаше места, където тунелите винаги са изпълнени с нещото, пораждащо картини? Не би могъл да каже. Някаква смътна увереност обаче го караше да вярва, че някога, много отдавна, още преди времето, от което започваха спомените му, той е живял именно в такива просторни и светли тунели. А може би това бяха само сънища.

Колкото и необикновено да беше това усещане, той не го изпитваше за първи път. И по-рано му се бе случвало да види неясна светлина сред вечния мрак на тунелите. Но тогава това беше само слабо сияние, което се излъчваше от някои минерали. Светещите камъни се срещаха рядко и не правеха особено впечатление. От всички камъни значение имаха само два вида: онези, които могат да се изсипят отгоре, и рудата, най-важният минерал.

Продължавайки да пълзи, той усети с гърба си, че горе, между скалите в пукнатината, има големи късове руда. Макар и привично, това също беше странно усещане. Сякаш от минерала се изцеждаха към него прави и тънки като косъмчета струйки топла вода. Да, там сигурно имаше богат добив, но само глупак би се опитал да размести камъните. Това означаваше неминуема гибел.

Скалите почти свършиха. Той с облекчение се вмъкваше в глинестия тунел, когато изведнъж усети, че чувалът, който мъкнеше с едната задна лапа, се е закачил за нещо.

В теснотата на тунела не можеше да се обърне, за да го откачи. Опита да си помогне с другата задна лапа, но не можа да достигне мястото, където се беше заклещил грубият плат. Дръпна леко. Нищо. Разсърден, той опъна по-силно и чувалът се освободи, като отмести шумно някакъв камък.

Този път разместването беше окончателно. Скалите с трясък рухнаха надолу и затрупаха тесния ход. Изплашен, но без да изпуска чувала, той бързо се отдалечи от опасното място. Сега вече можеше да не се страхува, но малко предпазливост все пак не беше излишна.

От някаква дупка в стената на тунела с писък изскочи дребно зверче. Ужасено от шума, то се мяташе между стените и не знаеше накъде да побегне. С един удар на лапата той го смачка, пъхна го в устата си и продължи да пълзи, дъвчейки в движение. Някога, в началото на работата си тук, мислеше, че не ще може да преодолее необяснимото си отвращение от суровото месо. По-късно свикна, както всички други, да не пропуска случаите за извънредна закуска. Времето за храна беше далеч, а и не се знаеше какъв ще бъде добивът.

Разклонението свършваше. Със силно движение на лапите той изскочи в Централния тунел и меко падна върху нечий космат гръб. Пострадалият изписка от болка и злобно просъска:

— Горните!

По неясното съскане позна, че е паднал върху Беззъбия. Нямаше време за извинения, пък и изобщо не съществуваха думи за това. Двамата продължиха да пълзят един до друг, като се закачаха от време на време с лапи.

— Горните! — още веднъж просъска Беззъбия.

Това беше ругатня, единствената ругатня в оскъдния им език. Напомнянето за Горните означаваше, че има кой да отмъсти за всичко. Това едва ли беше така, защото свръхестествените същества от горния край на Централния тунел никога не се намесваха в дребните караници. Мнозина дори се съмняваха в съществуването им. И все пак Горни имаше. Нали те прибираха рудата, те даваха храната и горчивото нещо. И пак те забраняваха езика.

Никой не знаеше защо Горните забраняваха да се разговаря. И въобще не беше сигурно има ли такава забрана. Може би съществуваше и друго обяснение. Факт беше само това, че най-бъбривите изчезваха и никога вече не се завръщаха. Някои смятаха, че Горните чуват всичко, което става в тунелите, други твърдяха, че има доносници, които се срещат с господарите и им разказват за нарушенията. Дори и така да беше, предателите грижливо пазеха тайната си, защото освен неясните слухове за Горните не се знаеше нищо повече.

„Но какво лошо има в това, че говорим?“ — помисли той.

Често си задаваше този въпрос и не можеше да отговори. Езикът им беше невероятно беден. Използуваха не повече от стотина-двеста съскащи думи, за да споделят помежду си подробности, отнасящи се най-често до работата, храната и горчивото нещо. Не можеха да си позволят словесни излишества — нито имаха достатъчно думи, нито мислите им се простираха толкова широко. Дори да впрегнеше целия си езиков запас, той едва ли би могъл да разкаже за светлината, която бе видял в разклонението.

Единствените понятия, които се приближаваха до абстракциите, бяха прякорите. По една характерна черта можеше да се опише всеки от тях и това веднага извикваше в съзнанието на събеседника цялостен образ с всичките особености на тялото и характера. Беззъбия, Оскубания, Гладния, Силния, Безпръстия… Все познати, с определено поведение и типични мисли.

Той също имаше прякор. Наричаха го Бързия, заради вечната му припряност. Всички знаеха, че той обича да изпревари другите, да напълни чувала си и да се оттегли някъде на спокойствие. Не знаеха само това, че свит в някое разклонение, той отново потъва в мисли за загадката на света — този безкраен лабиринт от тунели.

Централният тунел се спускаше надолу по спирала. На всяка крачка в стените му се отваряха входове към отдавна изоставени разклонения. В тях не влизаше никой. Беше безполезно да се изследват — всичката руда там беше извадена преди много, много време. Само понякога, в края на работата, някой нещастник с празен чувал пролазваше из тесните ходове на лов за гризачи, за да не остане гладен.

Двамата с Беззъбия продължаваха бързо да пълзят по пода, излъскан от влаченето на безброй тела. Сега бяха начело и можеха да не се надпреварват, но духът на съперничеството ги обхващаше все по-силно и нито единият, нито другият искаше да отстъпи първенството на противника.

Беззъбия остроумно измисли нова ругатня и задъхано изсъска:

— Ти връща горе празен чувал?

Въпреки липсата на несъществуващите в езика им падежи и склонения, мисълта му беше достатъчно ясна. Без да забавя пълзенето, Бързия го перна по хълбока с твърдата гривна, стегната около лявата му задна лапа. Беззъбия изписка вбесено, хвърли се върху оскърбителя и захапа гърба му с оцелелите си резци.

Забравили за чувалите, двамата се вкопчиха един в друг. Бързия продължаваше да удря с гривната, докато Беззъбия яростно дъвчеше козината му. Няколко драскотини, нанесени и от двете страни, разгорещиха боя. Свадата се превръщаше в смъртоносна схватка, в която всеки се мъчеше с един удар на ноктите да раздере незащитения корем на противника.

Неочаквано някакво тежко тяло се блъсна в тях. После още едно. Пристигаше основната група. Първите се опитаха да спрат, но онези, които идваха след тях, бързаха да се промушат в челото на колоната, суетяха се и натискаха напред. Последвалото беше съвсем логично. Само след няколко секунди цялата група се превърна в огромна топка от космати тела, които хващаха, драскаха, удряха, пискаха и съскаха, обхванати от безцелен и безпричинен гняв. Единствено в подобни неистови изблици се освобождаваше напрежението, натрупано в затъпелите им души през дългите периоди на безнадеждно монотонна работа. Дори последните, които бяха останали извън схватката, не се опитаха да използуват положението. Вместо да потърсят околен път по някое от разклоненията, те се хвърлиха в ръкопашния бой, упоени от възможността да нанасят и получават удари.

Окървавен и оскубан, Бързия успя да се измъкне напред. Зад него, в тъмнината на тунела, гърмеше какофонията на всеобщия побой. Сега той съжаляваше за избухването си, но вече нищо не можеше да се поправи. Трябваше да продължи надолу. Като пошари със задна лапа по пода, той напипа един изоставен чувал и го повлече напред.

Още дълго, докато слизаше по безкрайните завои на Централния тунел, Бързия чуваше ехото на сражението. След това всичко затихна и под сводовете се разнесе шум от равномерно триене. Другите се бяха опомнили и надпреварата започваше отново.

Имаше голяма преднина и въпреки отмаляването от боя, стигна пръв до края на тунела. Спря и започна да се върти на едно място, търсейки посоката, в която можеше да открие най-добър добив. С цялото си тяло усещаше близостта на минерала — малки парчета, ситни камъчета, разпръснати из глината, едри късове… Усети най-доброто направление и без да се колебае, запълзя натам.

Някой вече беше ровил тук, но тесният ход свършваше преди да стигне до голямото парче руда. Навярно по-дребните отломъци, събрани при прокопаването на тунела, бяха му стигнали, за да напълни чувала си. Толкова по-добре. Сега Бързия щеше да изпълни нормата си наведнъж и после можеше да почива до края на работата.

Да копае беше за него също така привично, както и да диша. Протягаше лапи напред, като притискаше муцуната си от двете страни. Твърдите нокти се събираха, забиваха се в глината и потъваха дълбоко в нея. Веднага пръстите се свиваха, загребваха лепкавата жилава маса и я отхвърляха към гърба. Туловището пропълзяваше към освободеното пространство, а задните лапи изтикваха пръстта назад.

От Централния тунел долитаха приглушени звуци на суетене и боричкане. Групата беше пристигнала и сега всеки искаше да избере най-добрата посока. Някой задъхано се пъхна в разклонението. Бързия сърдито изсъска и натрапникът изскочи обратно.

