Кристофър Прийст
Машината на пространството (24)

I

Усилията ни неизменно ни водеха надолу по склона. След няколко минути усетих здрава почва под краката си. Извиках силно и помогнах на Амелия да се изправи. Продължихме да се движим напред, затруднявани на всяка крачка от усукващите се около краката ни растения. И двамата бяхме мокри до кости, а студеният въздух ни пронизваше.

Най-после се измъкнахме от този растителен капан и се озовахме на неравна камениста почва. Щом се отдалечихме на няколко ярда от растенията, изтощени се отпуснахме на земята. Амелия се тресеше от студ и когато я обгърнах с ръка и приближих до себе си, за да я стопля, не се възпротиви.

— Трябва да намерим някакъв подслон — продумах.

Оглеждах се с надежда да открия сгради, но единственото, което можах да видя на светлината на звездите, беше пустееща земя. Успях да различа само силуета на извисяващите се сякаш на стотина ярда височина растения.

Амелия не отговори, усещах я как все още трепери и се изправих, за да съблека сакото си.

— Моля ви сложете това на раменете си.

— Но вие ще измръзнете.

— Цялата сте мокра, Амелия.

— И двамата сме мокри. Трябва да се раздвижим, за да се стоплим.

— След малко — отвърнах аз и отново седнах до нея. Не свалих сакото си, но го разтворих, така че да мога поне отчасти да я прикрия с него, като обгърнах раменете й с ръка. — Нека първо си поемем въздух.

Амелия се притисна до мен и попита:

— Едуард, къде може да сме кацнали?

— Не мога да определя. Някъде в бъдещето.

— Но защо е толкова студено? Защо така трудно се диша?

Можех само да гадая.

— Сигурно сме някъде много на високо — отвърнах аз. — Вероятно се намираме в планински район.

— Но наоколо е равно.

— Тогава това е някакво плато. Въздухът е разреден поради високата надморска височина.

— Като че ли и аз стигнах до същото заключение — каза Амелия. — Миналото лято бях на екскурзия в Швейцария и на по-високите върхове изпитвахме същите затруднения с дишането.

— Но тук очевидно не е Швейцария.

— Ще трябва да изчакаме до сутринта, за да определим местоположението си — заяви Амелия решително. — Не може наоколо да няма хора.

— Ами ако сме в някоя чужда страна, което е твърде вероятно?

— Зная четири езика, Едуард, и мога да се оправя с още няколко. Трябва само да разберем къде се намира най-близкият град, а там вероятно ще намерим британско представителство.

Въпреки всичко от ума ми не излизаше ужасната картина, която бях видял, макар и за миг през прозореца на лабораторията.

— Сами се уверихме, че през 1903 година имаше война — обадих се аз. — Където и да се намираме сега, в която и година да сме попаднали, интересно дали войната продължава?

— Няма признаци за подобно нещо. Дори да има война, чужденците се ползуват от неприкосновеност. Във всеки по-голям град в света има наше консулство.

При обстоятелствата, в които се намирахме, Амелия ми се стори прекалено оптимистично настроена и аз се опитах да бъда малко по-спокоен. В първия миг, в който разбрах, че сме загубили Машината, бях изпаднал в отчаяние. Така или иначе възможностите ни за щастливо избавление бяха твърде съмнителни, да не кажа почти никакви, и се питах дали Амелия оценява напълно истинската сериозност на положението. Имахме много малко пари и никаква представа за политическите взаимоотношения в света, влошаването на които очевидно бе станало причина за избухването на войната през 1903 г. Нищо чудно да се намирахме на вражеска територия и почти сигурно беше, че щом ни открият, ще ни хвърлят в затвор.

Най-голямата ни грижа сега — да оцелеем до края на нощта — с всеки изминат миг ставаше по-сериозна. За щастие не духаше вятър, но това беше единственото снизхождение, с което съдбата ни удостои. Почвата под краката ни беше твърда, а въздухът, който издишвахме, обвиваше лицата ни като малко облаче.

— Трябва да се движим — обадих се аз. — В противен случай ще се разболеем от пневмония.

Амелия не се възпротиви и с труд се изправихме. Затътрих бавно крака, но вероятно съм бил по-слаб, отколкото си въобразявах, защото почти веднага се спънах. Амелия не беше в по-цветущо състояние от мен — като размахваше ръце около лицето си, тя политна силно назад.

— Чувствам се като замаян — споделих аз и отново усетих, че не ми стига въздух.

— И аз също.

— Не бива да се напрягаме.

