Кристофър Прийст
Машината на пространството (67)

I

От момента, в който се събудихме на следващата сутрин, към нас се отнасяха със смирение и покорство. И въпреки това легендите, които диктуваха поведението ни, налагаха да работим заедно с останалите в полето с треви и по-голяма част от деня прекарахме, потънали до колене в студената кал. Едуина работеше до нас и макар в прекалено любезния й поглед да имаше нещо, което ме притесняваше, тя без съмнение ни беше извънредно полезна.

Всъщност нито Амелия, нито аз нарязахме много треви; щом се наредихме сред работниците, към нас започнаха да прииждат най-различни посетители: някои от тях бяха роби, други надзиратели, очевидно всички, които искаха по-отблизо да видят онези, които ще ръководят въстанието. От онова, което чувах да се говори, преведено, макар и не твърде разбираемо, от Едуина, схванах, че разговорът на Амелия с другите за революцията не беше твърде лек. Пристигнали бяха дори надзиратели от самия град и от тях научихме, че се подготвят сложни планове за отхвърляне властта на чудовищата.

Денят беше вълнуващ: нашето присъствие беше онзи стимул, който беше така необходим на хората тук, за да отмъстят на омразните си господари. Амелия, разбира се, напомняше многократно на посетителите ни, че „чудовищата са смъртни“.

Смъртни или не, те бяха реалност и представляваха непрестанна заплаха. През целия работен ден наоколо патрулираше огромна трикрака бойна машина и щом тя се появеше, всички разговори за бунта стихваха и ние се залавяхме с рязането.

По едно време, останали сами, попитах Амелия защо работата на полето продължава, щом подготовката за бунта е толкова напреднала. Тя ми обясни, че повечето роби били заангажирани в рязането и ако престанели да работят, преди да е започнал бунтът, чудовищата веднага щели да схванат, че се готви нещо. Така или иначе хората тук имали най-много сметка от рязането на треви, защото те били основната им храна.

— А кръвният данък? — я попитах аз. — Не може ли поне това да се спре?

Амелия обясни, че отказването да се дава кръв е единственият начин, по който хората могат да победят чудовищата, и подобни опити да не се спази най-страшният закон на този свят често били правени. Разплатата на чудовищата обаче била всеобща и безмилостна. Последния път в резултат на такъв отказ били избити повече от хиляда роби. Терорът на чудовищата бил нещо постоянно и дори когато предстояло въстание, всекидневните жертви трябвало да се дават. В града вече всичко било готово да се отхвърли съществуващият ред. Най-после роби и надзиратели са се съюзили и из целия град съществуват групи доброволци, които само чакат уговорения знак, за да атакуват набелязаната цел. Най-голяма заплаха представляват крачещите бойни машини. Ако няколко огнедишащи оръдия не бъдат превзети от хора, няма сила, която са излезе насреща на тези машини.

— А не трябва ли да отидем в града? — попитах аз. — Ако можеш да ръководиш въстанието от самото място, може би ще ти бъде по-лесно?

— Да, разбира се. Имах намерение да посетя града утре. Тъкмо ще можеш сам да се увериш колко сме напреднали с подготовката.

Пристигнаха нови посетители: този път — делегация от надзиратели от един от индустриалните центрове. Съобщиха ни чрез Едуина, че вече са започнали някои откъслечни действия на саботаж и производството временно е забавено.

Така измина този ден, към края на който се чувствах изтощен, но с чудесно настроение. Нямал съм представа колко добре беше запълнила времето си Амелия през всичките тези дни… Наоколо цареше атмосфера на очакване, целеустременост… и напрежение.

На няколко пъти я чух да подканва марсианците да побързат с подготовката си, за да може революцията да започне малко по-рано.

След работа се измихме и хапнахме, а после се уединихме зад преградата. Щом останахме сами, попитах Амелия защо е необходимо така да се бърза. Щеше ми се да я убедя, че колкото по-добре се подготвят действията на въстаниците, толкова по-големи шансове за успех имат.

— Просто моментът е много подходящ, Едуард — обясни тя. — Трябва да атакуваме чудовищата в момент, когато най-малко очакват това и можем да ги заварим неподготвени. А сега моментът е точно такъв.

— Но те са на върха на могъществото си! — възразих изненадано. — Надявам се, не си затваряш очите за това?

— Скъпи мой, ако не ударим чудовищата в близките няколко дни, хората на тази планета ще бъдат ликвидирани.

— Не разбирам защо. Задържали са господството си досега. Защо да са най-малко готови да посрещнат въстание точно в този момент.

Ето какво гласеше отговорът на Амелия, до който тя беше стигнала с помощта на легендите на марсианците, сред които беше живяла толкова дълго.