До рудата оставаше още малко. Скоро Бързия докосна твърдия скален къс и още по-силно усети лъчението, подобно на топлина, което се лееше от минерала. Но обхваналата го радост мимолетно изчезна. Парчето се оказа много по-голямо, отколкото предполагаше, и това не беше хубаво. Нямаше да успее да прокопае достатъчно широк тунел за измъкването му. Поне не до края на работата. Ала времето вече беше изгубено. И да потърсеше нова посока, не можеше да се надява на нещо повече от половин чувал с мъка събрани ситни парченца. Дори онези, които копаеха продължението на Централния тунел, щяха да се завърнат с по-богат добив от него.

Не искаше да се признае за победен. Лапите му трескаво заработиха, разчиствайки пространството около рудата. Измина почти една трета от работното време, докато сред глината се оформи широка пещера, в средата на която лежеше монолитният блок руда. Свършил работата, Бързия полежа малко, сетне започна да опипва повърхността на минерала.

Този път щастието беше на негова страна. Широка надлъжна пукнатина разсичаше парчето на две. Той заби нокти в цепнатината, напъна с всички сили и половината тежко падна до него.

Това беше всичко, което искаше. Сега можеше да не бърза. Отново си почина, след това повдигна тежкия каменен къс и нахлузи чувала върху него. Хвана товара със задните си лапи, ловко се вмъкна в прясно прокопания тунел и запълзя напред.

Внезапно някъде съвсем наблизо нещо помръдна. Бързия спря и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен далечният шум на другите, които копаеха. Тогава той предпазливо протегна лапа напред и опипа пода. Загрубелите му пръсти докоснаха дребно пухкаво телце. Беше едно от подземните животинчета. То лежеше омаломощено и нямаше сили да побегне.

За Бързия това беше изненада. Зверчетата никога не слизаха толкова дълбоко. Тези места бяха опасни за тях и те инстинктивно ги отбягваха. От близостта на рудата ставаха вяли, тромави, бързо губеха сили и умираха. Само преследването на някой подземен хищник можеше да ги принуди да се спуснат към опасните дълбочини, където ги чакаше сигурна смърт. Навярно така беше станало и сега.

Бързия пролази над животинчето и със задната си лапа го пъхна в чувала. Не беше гладен, но можеше да нахрани някого.

Когато излезе в Централния тунел, работата кипеше. От десетките нови отклонения се чуваше шумът на лапите, разгребващи глина и скални отломъци. Онези, които нямаха късмет, дружно копаеха продължението на тунела. Вече бяха напреднали с няколко телесни дължини. Всеки път, когато в глината се появяваше парче руда, съгласието им се изгубваше и те с удари си оспорваха правото да го приберат. Но скоро минералът изчезваше в нечий чувал и общата работа започваше отново.

Най-отзад тромаво се въртеше някой. За него нямаше място дори и тук. Вместо да копае, той ровеше из отхвърлената глина и с жално сумтене прибираше най-дребните парченца, останали незабелязани от другите. Разбира се, това не можеше да бъде никой друг, освен Гладния. И този път той щеше да се върне без руда, а после дълго щеше да скимти от болка в почти празния стомах.

Бързия пропълзя до него и опипа чувала му. Както очакваше, вътре нямаше почти нищо. Но Гладния се изплаши за няколкото жалки камъчета, дръпна чувала и отчаяно просъска:

— Мое!

Едновременно развеселен и обиден, Бързия го тупна по гърба.

— Ела. Пълен чувал.

Гладния веднага забрави за уплахата и доверчиво запълзя след него. Бързия почти насила го напъха в своето разклонение, просна се наблизо и зачака.

Не знаеше защо постъпи така. Би могъл да остави рудата на същото място. Имаше шансове следващия път пак да пристигне пръв и без никакви усилия да си осигури почивка за цялото работно време. Не можеше да очаква в замяна помощ някога, когато сам остане без добив. Гладния никога не намираше руда. Затова редовно оставаше без храна.

Най-после Гладния тромаво се измъкна от разклонението. Тежкият чувал се влачеше зад него. Без да приказва, Бързия го побутна и двамата се насочиха нагоре по спиралата на Централния тунел.

Към средата на пътя Бързия спря и изчака другия да го настигне.

— Ела.

— Къде? — озадачено изсъска Гладния.

— Топлото място.

Казаното беше достатъчно. Всички познаваха Топлото място. Когато имаха щастието бързо да напълнят чувалите си, те отиваха да почиват там, докато прозвучи сигналът за връщане. Гладния обаче само беше чувал за това. На него никога не му оставаше време за почивка. Той опипа чувала, като че се боеше да не му го открадне някой и запита:

— Къде Топлото място?

— Ела — повтори Бързия и се вмъкна в едно от разклоненията.

Можеше да се ориентира безпогрешно в лабиринта от преплетени коридори. По-често от всички други свършваше работата си преждевременно и тогава идваше тук, за да потъне отново в безкрайните си странни мисли.

Наоколо ставаше по-топло. Коридорът се разшири и се превърна в голяма пещера, издълбана толкова отдавна, че никой не помнеше това. Тук наблизо минаваше горещ подземен поток и водите му сгряваха глината и скалите.

Сумтейки от щастие, Гладния пропълзя в самото дъно на пещерата и легна върху един горещ камък. Беше толкова благодарен, че вечният му страх изчезна и той пусна чувала от лапата си. Бързия се настани в средата на просторната зала, където топлината не беше чак толкова силна и можеше спокойно да се диша.

— Добре — радостно каза Гладния. — Бързия добре. Аз болки в лапите. Винаги болки. Сега не болки. Добре.

„Ревматизъм“ — помисли Бързия и изведнъж трепна. Отново! Отново в главата му се появяваха мисли, дошли сякаш от друг, безкрайно по-богат свят. Дори самото понятие „мисъл“ беше чуждо тук. В своя беден съскащ език те употребяваха словосъчетанието „нещо в главата“.

Дали и с другите беше така? Бързия изскърца със зъби от безсилие и се помъчи да стъкми въпроса:

— Ти неща в главата?

— Да — лаконично отвърна Гладния.

— Ти неща в главата може каже?

— Да.

— Какво?

— Аз — Горните пълен чувал. Горните — аз много храна, много горчиво нещо, не болки.

Бързия разочаровано изсумтя и млъкна, но след малко настоя:

— Не. Ти неща в главата не може каже — няма неща на устата?

— Не — изсъска Гладния. — Аз има неща в главата — има неща на устата. Винаги.

С последна надежда да получи интересен отговор, Бързия запита:

— Ти има неща в главата след работа, когато спи?

— Когато спи няма нищо в главата. Като празен тунел. Нищо не чува, нищо не усеща, нищо няма.

— Няма неща в главата от горчивото нещо?

— Аз никога няма горчивото нещо.

С това разговорът им приключи. Бързия се отпусна на пода, ядосан от своята разсеяност. Наистина бе забравил, че Гладния никога нямаше добър добив, а горчивото нещо се полагаше само като поощрение за пълен чувал. Нищо, този път нямаше да бъде така. И през време на следващата работа щеше да узнае дали и Гладния вижда същите неща, когато спи.

Сети се за животинчето. Отвори чувала и бръкна със задна лапа в него. Зверчето вече не помръдваше — близостта на рудата го беше убила.

— Яде — каза той и подхвърли дребното телце към Гладния.

В мрака се раздаде припряно, лакомо мляскане, хрущене на кости. Гладния не изпускаше от устата си нищо.

Бързия продължи да разсъждава. Все още се учудваше на постъпката си. В този суров свят нямаше място за чувства. Всеки мислеше само за себе си. И все пак той днес се отказа от лесния утрешен добив. Направи го… Защо? За полза? Изключено! Никой никога не би могъл да извлече полза от Гладния. За удоволствие тогава? Но какво удоволствие можеше да съществува в тунелите? Горчивото нещо? Да, но Гладния нямаше нищо общо с това. Пък и без да се подмилква пред когото и да било, Бързия редовно получаваше своята дажба. Друго удоволствие нямаше.

„Добро!“ — подсказа му онази част от съзнанието, която сякаш бе заградена с твърда стена и само понякога хвърляше отблясъци от загадъчни, непознати мисли и преживявания. Добро… Тази дума сега нямаше никакъв смисъл, но нещо сякаш му нашепваше, че има свят, в който именно това понятие е най-главното.

Какъв беше този свят? И тук Бързия отново стигаше до тъмната граница, която като с нож отрязваше предишното му съществуване. Имаше ли друг свят? Някои вярваха, че има. Но никой не знаеше какъв е той. Всеки си имаше собствено мнение за него. Според Оскубания всички отиват в другия свят, когато умрат от срутване, от задушаване, от удавяне в подземните води или просто от слабост. Там има много храна, много горчиво нещо, не трябва да се работи и всеки може да лежи на топло. Други твърдяха, че вторият свят е мястото, където се появява всеки. Там той е щастлив, но когато му дойде времето, трябва да слезе в тунелите. Тогава Горните изтриват паметта му и го изпращат тук. Това мнение изглеждаше по-убедително, защото от време на време в тунелите наистина се появяваха новаци. Те идваха винаги по едно и също време — в началото на работата. Не помнеха нищо, не знаеха нищо, освен това, че трябва да търсят руда, да пълнят чувала си с нея и да я влачат нагоре. Те дори не можеха да говорят. Много време трябваше да измине, преди да разберат смисъла на съскането, издавано от другите. После свикваха, опознаваха околните и неминуемо получаваха прякор, който играеше ролята на име.

