Кристофър Прийст
Машината на пространството (72)

VI

Тъкмо се готвехме да се разделим с хората, когато пратеникът се върна, придружен от двама млади марсианци, облечени в черни униформи, също като онези двама, които управляваха снаряда.

Щом ги видях, малко се стреснах. От всички човешки същества, които бях срещал тук, мъжете, обучени да управляват снарядите, ми се струваха най-близо до чудовищата и следователно това бяха хората, на които най-малко можех да имам доверие, сега, когато старият ред всеки миг щеше да бъде ликвидиран. Тези двамата обаче бяха приети в самото сърце на революционното ядро.

Изведнъж се оказа, че идеята ми не е чак толкова трудно осъществима. Ако ние с Амелия успеехме преоблечени да влезем в снежното оръдие, може би там на място щях да разбера как действат уредите. Ето защо ако можех да се разбера с тези двамата, те биха могли да ми покажат как се управлява летателният апарат или дори да дойдат с нас на Земята.

Обърнах се към Едуина:

— Искам да помоля тези мъже да ме заведат при летящите бойни машини и да ми покажат как се управляват.

Тя повтори моето изречение, за да съм сигурен, че ме е разбрала добре, и после им го преведе. Единият от марсианците отговори нещо.

— Той иска да знае къде смяташ да отидеш с машината.

— Кажи му, че искам да я открадна от чудовищата и да стигна с нея до топлия свят.

— Едуина веднага попита:

— Сам ли ще отидеш, бледо джудже, или ще вземеш и Амелия?

Ще отидем двамата.

Отговорът на Едуина съвсем не беше онова, което очаквах. Тя се обърна към бунтовниците и произнесе дълга реч, придружена от неизменните срички и жестове, след което близо дузина марсианци се спуснаха към мен, уловиха здраво ръцете ми и ме обърнаха с лице към стената.

От другия край на стаята долетя тревожният глас на Амелия:

— Какво им каза, Едуард?