Огледах се отчаяно; в този стигийски^[1] мрак не се виждаше нищо друго, освен издигащият се нагоре силует на очертаната от светлината на звездите стена от растения. Усойна и влажна, тя единствена даваше надежда за някакъв, макар и незначителен заслон, което споделих с Амелия. Тя не можеше да предложи нищо по-добро и обгърнали се с ръце, бавно приближихме растенията. На самия край на обраслата площ открихме издатина на почвата, висока около две стъпки. Опипах растенията по нея с ръка. Сториха ми се сухи, а и пръстта под тях не беше така твърда, както на мястото, където бяхме седнали, за да отдъхнем.

Осенен от нова идея, взех един от стръковете и го прекърших. По пръстите ми потече студена течност.

— Растенията изпушат течност, когато ги пречупиш — казах на Амелия и й подадох стъблото. — Ако успеем да се промушим под листата, без да пречупим стъблата им, ще останем сухи.

Седнах на земята и започнах да се придвижвам с краката напред. Така с бавно пълзене скоро се озовах в тъмен, тих тунел от растения. Миг по-късно Амелия ме последва и когато стигна до мен, се отпусна кротко на пръстта.

Не мога да кажа, че да лежиш под листака беше кои знае какво удоволствие, но все пак беше за предпочитане пред откритата равнина. Не мърдахме и с течение на времето, разбира се, се поотпуснахме, а от близостта усетих как телата ни полека-лека се затоплят.

Протегнах ръка към Амелия, която беше на не повече от около шест инча от мен, и сложих ръка на рамото й. Платът на жакета й беше все още влажен, но не беше трудно да разбера, че и тя се е постоплила.

— Елате до мен — обадих се аз. — Не бива да замръзваме пак.

Мушнах ръка под гърба й и я привлякох към себе си. Тя с радост прие идеята и скоро лежахме близо, с лице един към друг.

Мръднах глава и носовете ни се допряха, приближих се още по-близо и целунах устните й.

Амелия веднага отдръпна лицето си от моето.

— Моля да не използувате положението, Едуард.

— Как можете да ме обвинявате в подобно нещо? Трябва да се стоплим.

— Добре, нека правим само това тогава. Не искам да ме целувате.

— Но аз помислих…

— По силата на обстоятелствата сме принудени да сме заедно. Не забравяйте, че почти не се познаваме.

Не знаех да вярвам ли на ушите си. Приятелското отношение на Амелия през миналия ден ми се беше сторило неподлежащо на съмнение потвърждение на собствените ми чувства и въпреки ужасното положение, в което се намирахме, самото й присъствие беше достатъчно, за да възпламени страстите ми. Бях очаквал, че тя ще ми разреши да я целуна, но след категоричния й отказ лежах мълчаливо с наранени чувства, без да знам какво да правя.

След няколко минути Амелия се размърда и ме целуна леко по челото.

— Вие много ми харесвате, Едуард — започна тя. — Това не е ли достатъчно?

— Мислех… е, имах чувството, че вие…

— Нима съм казала или с нещо съм показала, че изпитвам към вас нещо повече от приятелство?

— Е… не.

— Тогава, моля лежете спокойно.

Тя ме обгърна с едната си ръка и ме притисна малко по-силно до себе си. Лежахме така дълго, помръдвайки се само в случаите, когато трябваше да раздвижим някой схванал се мускул. През останалата част от тази дълга нощ успяхме на няколко пъти да заспим за съвсем кратко време.

За наша обща изненада слънцето изгря почти изведнъж. Миг преди това бяхме лежали в тъмен, тих тунел, след което между стъблата на тревите се процеди ярка светлина. Раздвижихме се, обзети от предчувствие, че дълго ще помним този ден.

Изправихме се с труд и докато размърдаме схванатите си крайници, доста често се спъвахме. Замайващо бяло, слънцето едва се беше подало над линията на хоризонта. Небето над нас беше тъмносиньо. По него не се виждаше нито един облак.

Изминали бяхме десетина ярда, когато се обърнахме и погледнахме растителността.

До този миг Амелия ме държеше за ръка, но сега се вкопчи здраво в мен. Аз също зяпнах от удивление — наляво и надясно от нас, докъдето погледът стига, се простираше покрита с треви земя. Границата с необраслата площ беше в общи линии права и само тук-там извиваше навътре или се издаваше навън. На места растенията се бяха струпали и образуваха възвишения, високи двеста и повече стъпки. От преживяното през нощта можехме да се досетим за това, което сега се разкриваше пред нас, но с нищо не можехме да предвидим онова, което ни порази най-силно: нямаше нито стрък, нито лист, нито луковица или израстък, прострял се чудновато на песъчливата пръст, който да не е оцветен в ярко, кървавочервено.