Кристофър Прийст
Машината на пространството (43)

VI

Докато се разхождахме из града, пред нас неизменно изникваше един основен въпрос, чийто отговор така и не успяхме да намерим. По-точно — как прекарваха времето си марсианците?

Имахме вече някаква представа за социалните разграничения тук на Марс. Най-низшата класа бяха робите, които трябваше да вършат най-тежката и унизителна работа, необходима във всяко цивилизовано общество. Следваха марсианците от града, чиято привилегия беше да надзирават робите. Над тях стояха жителите, които управляваха многокраките превозни средства и вероятно стояха зад стъклата на всички останали машини, които срещахме.

Естествено, най-много ни интересуваха градските жители на Марс, сред които живеехме. Не всички от тях обаче бяха заети с работа. Надзирателите на роби бяха сравнително малко (често имахме възможност да се уверим, че един-двама души само с електрическите си палки се справят със стотици роби) и макар че колите по улиците бяха много, в града винаги имаше хора, които, по всичко личеше, че нямат никаква работа.

По време на нашите разходки забелязахме, че марсианците не знаят как да убият времето си. Нощните гуляи очевидно бяха средство да потушат безкрайната скръб или просто начин на изразяване на скуката. Често виждахме хора, които се караха и понякога стигаха до бой, но щом се появеше някоя от многокраките коли, всичко спираше. Много от жените като че бяха бременни — още едно доказателство, че хората нямат с какво друго да заангажират ума и енергията си. По пладне, когато слънцето се издигаше в най-високата си точка (бяхме стигнали до заключението, че градът е построен на екватора на Марс), тротоарите се покриваха с изтегнати на плочите мъже и жени, които се наслаждаваха на топлината му.

Едно от възможните обяснения на очевидното шляене на марсианците беше, че някои от тях са заангажирани с работа в някой от индустриалните центрове и че тези, които срещахме на всяка крачка, просто бяха свободни от работа.

И двамата с Амелия бяхме страшно любопитни да разберем какво се произвеждаше така интензивно в промишлените райони, ето защо близо петнайсет дена след пристигането ни в града решихме да се опитаме да проникнем в по-малкия индустриален център. Бяхме забелязали вече, че един от пътищата водеше натам и макар че по него се движеха предимно товарни коли, използуваха го и роби, и граждани. Решихме, че ако тръгнем по него, това няма да направи особено впечатление.

Напуснахме града през система от коридори, в които налягането на въздуха са поддържаше в поносими граници, докато най на края се озовахме на открито. Вън ни посрещна познатият ни хладен въздух и безжалостно горещите слънчеви лъчи; почти веднага усетихме напрежение в дробовете си.

Вървяхме бавно, защото от опит знаехме колко изтощително е движението в този климат, след половин час бяхме изминали едва една четвърт от пътя до индустриалния център. И макар да долавяхме вече миризмата на дим и пушек, които излизаха от комините на фабриките, до нас не достигаше характерният шум, който обикновено свързваме с подобни места.

По време на почивката Амелия докосна рамото ми с ръка и посочи някъде на юг.

— Какво е това, Едуард? — попита тя.

Обърнах поглед натам, където сочеше ръката й.

Почти през цялото време бяхме вървели на югоизток, към промишления район; успоредно на канала, но доста встрани от водата, далеч от фабриките се виждаше нещо като огромен тръбопровод. По нищо не личеше, че е свързан с някакво съоръжение и ясно виждахме свободния му край.

Продължението на тръбата оставаше скрито за нас, някъде зад промишлените постройки. Надали щяхме да обърнем особено внимание на това съоръжение, ако оживлението, което цареше около свободния му край, не беше така интензивно. Огромната тръба се намираше на около две мили от нас, но чистият въздух позволяваше да се видят стотиците работници, струпани около нея.

Отвикнали от разредения въздух, бяхме решили да починем около петнайсет минути; сетне продължихме пътя си, но непрекъснато поглеждахме по посока на тръбата.

— Дали пък не е някакъв напоителен канал? — обадих се аз след известно време. Бях забелязал, че тръбата е разположена в посока изток-запад, между двата раздалечаващи се канала.

— С отвор с такъв диаметър?

Не можех да не се съглася, че предположението ми звучеше невероятно, хората изглеждаха като джуджета до тръбата. Вътрешният диаметър стигаше някъде до 20 стъпки, а дебелината на метала беше осем-девет стъпки.

Решихме да разгледаме по-отблизо странното съоръжение и изоставихме пътя, отправяйки се право на юг, през натрошените скали и пясъка на пустинята. Мостове над канала наблизо нямаше, ето защо можахме да стигнем само до брега, но затова пък имахме добра видимост.

