Кристофър Прийст
Машината на пространството (18)

III

— Виждате ли какво правя? — попита ме Амелия. — Тези циферблати могат да бъдат пренастроени във всеки миг. Мога да избера часа, деня и дори годината, в която искаме да пристигнем.

Събудих се от чувствените си мечти и надникнах през рамото й. Тя ми сочеше редица малки циферблати, означени с дните на седмицата, месеците на годината… и няколко други, които отброяваха десетки, стотици и хиляди години.

— Моля ви, нека не се отдалечаваме твърде много — обадих се аз, като зърнах последния циферблат. — Не бива да пропусна влака.

— Но ние ще се върнем в мига, от който потеглихме, дори ако пропътуваме сто години.

— Вероятно. Но нека не прибързваме.

— Ако се притеснявате, Едуард, ще отидем до утрешния ден.

— Не… нека направим дълго пътешествие. Вече ми доказахте, че Машината на времето е безопасна. Да отидем до следващия век!

— Както искате! Можем да отидем и до по-другия, стига да пожелаете!

— Двадесети век ме интересува… да опитаме първо — десет години напред.

— Само десет? Това почти не прилича на приключение.

— Нека бъдем последователни — обясних аз, защото макар да не съм страхлив, не съм голям любител на приключенията. — Да отидем първо до 1903 година, после — 1913 и т.н. през интервали от 10 години — до края на века. Може би ще видим някои промени.

— Добре. Готов ли сте?

— Да — заявих аз, поставяйки отново ръце около кръста й.

Амелия настрои допълнително циферблатите. Гледах как тя набира 1903 година, но уредите за дните и месеците бяха твърде ниско, за да мога да ги видя.

— Нагласих циферблата за 22 юни — каза ми тя. — Това е първият ден на лятото, така че вероятно времето ще бъде приятно и топло.

Тя хвана с две ръце лоста и то нагласи в изходна позиция, а аз се стегнах и се приготвих за потегляне.

В този миг за моя изненада Амелия внезапно стана и се отдалечи.

— Моля ви, Едуард, почакайте ме малко — обади се тя.

— Къде отивате? — разтревожих се аз. — Машината ще потегли и ще ме отнесе.

— Такова нещо не може да се случи, докато не се премести лостът. Само… щом ще пътуваме толкова далеч, искам да взема и чантичката си.

— Но защо ви е? — не можех да повярвам на ушите си.

Амелия изглеждаше малко притеснена.

— Не мога да кажа точно, Едуард. Просто никъде не отивам без чантата си.

— Тогава вземете и шапката си — засмях се аз, развеселен от тази внезапна проява на женска слабост.

Амелия бързо напусна лабораторията. Няколко минути гледах разсеяно циферблатите, сетне, подчинявайки се на внезапен порив, също слязох от седлото и отидох в хола, за да взема шапката си. Щом ни предстои експедиция, аз също трябва да съм облечен, както подобава!

Тласнат от нова идея, взех от всекидневната две чаши, налях малко коняк и се върнах с тях в лабораторията.

Амелия беше пристигнала преди мен и вече се беше покачила на седалката. Поставила бе чантичката си на пода на Машината точно пред седлото, а на главата й беше сложена шапката.

Подадох й едната чаша:

— Да пием за успеха на нашето приключение.

— И за бъдещето — отвърна тя.

Отпихме от коняка, след което оставих чашите на една от пейките встрани. Качих се на седлото зад Амелия.

— Сега вече сме готови — обадих се аз, след като се уверих, че шапката е добре нахлупена на главата ми.

Амелия улови здраво велосипедното кормило с две ръце и го дръпна към себе си.