Бързия добре си спомняше как самият той дойде в тунела. Преди този момент в паметта му нямаше нищо. Внезапно от небитието се появи усещането за твърдия под, на който лежеше. След това чу ехото от далечната работа. И накрая в съзнанието му изплуваха Законите: трябва да слиза надолу с празен чувал и да го пълни с минерала, който излъчва нещо подобно на топлина. При сигнал — завръщане горе. За пълен чувал — храна и горчиво нещо. За празен чувал — наказание.

Спомняше си първите дни на работата. Пълен мрак, безкрайно дълги тунели, дребни парчета руда, непрекъснато ровене из глината и тежки, космати тела, пълзящи наоколо. Не знаеше защо, но всичко това го ужасяваше. И още повече го ужасяваше неизбежната болка, която идваше, когато в края на работата връщаше почти празен чувал. Понякога му се искаше да избяга, но в съзнанието му изплуваше неизвестно как втълпеният Закон. За две бягства — смърт. За сваляне на гривната — смърт. И той продължаваше да работи. Не знаеше нищо, а и никой не можеше да му обясни, защото не разбираше свистящия говор на околните. Едва по-късно научи първите думи, а след тях и целия оскъден език.

Сега Гладния беше в подобно положение. Той беше се появил последен в тунела и може би с това се обясняваше интересът на Бързия към него. Всъщност този интерес нямаше да донесе нищо полезно. Новодошлите си спомняха по-малко от всички други. Дори сънищата им от горчивото нещо бяха по-неясни.

Двамата лежаха още дълго, без да говорят. Изведнъж в тунелите се раздаде нисък, протяжен вой. Гладния подскочи от уплаха и бързо запълзя към изхода от пещерата.

— Край на работата!

Бързия спокойно го последва. Нямаше от какво да се боят. Зад себе си влачеха пълни чували — гаранция за спокойствие, добра храна и цяла дажба горчиво нещо. При това щяха да стигнат първи и веднага след яденето можеха да заспят.

Излязоха в Централния тунел и поеха нагоре по спиралата. Далече долу отново се чуваше познатият шум — пълзенето на многобройни тела и влаченето на тежките чували.

На връщане всички се движеха само по Централния тунел. Сега бързината нямаше особено значение. Пък и трудно можеха да се мъкнат пълните чували по тесните, криви, а понякога и полузатрупани ходове. Разклоненията бяха важни само в началото на работата, когато всеки се стремеше да намери най-прекия път и да изпревари останалите.

Другите още не бяха се изкачили до средата на Централния тунел, когато двамата стигнаха в голямата пещера. Нетърпелив да предаде първия си богат добив, Гладния се вмъкна в Тунела на рудата. След малко отвътре се чу шумът от падането на тежкия къс минерал. Бързия подхвана със задна лапа своя чувал и запълзя по широкия коридор. Скоро стигна до Дупката и спря на ръба.

Дупката беше широка и кръгла. Долу в нея нещо се движеше, съскаше и тракаше. Раздаваха се още някакви непривични звуци, подобни на онзи звън, който издаваше гривната при удар в камък. Тези загадъчни шумове разпалваха любопитството на Бързия. Неведнъж го бе обхващало изкушението да скочи долу и да разбере какво става там, но страхът го спираше. Знаеше, че никой от онези, които бяха дръзнали да направят това, не се завръщаше. Сърдития казваше, че в Дупката живеят Горните и когато получат руда, трошат късовете на дребни парченца, за да ги изядат. Шумът обаче се чуваше дори когато всички се връщаха само със ситни камъчета. И освен това той не можеше да си представи същество, способно да се храни с руда. От нея умираха всички животни, освен тях самите.

От продължението на коридора прозвуча радостният писък на Гладния. Беше получил пълната дажба. Бързия се сепна, надигна чувала и го изсипа в Дупката. Сетне бързо заобиколи широкия отвор, влачейки зад себе си празния чувал и продължи по Тунела на рудата. Няколко телесни дължини по-нататък лапите му на пипаха два големи меки куба и две по-малки твърди топки. Пълна дажба. Той пъхна всичко в чувала и пропълзя в Пещерата за сън. Наоколо нямаше никого освен Гладния, който, свит в един ъгъл, шумно дъвчеше.

Бързия спря до стената, остави дажбата си, разпъна чувала и се изтегна върху него. В противоречие с прякора си той ядеше бавно, старателно дъвчеше всяка хапка и се наслаждаваше на вкуса. Когато свърши с храната, взе малките топки и една след друга ги глътна цели, за да не усети горчивината им. После се обърна на една страна, с лице към стената и зачака съня.

Тази стена не приличаше на никоя друга в тунелите. Тя наподобяваше на някои скали, които се срещаха под земята. Повърхността й беше грапава и твърда. Това напомняше за пясък, скрепен с някакъв друг минерал. Понякога при докосването на стената в мозъка на Бързия възникваше странната дума „бетон“. Но защо ли трябваше да измисля нови думи, когато тази необикновена скала си имаше название. Наричаха я Скалата без край. Тя покриваше всичко. Всеки тунел, насочен нагоре, неминуемо стигаше до нея. Скалата без край ограничаваше света. Само нарядко по нея се срещаха съвсем тънки пукнатини, в които растяха вкусни корени. Понякога, при по-силно дръпване, корените се измъкваха заедно с горната си част — дълги стъбла, обрасли с широки, тънки и меки неща. Навярно с тези неща корените изсмукваха храната си от Скалата без край.

Вече в полудрямка Бързия чу пристигането на останалите. Един след друг те изсипваха в Дупката своя добив и бързаха да получат храната си. За пълен чувал — цяла дажба. За не съвсем пълен — една топка от горчивото нещо по-малко. За половин чувал — само храна. А ако чувалът е празен или в него има съвсем малко руда — половин дажба храна и болка. „Електрически шок“ — пробягна в съзнанието му, но Бързия вече заспиваше и не обърна внимание на тези нови непонятни думи.

Горчивото нещо действуваше почти веднага. В съня на Бързия се появяваха непознати и същевременно безкрайно близки картини. Той сънуваше съвсем друг свят — топъл, щастлив и спокоен. Там тунелите бяха огромни, без стени, изпълнени с нещото, пораждащо картини. Без да разчита на осезанието си, можеше да разбере какво го обкръжава. Разхождаше се сред гъсталаци от онова, което стои над корените. Движеше се на задни лапи и му беше по-лесно, отколкото да пълзи. Наоколо имаше стотици странни същества, които също ходеха само на задните си лапи. Той не им се учудваше. Познаваше ги добре и знаеше, че те винаги са готови да направят за него онова, което самият той направи за Гладния. Събираха се на групи и разменяха неща на устата. Бързия усещаше невероятно много неща в главата, но за всички тях имаше и неща на устата. И от това му ставаше леко и радостно.

Събуди се от някакъв непознат шум. Горчивото нещо още действуваше и той не можеше да разбере къде се намира. Дори привичният мрак и твърдите стени го плашеха, също както през първите дни от работата.

От Централния тунел долитаха трясъци. Донякъде това напомняше шум от срутване, но падащите скали не можеха да издават такъв силен, кънтящ звук. Ставаше нещо ново. Към Пещерата за сън се носеше необикновено гръмко тракане, много по-ритмично и бързо от падането на каквито и да било камъни.

Скалата без край се разтърсваше от далечни тежки удари. Непознатото тракане се приближаваше и оглушителното му ехо изпълваше близките коридори. За кой ли път вече подсъзнанието подсказа на Бързия, че в този шум се крие смъртна опасност. И когато след нов трясък няколко дребни парченца изсвистяха над главата му, той още по-плътно се притисна до пода. Трябваше да бяга. Не разбираше какво става, но в него се надигаше твърдото убеждение, че ако остане тук, го чака сигурна гибел.

Под свистенето на дребните неща, необяснимо свързани с оглушителното тракане, той пропълзя към другия изход от Пещерата за сън. Там все още беше по-спокойно.

В Пещерата беше настъпила паника. Писъци, съскания и объркано сумтене се смесваха с непознатите трясъци. Едни бягаха към стените, други се скупчваха в центъра, трети, съвсем замаяни, пълзяха право срещу опасността.

На самия изход Бързия се блъсна в нечие отпуснато тяло. Опипа го. Беше Гладния. Мъртъв. От малка раничка в хълбока му бликаше тънка струйка кръв.

Опасността се приближаваше. Трясъците се раздаваха вече в самата Пещера. Бързия бутна трупа настрана и пропълзя към тунела. Вмъкна се в първото попаднало му разклонение, зави наляво, после още веднъж наляво… Не мислеше накъде пълзи, само се стремеше да избяга от опасността. Мускулите му работеха автоматично и го водеха все по-напред из тесните лабиринти на изоставените тунели.