Стана ясно, че общата дължина на тръбата е близо миля. Бяхме вече значително по-близо и можехме да видим и другия, по-далечен от нас край на тръбата, който висеше над малкото езеро. По всичко личеше, че е изкуствено; бреговете бяха прави и укрепени, а водата подмиваше почти половината от дължината на тръбата.

На самия ръб на езерото, от двете страни на съоръжението се издигаха две високи постройки.

Седнахме на брега на канала и зачакахме да видим какво ще стане.

По това време много от мъжете се опитваха да измъкнат от близкия към нас край някаква огромна кола. Тя трябваше да слезе в пустинята по предварително поставена за целта плоскост. Изглежда, се бяха появили някакви затруднения, защото допълнителна група мъже беше изпратена да помага.

Най-после след около половин час, колата слезе на пясъка и се отдалечи на известно разстояние от отвора. Междувременно работниците бързо се разпръснаха.

Изминаха още няколко минути и изведнъж направих интересно откритие.

— Амелия, гледай! — възкликнах аз. — Движи се.

По-близкият до нас край на тръбата се вдигаше бавно от земята. В същия момент отсрещният й край бавно се потопяваше в езерото. Явно беше, че постройките от двете страни на съоръжението осигуряваха повдигането не само защото точно там се осъществяваше движението, но отвътре се чуваше дрънчене и рев на машини, а от няколко отвора в стените излизаха стълбове зелен дим.

Въпреки големината на тръбата всичко се извършваше с невероятна точност и вдигането й трая не повече от няколко минути.

Когато огромната тръба сключи с хоризонта ъгъл от около 45 градуса, дрънченето и шумът на машините спря и последните следи от зеления дим се разнесоха във въздуха. Беше вече почти пладне и слънцето висеше над главите ни.

В това ново положение тръбата приличаше неимоверно много на цев на грамадно оръдие, издигната към небето!

Водите на езерото се успокоиха, мъжете, които работеха край съоръжението, вече се бяха изпокрили в група ниски сгради. Без да подозираме какво има да става, ние с Амелия спокойно си седяхме край брега.

Първият признак, че оръдието ще бъде използувано за стрелба, беше стълб побеляла вода, който се издигна от повърхността на езерото. Миг по-късно усетихме как някъде дълбоко под нас земята сякаш потръпна и водата на канала се покри с милиони малки вълни.

Протегнах ръце към Амелия, обгърнах раменете й и я блъснах на земята. Тя се търкулна, а аз я покрих с тялото си, прикривайки лицето й с рамо, а ръцете си обвих около главата й. Усещахме силно люлеене на земните пластове, като че всеки миг щеше да започне земетресение, чак тогава се разнесе и тътенът, който приличаше на рев, идващ от сърцето на буреносен облак.

Силата на стихията бързо нарастваше, докато достигна връхната си точка и сетне спря така бързо, както беше започнала.

Когато всичко се успокои, седнахме и отправихме погледи през канала към цевта на оръдието.

От снаряда, ако такъв въобще е имало, не беше останала и следа, но от издигнатия нагоре отвор на оръдието се издигаше един от най-големите облаци пара, какъвто някога съм виждал. Той беше искрящо бял и се разпростираше в почти сферична форма над дулото, като продължаваше да се увеличава от все още излизащата от оръдието пара. За по-малко от минута облакът закри слънцето и веднага усетихме как стана по-хладно. От мястото, от което наблюдавахме, видяхме как сянката на облака покри почти всичко, до което погледът ни стигаше, и тъй като се намирахме почти под самия облак, не можехме да определим дебелината му. А това, че е твърде дебел, личеше от наситеността на сянката му.

Изправихме се. Започна свалянето на цевта и машините във високите сгради забръмчаха отново. Робите и надзирателите им излязоха от прикритията си. Щом облакът закри слънцето, температурата наоколо спадна под нулата. Ето защо не се учудихме много, когато няколко минути по-късно започнаха да падат първите снежинки и много скоро лекият снеговалеж се превърна в силна заслепяваща снежна буря.

Вдигнахме отново поглед нагоре и видяхме, че облакът, от който валеше снегът — същият този облак пара, изстрелян от оръдието! — сега покриваше почти цялото небе.

Едва не отминахме входа за града, толкова дълбок беше станал снегът, когато стигнахме дотам; сега видяхме ясно и купола, който покриваше града, плътно завит от дебела снежна пелена.

Няколко часа по-късно усетихме нов трус, последван от още един. Общо трусовете бяха дванайсет през интервали от пет-шест часа. Когато лъчите на слънцето успяваха да проникнат през облаците, снегът, който покриваше купола над града, бързо се топеше, но общо взето, дните в Града на опустошението след това бяха мрачни и злокобни, а това усещахме не само ние.