Не знаеше колко време е изминало. Внезапно глината зад него се отпусна с тежък, мляскащ звук и затвори тунела. Това го отрезви. Дори да го заплашваше смърт, с нищо не би си помогнал, ако попаднеше под срутване на свода. Трябваше да бъде предпазлив. Можеше вече да не бяга. Беше далече от Пещерата за сън и гърмежите едва се чуваха през дебелия слой от глина и скали. При това срутването на тунела го защищаваше надеждно. Никому не би дошло на ум да разчиства едно затрупано разклонение, за да търси някого там.

Реши да изследва продължението на тунела. Пропълзя малко напред и отдясно напипа скала. Сега можеше да се ориентира лесно. Намираше се в същото разклонение, през което беше минал в началото на работата. Съмнения не можеше да има. Очите му отново усещаха нещото, пораждащо картини. Съвсем наблизо беше запълнената с камъни пукнатина. Бързия пролази до срутването и видя, че скалите напълно преграждат пътя напред. Намираше се в капан.

Изплаши се, но само за малко. Сетне разсъди и разбра, че няма от какво да се бои. Ако представите му бяха правилни, на една телесна дължина от този коридор минаваше друго разклонение, по което можеше да стигне до Централния тунел. Ето че двете срутвания, предишното и сегашното, от опасност се превръщаха в щастлива случайност.

Вслуша се в неясните звуци, които достигаха до убежището му. Трясъците продължаваха. Този път тракаха няколко неща наведнъж. За кратко време шумът се засили, след това започна да отслабва. Бързия разбра: онова, което вдигаше този шум, се отдалечаваше;??? Отначало звукът се спускаше надолу по Централния тунел, след това продължи по едно от разклоненията и започна отново да се изкачва нагоре. Тракането ставаше все по-тихо, докато съвсем заглъхна.

Опасността бе отминала. Бързия почака още, но в подземните проходи царуваше пълна тишина. Тогава той избра най-удобното място и започна да дълбае.

Предположенията му се оказаха верни. След по-малко от една телесна дължина лапите му стигнаха до пустота. Още няколко бързи движения и той се озова в съседното разклонение. В същия миг ноздрите му усетиха тежка, задушлива миризма.

Отровен газ! Тук неговото съдържание беше малко, но от по-горните ходове като водни струи се спускаха нови и нови количества отрова. Бързия почувствува, че главата му се замайва. Трябваше да бяга! Но накъде? Досега задушливите газове идваха от дълбините на земята и спасителният път водеше право нагоре. Сега беше обратното.

Преследван от миризмата, Бързия се спусна към Централния тунел. Изскочи в широкия коридор и почувствува нахлуването на нови смъртоносни облаци, които бавно идваха към него по голямата спирала. Без да мисли, се устреми надолу, към залежите от руда.

Внезапно спря, преди още да беше осъзнал защо го прави. От един страничен ход долиташе едва доловим свеж полъх. Бързия схвана, че спасението е натам. Отровният газ беше по-тежък от въздуха и постепенно слизаше надолу. Всеки опит за бягство би свършил в края на Централния тунел и там газът щеше да го настигне. А това разклонение водеше нагоре.

И той запълзя нагоре по тесния проход.

Въздухът тук ставаше по-чист и му напомняше… Какво му напомняше всъщност? Да, пукнатината! Сега той разбра защо успя да се спаси от задушаване. Срутванията в двата края на тунела, където се беше укрил, преграждаха достъпа на отровния газ, а от широката пукнатина, запълнена с разтрошени скали, в тясното затворено пространство постъпваше чист въздух. Откъде идваше той? Още една от загадките на подземния свят. Тунелите се проветряваха винаги отгоре. Някои смятаха, че Скалата без край отделя чист въздух. Ако това беше вярно, близо до Скалата без край би трябвало да се диша най-леко, но често ставаше точно обратното.

Този път Бързия щеше да разбере истината, защото скоро щеше да стигне до Скалата без край. Свежият вятър сякаш идваше от нея.

Спря, тъй като лапите му докоснаха някакво безжизнено тяло сред тесния проход. Но не беше от събратята му. Трупът принадлежеше на необикновено същество, смътно познато единствено от сънищата. То имаше значително по-малко туловище, кръгла глава, укрепена върху тънка шия, дълги и слаби крайници. Всичко в облика му беше странно и объркано. Не предните, а задните лапи бяха по-груби и навярно служеха за придвижване. Що се отнася до предните, те имаха пет невероятно фини пръсти, завършващи с малки, съвсем безполезни нокти. С едната от лапите си съществото стискаше непознат предмет — дълъг, твърд и студен. Нещо подказваше на Бързия, че това е източникът на оглушителното тракане и на смъртоносните дребни парченца, свистящи из въздуха. Може би тъкмо този предмет беше убил съществото, защото на гърдите му Бързия откри също такава рана, каквато имаше на хълбока на Гладния.

Пропълзя над трупа. Прохладният вятър, идващ насреща, ставаше по-силен и това сигурно означаваше, че наближава края на отклонението. Вече се ориентираше по-леко и трябваше да минат няколко секунди, преди да разбере защо е така. Наоколо отново се появяваше нещото, пораждащо картини!

Сега беше уверен, че най-сетне ще узнае отговора на загадките, които го измъчваха отдавна. Пълзеше напред с всички сили. И с всяка телесна дължина, измината по коридора, нещото, пораждащо картини, ставаше по-ярко. За пръв път очите му можеха напълно ясно да различават пътя далече напред. Ето купчинка пръст, паднала от ниския свод. Ето няколко камъчета. Ето скала, край която трябва да завие…

Зави и спря като ударен. В тунела нахлуваше нещо невъобразимо ярко. Превъзмогвайки болката в очите, Бързия се вгледа и различи грубите, разкъсани краища на широка дупка в Скалата без край. От другата страна имаше тунел, изпълнен с нещото, пораждащо картини.

Трябваше да се реши. Щеше да узнае всичко. Сега или никога. Събра смелост, хвана се за твърдия ръб и изскочи навън.

Посрещна го нещо страшно. Намираше се в огромна пещера без стени. Само твърдата повърхност на Скалата без край под корема му го свързваше с реалността. Но той не можеше да я види. Не можеше да види нищо. Ужасяващи, невъзможни потоци светлина се сипеха върху всичко наоколо, отразяваха се и като нажежени остриета потъваха в очите му, за да разкъсат незащитения мозък. Високо горе над него имаше нещо толкова бляскаво, че той дори не смееше да повдигне глава.

Това ли беше другият свят? Кой би могъл да живее тук?

Замаян, смазан, почти изгубил съзнание, Бързия запълзя напред. Не знаеше къде отива, просто търсеше убежище от страшната светлина. Ала тя беше навсякъде. През пламналия му мозък мина мисълта, че трябва да се върне. Накъде? Към тунела? Къде се намираше тунелът? Вече не можеше да се ориентира. Оставаше му само да пълзи без посока.

Притвори очи, но дори и през стиснатите клепачи проникваше изгаряща светлина. Козината му се загряваше, започна трудно да диша. Това място не беше за него. Сънищата, причинени от горчивото нещо, бяха измама, красива, но пагубна лъжа. Той можеше да живее единствено в тъмните, студени и влажни тунели. Тук го очакваше смърт.

Стори му се, че светлината отслабва. Събрал сетни сили, Бързия запълзя напред, докато муцуната му опря в твърда стена. Макар и по-слаба, светлината продължаваше да го блъска, да го притиска, да го изгаря…

Той размаха безцелно лапи, изхърка задавено и изгуби съзнание…

 

 

Господин съветникът Бурдан беше в добро настроение. На бюрото пред него лежеше дебела папка със секретни материали относно държавната измяна на бившия му най-добър приятел, съветника Ирзал. На повечето от тези сведения можеше да вярва с абсолютна сигурност, защото бяха измислени под непосредственото му ръководство. Останалите бяха доноснически съобщения за дребни прояви на нелоялност, каквито допуска всеки непредпазлив човек, дори когато разполага с почти неограничена власт. Особено приятен обаче беше документът, поставен в папката под номер едно, макар и получен последен. Върху канцеларски лист по образец еди кой си, снабден с печат и цял куп подписи, Ирзал, вече не господин и не съветник, а просто Ирзал, признаваше, че е водил престъпни преговори с три чужди държави за осъществяване на държавен преврат във великата страна Аткран и за продаване на националните интереси. Всичко това беше подкрепено с имена на предполагаеми и съвсем измислени съучастници, с описания на заговорнически срещи и с посочване на тайни оръжейни складове. Според признанията, в определен ден и час Ирзал трябвало да завземе две от най-големите летища, за да осигури приземяването на вражески самолети и да създаде предмостия за нападение срещу столицата. Отново имена, градове, адреси, държави… Накрая — сълзливи, но съвсем искрени молби за жестоко и справедливо наказание, което да послужи за пример на всички негодници, замислящи измяна на великия Аткран.

Вратата на кабинета се отвори безшумно и към бюрото с бързи крачки се приближи секретарят Кар — унил и мършав субект, облечен изцяло в черно. За разлика от друг път, сега дори неговото появяване не можеше да смути радостта на господин съветника. Като остави върху бюрото тънката кафява папка, секретарят се отдръпна на почтително разстояние и съобщи с глас на професионален подмазвач:

— Господин съветник, току-що получихме подробности за ново нападение на зебарската армия. Направен е десант в самия център на страната.

— А — небрежно каза Бурдан. — Има ли опасност за столицата?

— Не, господин съветник. Десантът е бил малък. Нападнали са един от урановите рудници.

— Е, какво ме интересува това? — повиши глас Бурдан, но веднага побърза да се поправи. — Това може да ме вълнува само като обикновен гражданин. Възмутен съм от наглата провокация… но останалото е работа на военните. Ти сам каза, че десантът е бил малък.

— Мислех, че това ще ви заинтересува — монотонно произнесе секретарят, без да променя изражението на лицето си. — Нападнат е рудник номер четири.

Той може би очакваше господин съветникът да стане от креслото и да се хване за сърцето, но Бурдан не му достави това удоволствие. През дългата си кариера беше свикнал да понася с усмивка и по-тежки удари. По стар навик протегна ръка към позлатената кутия на бюрото, извади от нея бучка ароматна дъвка и ловко я подхвърли в устата си. Половин минута му беше достатъчна, за да се овладее. След това отново се облегна назад и поучително каза:

— Много си любопитен, Кар. Това не е добре за човек, заемащ толкова важен пост. Зебарците непрекъснато изпращат шпиони при нас. Просто невероятно… Може би помниш бившия съветник Антраб. Онзи, който се оказа вражески агент. Той много обичаше бюрокрацията. Имаше цели осем секретари, между другото аз и Ирзал. Представи си, само за една година нашият шеф разкри, че шестима от секретарите му са шпиони — бяха се намесили в държавните тайни. И не се знае докъде щеше да се стигне, ако Ирзал не бе разобличил самия Антраб като чужд агент. А сега се оказа, че и Ирзал е подъл предател. Смешно, нали?

Лицето на секретаря бе все така невъзмутимо.

— И какво стана със секретарите на Антраб, господин съветник? — запита той.

— Присъдата бе изпълнена — добродушно каза Бурдан. — Учудва ли те това? Те сами посочиха неопровержими доказателства за вината си. Но да спрем този неприятен разговор. Какво е станало в рудник номер четири?

— Елитна десантна част на зебарската армия е нападнала рудника рано сутринта, тъкмо по времето, когато затворниците привършват работата си. С мощен взрив са разбили бетона над сектор седем…

— Сектор седем… — неволно повтори господин съветникът.

— Оттам са преминали в тунелите — продължи Кар. — Оцелялата част от охраната на рудника ги последвала под земята и започнала ожесточена престрелка. Но силите били неравни. Зебарците стигнали до залата, където спят затворниците, там се забавили и след това се оттеглили, като пуснали из тунелите отровен газ. Тъй като в сражението били избити повечето от защитниците на рудника, с изключение на петима, нападателите безпрепятствено се качили на самолетите си и избягали в направление към Зебара.

— Това ли е всичко? — запита Бурдан.

— Не, господин съветник. Малко по-късно пристигнали подкрепления… за съжаление след като акцията била свършила. Екипирани с газови маски, войниците изследвали тунелите в сектор седем. Открити са труповете на всички затворници, с изключение на номер…

— Номер две-две-четири-седем-шест — нетърпеливо каза Бурдан.

— Точно така. Откъде знаехте, господин съветник? — присторено се учуди секретарят.

— Предчувствувах — също така присторено спокоен отвърна съветникът. — Добре, ако това е всичко, запиши следното: нападението е плод на предателство. Жив ли е началникът на охраната?

— Да, господин съветник.

— Да бъде арестуван незабавно. Мисля, че без особени затруднения ще признае престъплението си.

За миг лицето на секретаря прие ехидно изражение, но сетне отново надяна сляпата маска на преданост и покорство.

— Неприятен случай, нали, господин съветник? Също както миналия месец. Помните ли, когато спуснаха десант в морска ферма 11. Още два такива случая и…

— Защо два? — рязко запита Бурдан.

— Не знам, господин съветник. Просто така ми дойде на ум.

— Не казвай никога първото, което ти хрумне — с бащинска нежност произнесе съветникът. — Ти си умен младеж, Кар. Ирзал беше също като тебе. Жалко, че се оказа предател. Хайде, върви, свободен си.

Вратата се затвори безшумно зад гърба на секретаря и господин съветникът остана сам. Но дори и сега не си позволи да се отпусне. Знаеше отлично, че неговият кабинет не е защитен от наблюдение и подслушване. Свободни бяха само мислите му, и то единствено докато го арестуват… ако допусне да го арестуват. В Центъра за лоялност всичко става явно — и думите, произнесени на четири очи, и онова, което си говорил сам на себе си, и потайните мисли, и дори онези мисли, които никога не са ти идвали на ум.

„Проклет мръсник е този Кар — за кой ли път се убеди в това Бурдан. — Подушил е нещо и си въобразява, че ще може да ме събори, а после да използува плодовете на моя труд. Ще видим, драги! Работи, помагай ми и мисли, че някой ден ще наследиш това, за което се трудиш. Само че в досието ти има доста неща — нарушаване на държавната тайна, опит за подкуп, заплахи… Всъщност защо да изброявам? В Центъра за лоялност ще си кажеш всичко… Ще признаеш и откъде знаеш за четиримата затворници от нулев клас, раздел строго секретен. Четиримата… Вече са само двама. Къде ли са другите? Правителството на Зебара мълчи, останалите държави също мълчат. Нямам време, почвата се рони под краката ми. Ако Кар проговори преди мене, ще последвам Ирзал.“

Господин съветникът Бурдан потисна мрачните си мисли и с лъчезарна усмивка се измъкна иззад бюрото. Трябваше да провери какво става с двамата затворници от нулев клас, раздел строго секретен.

 

 

Бързия постепенно се свестяваше. Преди още да се възвърнат напълно чувствата му, той си припомни бягството от газа, дупката в Скалата без край, страшната светлина… Но сега нещо беше променено. Ако не беше тракащият шум над него, би помислил, че отново е в познатите тунели. В дробовете му нахлуваше прохладен, влажен въздух. Нито лъч светлина не проникваше през затворените му клепачи. Твърдата повърхност под корема му беше студена. И някъде наблизо имаше руда. Цялото му тяло го усещаше. Концентрира вниманието си върху това чувство и разбра, че рудата е съвсем наблизо, над самия му гръб. Смущаваше го само едно — минералът се движеше. Тънките топли струйки пробягваха по гърба му и отслабваха, идваха и изчезваха. Сякаш се движеше бързо по нисък тунел, чийто свод е осеян с парчета руда. Но всъщност лежеше неподвижно.

Най-после се осмели да отвори очи. Наоколо не беше тъмно. Слаба, разсеяна светлина се лееше от двете му страни и в нея той можа да разгледа своето убежище. Намираше се в тясна ниша, чиито стени напомняха твърдия материал на Скалата без край. Над него със скърцане се движеше широка лента от непозната еластична материя. Може би именно тя носеше парчетата руда, които Бързия усещаше с гърба си.

Заднишком изпълзя навън и се огледа.

Новият огромен и непознат свят нахлу в очите му.

Намираше се върху безкрайна равнина, покрита с онова, което затворената част от съзнанието му наричаше „бетон“. Наоколо нямаше нито стени, нито таван. Високо горе върху синкавочерния свод блестяха хиляди малки искрици. Бързия не знаеше, не можеше да знае нищо за тях, и все пак те неудържимо го привличаха към себе си. „Звезди — помисли той. — Звезди… странна и прекрасна дума.“

Две кръгли светещи петна плуваха сред звездите и техните лъчи осветяваха бетонната площадка и косматото тяло на самотната къртица, вдигнала поглед към небето.

Наоколо, чак до хоризонта, разделени от големи пусти интервали, бяха разположени широки ленти, увиснали над кухи бетонни колони, също като тази, в която се беше скрил Бързия. В непрекъснатия си бяг те носеха големи и малки късове руда към едно далечно здание, почти напълно потънало в мрака.

Без сам да знае защо, Бързия запълзя натам, откъдето идваше рудата. Трябваше да измине доста път, преди да стигне дотам. В Скалата без край се отваряше широка кръгла дупка. Лентата излизаше от нея, натоварена с минерал и бързо се носеше към голямото мрачно здание.

Поразиха го шумовете. Отвътре долиташе звън, смесен с тракане и свистене. Това напомняше звуците от Дупката в Тунела на рудата. Нима долу имаше тунели, в които се движеха други като него?

Обърна се и отново запълзя. Достигна нова лента, премина под нея и продължи напред. Още една лента, още една…

После откри нещо, което го зарадва. Една от лентите стоеше неподвижно. Някаква неизвестна сила беше разбила бетона под нея и две от поддържащите колони лежаха, отхвърлени далече встрани. Лишена от опора, на това място лентата провисваше до площадката. Бързия неловко се изкатери на меката гладка повърхност, която се поддаваше под тежестта му и тръгна напред.

След малко вече беше достигнал височината на една от колоните. Оттук можеше свободно да разгледа цялата огромна равнина, заляна с призрачна синкава светлина. Десетки дълги ленти неуморно носеха своя товар от раздробена руда. Сред тях Бързия различи и още една неподвижна, макар че всичките поддържащи колони бяха здрави. Мина му мисълта, че може би това е лентата на тунела, където лежаха мъртвите му събратя. Но дори и да беше така, сега това нямаше никакво значение. Трябваше да намери надеждно убежище, защото изгарящата светлина можеше отново да се появи в свода на безкрайната пещера.

Тук-там бетонът на площадката беше разбит от удари със страшна мощ. Край дупките лежаха откъртените каменни късове. Бързия машинално свърза тези разрушения с грохота, предшествувал нападението в тунела.

Много, много телесни дължини по-нататък той усети, че лентата постепенно се спуска надолу. Навярно наближаваше мястото, където тя потъваше в повърхността на площадката. Надигна се, за да провери предположението си.

Тогава иззад гърба му долетя далечно бучене. Обърна се и видя, че в една от стените на голямата сграда зее широк отвор, излъчващ ослепителна светлина. Бързия примига, но успя да забележи как от зданието излезе голям тъмен предмет, който се плъзна към рухналите колони.

Това можеха да бъдат само Горните. Ако откриеха, че е избягал, нямаше да му простят. Бързия отчаяно запълзя към спасителния отвор.

Обърна се назад едва когато стигна до широката кръгла дупка. Странният правоъгълен предмет беше спрял до разрушените колони и от него излизаха Горните. Не можеше да ги разгледа добре от такова разстояние, но нямаше съмнение, че те приличаха на онова необикновено същество, което бе намерил мъртво в тунела.

Пое дълбоко въздух и продължи да пълзи напред. Обкръжи го мрак. Ехото на тежкото му дишане подсказваше, че се намира в тясна пещера. От двете страни на лентата напипа някакви твърди предмети, покрити с множество остри ръбове. Още три-четири телесни дължини и лентата рязко изви надолу. Бързия спря и протегна лапа. Разбра, че беше стигнал до края. Тук лентата описваше широк полукръг около нещо обло и тръгваше в обратна посока.

Пипнешком се опита да разбере дали напред има път. Лапата му докосна други твърди предмети със сложна, правилна форма. Кръгли, плоски, ръбести, зъбати, те се сливаха в едно непонятно цяло. Всичко наоколо беше запълнено с тях и само един тесен проход даваше възможност на беглеца да продължи напред.

Нямаше избор. Провря се между някакви дебели пръчки и започна да пълзи по остри шипове и зъбци. Козината му се закачаше по издатините, от разранените му лапи капеше кръв. На места проходът се стесняваше толкова, че едва можеше да се провре, оставяйки по стените кичури косми от гърба си.

Някъде напред имаше руда. Усещаше това отдалече. Много руда, повече, отколкото беше виждал когато и да било. Какво означаваше това?

Не му остана време да помисли. Някъде назад предметите се раздвижиха и се удариха един в друг с тежък звън. Сетне за момент настъпи тишина. И веднага след това ново раздвижване, този път по-наблизо.

Ставаше нещо страшно, Бързия разбра това, въпреки че дори не знаеше къде се намира. Трябваше час по-скоро да избяга от този опасен тунел. И той се хвърли напред с цялата бързина, на която беше способно тромавото му тяло. А зад гърба му тежките предмети се блъскаха един в друг и затваряха прохода, по който бе дошъл.

Краят се появи изведнъж. Бързия изскочи навън и падна върху грамадна купчина руда, натрупана тук, докато лентата бе стояла неподвижна. Отзад нещо трясна, иззвъня и затрака, сякаш гигантски челюсти се захлопнаха, без да хванат плячка. Всичко се раздвижи, затресе се, забуча. Ехото из тунела се превръщаше в тежък, непрекъснат грохот.

Беглецът вече се катереше по купчината руда. Долу нещо хрущеше и съскаше, а скалните късове се сипеха надолу. Целият куп бавно слизаше към страшните челюсти, докато Бързия правеше отчаяни усилия да стигне до върха.

В един миг на това кошмарно бягство лапите му не докоснаха нищо отпред. Той помисли, че всичко е свършено, отново размаха лапи и напипа грапавия ръб на широк отвор. Върхът на купчината плавно се спусна надолу, а Бързия увисна, стиснал ръба с пръсти и нокти.

Не разбра как се изкатери нагоре. Съзнанието му заработи едва когато опасността беше отминала и той лежеше треперещ в нов, пуст тунел с бетонни стени.

След няколко минути силите му се възвърнаха. Той заобиколи дупката, в която грохотът продължаваше, запълзя по коридора и се озова в просторно тъмно помещение. Миризмата на потни тела му подсказа къде се намира. Това беше Пещера за сън, чужда, но позната, защото по нищо не се различаваше от онази, в която Бързия сънуваше своите странни видения.

Сега тук нямаше никого. Той прекоси залата и стигна до втория изход. Разположението на тунелите беше съвсем привично. Оттук можеше да стигне до Централния тунел и да слезе по него надолу.

Ослуша се. Да, предположенията му се потвърждаваха. От далечните тунели долиташе познатият шум на общата работа. Там, долу, имаше други като него. Трябваше да отиде при тях. Само те можеха да му помогнат.

Без особени затруднения намери Централния тунел и запълзя по неговата широка спирала. След всеки завой шумът на работата ставаше все по-силен. Когато се спираше, можеше по слух да определи колко път е изминал. Половината… две трети… три четвърти…

Намираше се някъде съвсем близо до края на тунела, когато чу тежък, скърцащ звук, сетне трясък. Настъпи тишина. Нямаше нищо сериозно, просто срутване някъде далече оттук, в едно от разклоненията. Можеше да продължи пътя си. Но вместо това Бързия спря и се ослуша. Стори му се, че едновременно с шума от падането на камъните бе чул и друг звук — остър, болезнен писък.

Един от присъщите му глупави, безполезни импулси го тласна към разклонението. Той се вмъкна в тесния тунел и бавно започна да се провира напред.

Трябваше да измине много път, докато стигна до мястото на нещастието. Тук разклонението беше преградено от купчина камъни и глина. Бързия опипа препятствието и неочаквано докосна нечия муцуна, която едва се подаваше изпод купчината.

Без да мисли защо прави така, без изобщо да се опитва да мисли, той издърпа един тежък камък, здраво го стисна с предните си лапи и запълзя заднишком. След малко стигна до онова, което търсеше — тесният ход се кръстосваше с друго разклонение. Бързия търкулна камъка в него и отново запълзя към срутването.

— Стой! — просъска някой.

Спря изплашено, но веднага се досети, че затрупаният се е свестил.

— Стой! — повтори пострадалият. — Опасно. Камък пада. Камък пада мене. Ти идва — камък пада тебе.

— Изважда тебе — просъска Бързия.

— Не. Камък пада — чупи мене. Сега аз — да, скоро аз — не.

Бързия разбра, с тези думи затрупаният искаше да каже, че скоро ще умре.

— Не! — яростно изсъска той. — Аз изважда тебе. Ти сега — да. Ти после — да.

И без да обръща внимание на протестите, той подхвана нов камък. Изтегли го до разклонението, после се върна при купчината. В тъмнината се чуваше само тежкото, на пресекулки дишане на затрупания. С широките си предни лапи Бързия разрови глината, търкулна настрани един скален къс и освободи цялата глава на пострадалия. Опита се да прецени за колко време ще успее да разчисти срутването. Дългият опит от подземната работа му подсказваше, че това няма да е много трудно. Може би щеше да се справи за половината от работното време.

Всъщност свърши много по-бързо, отколкото очакваше. Улесняваше го това, че не мислеше за връщането към Централния тунел. Просто отхвърляше камъните и пръстта назад из разклонението, без да пълзи до пресечката с другия ход.

Отмести последната едра скала, разчисти глината и докосна калната козина на затрупания. С тревожно движение опипа неподвижно проснатото тяло. Костеливата линия на гръбнака ясно се очертаваше под сплъстените косми. Бързия плъзна лапа по нея и изведнъж спря. Гръбнакът се огъваше надолу в неестествена извивка. Натисна леко това място. Пострадалият изписка глухо и с невероятна сила изхвърли предната част на тялото си нагоре, после безпомощно падна на пода.

— Болка — изсъска той. — Там болка. Назад няма нищо. Предни лапи, гърди, глава — има. Задни лапи няма. Зад болка няма нищо.

Вече всичко беше ясно. Бързия си припомни как много отдавна един от неговите познати попадна под тежка скала и гърбът му се пречупи. Той не усещаше нищо зад мястото на счупването, дълго скимтя от болка и накрая умря. За такова нещастие не съществуваше помощ.

— Ти добре — опита се той да излъже ранения. — Ти сега — да. Ти после — да.

Другият се закашля дрезгаво.

— Ти лъже. Скоро аз — не.

— Не! Край на работата — ти добре. Ти върви нагоре, яде, спи…

— Мълчи. Край на работата аз — не. Ти добре. Ти много добре. Ти маха камък, ти иска аз — да. Ти добре. Аз прави тебе добре.

За кой ли път през живота си Бързия съжали, че езикът им е толкова беден. От несвързаните думи на умиращия той разбираше само едно — че онзи му е благодарен и иска да му стори добро. Но какво ли добро би могъл да извърши един нещастник с пречупен гръбнак, който едва ли щеше да доживее до края на работата?

— Ти слуша мене — неясно просъска раненият. — Мои неща на устата остават тебе в главата.

— Остават — увери го Бързия.

— Аз казва — ти прави.

— Да.

Умиращият помълча, събра сили и запита:

— Ти кога идва тук?

— Скоро. Аз — друг тунел. Там лошо, аз бяга, идва тук.

— Добре… Аз тук не скоро. Аз тук много работно време. Един косъм — едно работно време. Аз тук — косми на цяло тяло. Сега — край. Начало на работата при мене идва Едноокия. Едноокия говори с Горните. Едноокия казва мене: край на работата — сигнал — ти отива при Дупката. Чака. Всички хвърля рудата, ти чака. Показва гривната. Горните взима тебе. Хубаво.

— Аз носи тебе горе — каза Бързия.

— Не — прекъсна го умиращият. — Скоро аз — не. Ти взима гривната. Маха твоя гривна, слага моя гривна. Отива горе. Едноокия казва: ти кой? Ти казва: аз Мършавия. Показва гривната…

Той не довърши. От челюстите му излетя глуха, хъркаща кашлица. Бързия протегна ръка към муцуната му и усети по пръстите си лепкава кръв. Кашлицата изведнъж прекъсна, тялото на умиращия се разтърси и настъпи тишина.

Още дълго Бързия стоя до изстиващия труп. Не знаеше какво да прави с него. Обикновено мъртъвците оставаха да лежат в старите разклонения, където ги беше застигнала смъртта. Бързия смътно чувствуваше, че трябва да отдаде някаква последна почит към нещастника, но не знаеше каква. Далечните спомени отново му подсказаха. Той свали гривната от сгърчената задна лапа, пропълзя над тялото и нахвърля върху него малко глина. После се отдалечи.

Собствената си гривна скри в един полусрутен тесен коридор. Когато излезе в Централния тунел, той вече беше Мършавия.

Далечен мощен вой възвести края на работата. Бързия се отдръпна в едно разклонение и изчака да мине тълпата, отиваща нагоре. Както обикновено, първи се движеха най-силните, влачещи пълни чували с руда. След тях идваше безличната обща маса с по-малък добив. Последни се тътреха вечно гладните, слабите, жалките, здраво стиснали чувалите с мизерните си находки. Бързия изчака докато шумът от влаченето затихна в далечината и излезе от скривалището си. Пълзеше нагоре без да бърза. Трябваше да стигне до Дупката, когато всички вече са се прибрали в Пещерата за сън. Но нетърпението го измъчваше. Прнякога той забравяше за предпазливостта и с всички сили се втурваше нагоре, към загадъчното спасение от мрака на тунелите. След това се опомняше и спираше да изчака, докато мине спечеленото в бързината време.

Все пак беше разчел движението си правилно. Когато стигна до Тунела на рудата, наоколо вече нямаше никого. Приближи се до Дупката и зачака. Някой трябваше да му даде да разбере, че е време да отиде при Горните, да му посочи пътя.

Тихо шумолене му подсказа, че не е сгрешил. Не беше сам. С бавни и тежки движения на лапите към него се приближаваше някой.

— Ти кой? — запита непознатият.

Бързия си спомни съвета на загиналия и спокойно отговори:

— Аз Мършавия.

Непознатият, който навярно беше Едноокия, се провлече към него.

— Добре. Ти идва тук. Малка дупка в стената. Ти пъха вътре задна лапа с гривна. Горните казва: това Мършавия. Горните отваря тунел в стената. Ти влиза вътре.

Силно металическо звънтене заглуши последните му думи. Страшните предмети долу в Дупката започваха своята работа. Но Бързия беше чул достатъчно. Заобиколи широкия отвор в средата на коридора и започна да опипва стената. Пръстите му се плъзнаха по грубия бетон, после докоснаха студена, гладка повърхност. Една малка кръгла дупка в нея — навярно беше това, за което говореше Едноокия.

Като се завъртя с гръб към стената, Бързия зашари с лявата си задна лапа. Напипа тесния отвор и се готвеше да изпълни нареждането, когато усети, че някой го хваща. Заопипваха го тежки лапи.

— Ти не Мършавия! — изсъска Едноокия. — Ти кой?

Бързия потръпна от гняв и отчаяние. Нима планът му щеше да се провали в последния момент?

Замахна настрани с всичка сила. Разперените му, корави като камък нокти потънаха в шията на противника и откъснаха парченца кожа и месо. Поразен от болката, Едноокия изфуча и се дръпна, но в следващата секунда се окопити и скочи върху нападателя.

Телата им се сплетоха в безмилостна борба. Този път нямаше място за колебание. Един от двамата трябваше да умре. Бързия се бореше за щастливото, макар и неясно бъдеще, обещано му от Мършавия. А Едноокия искаше да победи, за да докаже още веднъж на Горните, че с право получава по-голяма дажба, без да работи, че е време да изведат и нега от тунелите.

Двамата се премятаха по пода на коридора. Главата на Бързия първа се опря в ръба на Дупката и той разбра какво трябва да прави. Завъртя се по гръб. Едноокия беше над него и ожесточено драскаше хълбоците му. Със стремително движение Бързия провря и четирите си лапи под корема на врага, отблъсна го нагоре и се извъртя настрани.

Стори му се, че и той ще полети към трясъка в страшния отвор, но напрегнатото му тяло остана на ръба. Писъкът на Едноокия изпълни Дупката и заглъхна сред грохота на раздробяваната руда. Сега нямаше препятствия по пътя към свободата.

Лапите му трепереха от напрежение и тревога. Питаше се дали Горните не са разбрали какво е станало. Но трябваше да рискува. Нямаше друг изход. Ако планът не успееше, в най-добрия случай го очакваше живот на отшелник. Беше чувал за такива. Избягали от своите тунели, те цял живот се ровят из земята, бродят по изоставените разклонения, хранят се с корени и случайно уловени животинки, вечно треперят за кожата си и бягат от всеки шум. Доносниците често ги преследват, защото според слуховете за всеки уловен или убит беглец се полага нещо много хубаво. Сега Бързия се досещаше какво може да бъде възнаграждението — свобода.

Отново пропълзя към тясната дупка в гладката стена и пъхна вътре лапата с гривната. Не стана нищо. Извади лапата си, след това пак я провря в отвора. Резултат нямаше.

Бяха ли разбрали Горните какво е станало в тунела? Мина му мисълта да бяга — но каква полза от това? Не искаше да живее като беглец. Предпочиташе Горните да го убият.

Странният, звънтящо — съскащ глас, който прозвуча в тунела, го накара да трепне.

— Ти кой?

— Мършавия — задавено изсъска той.

— Идва насам.

Бързия пропълзя към гласа. Очакваше да се опре в стената, но вместо това се озова в нов широк тунел. Отзад нещо изтрака. Когато се обърна, Бързия напипа гладка твърда преграда, която затваряше обратния път.

— Ти чака тук — каза гласът и замлъкна.

Чакането продължи много вереме. Бързия лежеше на твърдия под и мислеше за всички препятствия, които беше преодолял през последните часове — убийствените гърмежи, отровния газ, ослепителната светлина, тунела, където се раздробяваше рудата, срутването над Мършавия, борбата с Едноокия…

Отдалече долетя тихо бучене. Бързия се ослуша. Това напомняше звука, издаван от онзи голям правоъгълен предмет, с който Горните дойдоха до разрушената колона. Значи те идваха! След малко щяха да го вземат и тогава…

Бученето се засилваше. Слаба светлина озари стените на тунела. Гладката преграда зад гърба му засия с матов блясък.

Няколко секунди по-късно светлината стана ярка, после непоносима. Бързия затвори очи и вече не виждаше нищо освен безмилостните лъчи, проникващи през клепачите му. Също както горе, на бетонната площадка, светлината удряше мозъка му като тежък, ръбест камък.

Бученето спря съвсем наблизо. Раздадоха се странни, гърлени гласове. Бързия различи и звука на стъпки, които идваха към него. Здрави лапи стиснаха тялото му, повдигнаха го и нахлузиха върху него нещо меко, навярно чувал. Светлината отслабна. Лапите отново повдигнаха Бързия и го хвърлиха нагоре, върху някаква твърда повърхност.

Нещо под него забуча и се разтресе. През плата на чувала проникна вятър. Бързия разбра, че се движи. Не знаеше накъде отива, но вярваше, че в края на пътуването ще открие приказния свят от сънищата.

Не откри нищо. Движението спря, някой хвана чувала и грубо го хвърли надолу. Бързия усети, че костите му изхрущяха от удара в пода. Изписка и веднага нещо го удари в хълбока. Повторно изписка и незабаво последва нов удар. Разбра, че трябва да мълчи.

Светлината се засили. Отново го вдигнаха, понесоха го нанякъде и след много време го захвърлиха. Настъпи кратко спокойствие, после подът изгромоля и ситно завибрира.

Бързия изгуби чувство за време. Това носене, хвърляне, удряне, придружено с шумове, светлина и разтърсване трая много дълго — може би едно или две работни времена. Измъчваха го глад и жажда. На няколко пъти се опита да каже, че иска да яде, но в отговор получаваше само жестоки удари през чувала.

Последното, което помнеше от това безконечно пътуване, беше ново хвърляне, този път от по-голяма височина. Ударът бе толкова силен, че Бързия загуби съзнание.

Когато се свести, наоколо беше тъмно. Лежеше в тясно пространство, оградено с твърди стени. В единия ъгъл напипа голям съд с вода, неловко потопи муцуна в него и дълго лочи, задъхвайки се от жажда. Преглъщаше лакомо хладната течност и едва накрая усети, че тя има необикновен, почти противен вкус. Същия вкус имаше и кубът храна, поставен до водата, но Бързия не обърна особено внимание на това. Важното беше, че най-сетне се грижеха за него.

От пода безшумно се измъкнаха няколко гъвкави пипала, здраво омотаха тялото му и го притиснаха надолу толкова силно, че том едва можеше да диша. Свободна остана само едната му лапа. Без съмнение неизвестните повелители му даваха възможност да привлича към себе си храната.

Цялото пространство наоколо се изпълни с тънък, свистящ звук. Нещо свиреше пронизително, остро. Нотата ставаше все по-висока, разцепваше мрака, забиваше се в ушите на Бързия, звънко кънтеше в черепа му, сякаш вътре имаше само пустота. Още по-високо, още… До пределните граници на слуха… Но и след това звукът не изчезна, той продължаваше да разкъсва тялото на жертвата, превръщаше се във физическа болка.

Със замътен от страдание мозък, Бързия почти не разбра как две дебели игли се забиха в хълбоците му. Нещо протичаше по тях в неговото тяло, смесваше се с кръвта и бързо достигаше гърба, корема, вътрешностите, лапите, главата… Всяка клетка усещаше болезненото нахлуване. И веднага след това идваше още нещо, което снемаше страданието, притъпяваше всяко чувство и оставяше след себе си покой и оловна тежест. Последна това усети главата, сетне Бързия заспа.

След дългия безпаметен сън той се събуди гладен. Тялото му се обливаше в пот. В килията тежеше непоносимо горещ и застоял влажен въздух. Тялото му лежеше все така притиснато към пода, но едната му лапа си оставаше свободна. Напипа съда в ъгъла, привлече го към себе си и пи до дъно. Водата имаше нов вкус, не по-малко противен от предишния. А когато захапа храната, откри, че и нейният вкус е подобен.

Зад стената нещо туптеше глухо, като огромно живо сърце. В такт с този шум на отсрещната стена започна да светва и изгасва едно малко бяло кълбо. Отначало светлината беше слаба, но яркостта й бързо нарастваше. Заслепен, Бързия изписка и се опита да обърне глава назад. Не можеше. Пипалата го държаха здраво. Туптенето разтърсваше пода, светлината се въртеше в затворените му очи. Нещо проникваше под черепа му и искаше да изтегли отвътре съзнанието, както стъблото се измъква заедно с растящите в пукнатината корени.

Бързия отвори челюсти и отчаяно зави в такт с мощното туптене.

Отново нещо потече по двете игли и проникна в кръвта му. Обхвана го вече познатото чувство на болка във всяка клетка. Подчинени на невидима вътрешна сила, лапите му се изтегляха напред, извиваха се, мъчеха се да откъснат ставите, за да станат по-дълги. Гърчове и спазми ръзтърсваха тялото му. Нечия всемогъща лапа стискаше вътрешностите му и ги повдигаше нагоре.

Изтощен от болка, Бързия потъна в несвяст.

Събуди се премръзнал от студ. Дори да не го стискаха гъвкавите пипала, едва ли би могъл да помръдне вкочаненото си тяло. Дълго лежа неподвижно, докато гладът го принуди да потърси храната в ъгъла. Втвърденият от студа куб нямаше никакъв вкус и напомняше ронеща се спечена глина. Веднага след като преглътна и последното парче, Бързия почувствува тежест в стомаха. Беше жаден. За да пие, трябваше да разчупи ледената корица, покрила повърхността на водата в съда.

Пи, машинално изтри с лапа муцуната си и смаяно изсумтя. Бързо прекара език по лапата си, докъдето можеше да стигне, и разбра, че не греши. Козината му беше опадала почти напълно.

Нещо меко и топло, почти неосезаемо, се плъзна по голия му гръб. Студът беше вцепенил дори мозъка му и той бавно осъзна, че това е усещането за близостта на руда. Никога не беше срещал руда, която да въздействува толкова силно, но вече не се учудваше на нищо. Нека да бъде така. Да става каквото и да е, само да не идва болката.

Ала болката дойде. Тя отново потече по иглите и заедно с лъчението на рудата проникна до най-дълбоките кътчета на неговия организъм. Тялото му пак се разтегляше и свиваше, по него пак пробягваха тръпки, пак го разтърсваха спазми, докато спокойствието на дълбокия сън прекъсна мъчението.

Той броеше времето по събужданията, след които винаги беше гладен и лакомо поглъщаше странната на вкус храна. Беше дошъл седмият период на бодърствуване, когато изтезанието се прекрати. В камерата се установи приятна, топла и свежа атмосфера. Вкусът на храната и водата стана по-добър. Две широки пластини излязоха от стената и леко притиснаха главата му. Топли и хладни вълни се плъзгаха по неговото тяло. В ушите му се лееше поток от галещи звуци. От иглите в тялото му проникваше нещо, създаващо приятен покой. Съвсем слаба мигаща светлина му даваше възможност да различи вътрешността на своя затвор.

Мозъкът му се превръщаше в просторна зала, изпълнена с топъл въздух, също както пещерата, наречена Топлото място. Леки, гальовни лапи пълзяха по пода на тая пещера, стигаха до стените и бавно натискаха навън, за да се разшири пустотата, да остане само мрак и топлина… пустота и топлина… мрак и топлина… Като груби, остри камъни в меката глина, спомените драскаха нежните лапи, пречеха им да вършат своята приятна работа. Не трябваше да има спомени. Те нарушаваха спокойствието, дразнеха, нараняваха…

Бързия се бореше. Не искаше да забравя. Спомените за тунелите, за работата, за смъртта на Гладния и за бягството не биваше да изчезнат. Трябваше да ги помни. Треперейки от напрежение, той се бореше с меките лапи, отблъскваше ги, но те отново се връщаха, за да разширят още повече топлата, пуста пещера в главата му.

След безкрайно дълго време борбата свърши. Бързия беше победил. Сега той лежеше без сили на пода и смътно чувствуваше как празнотата в мозъка му бавно се свива, връщайки спомените по местата им.

Нов дълъг период на дълбок сън възвърна силите му. Събуждането дойде изведнъж и Бързия смаяно разбра, че пипалата вече не го притискат към пода. Иглите бяха изчезнали от хълбоците му. Бялото кълбо на стената светеше ярко. Невероятно — блясъкът не нараняваше очите му. Сега можеше без да мига да гледа право срещу светлината.

Едната стена на килията бавно се отмести и остави широк проход навън. Бързия се помъчи да пълзи. Не успя. Поразен забеляза, че лапите му са станали голи, дълги и нежни, с някакъв непознат, белезникав цвят. Пръстите им също бяха удължени, а ноктите едва се различаваха.

С мъка се надигна на четири лапи и неловко закуцука навън.

Озова се в широка, ярко осветена зала. Изплашен, Бързия се сви край стената. Нещо беше станало. В главата му се блъскаха нови, неразбираеми мисли. Трябваше да се държи другояче. Как? Какво да направи? Къде да отиде? Какво да каже?

Без да разбира защо прави така, той се опря с предни лапи на стената. Бавно, мъчително започна да се изправя. Падна, изохка от болка и отново се върна към стената. Мускулите не искаха да се подчиняват, но трябваше да ги застави. Длъжен беше да се изправи на задни лапи.

Прав, притиснал лице към стената. Бързия дълго чака нова мисъл. И тя дойде. Сега трябваше да се обърне.

Завъртя се, превъзмогвайки замайването от необикновената поза. Погледът му блуждаеше из залата. Отсрещната стена беше далече и на нея се облягаше едно странно същество. То беше голо, само по горната част на кръглата му глава и в долния край на корема му имаше черни косми. Дългите му долни лапи трепереха под тежестта на тялото. Горните лапи, също тънки и дълги, безсилно висяха надолу.

Истината избухна в главата на Бързия. Това същество… Това беше той!

Той беше човек.