Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Сър Уилям излага една своя теория

I

Времето напредваше и скоро Амелия предложи да се прибираме.

— Ще се надбягваме ли, или ще караме нормално — попитах аз, без да имам особено предпочитание към едното или другото, защото нямах нищо против тази почивка в сянката на дърветата.

В парка все още бе слънчево и топло, от време на време ниско над земята се вдигаха облаци горещ прах.

— Ще яздим спокойно — категорично заяви Амелия. — А то иначе човек не прави никакво физическо усилие.

— Освен това ще бъдем малко по-дълго време заедно — обадих се аз. — Ще се видим ли и друг път, Амелия? Искам да кажа, ще излезем ли и друг път на разходка с велосипеди?

— Надали ще е възможно всяка седмица — каза тя. — Понякога се налага да работя и в почивните дни, а често се случва и да пътувам.

Усетих, че при мисълта за пътуванията й със сър Уилям ме прободе болка на безпричинна ревност.

— А когато сте тук, ще можем ли да излизаме с велосипеди?

— Ако ме поканите — каза тя.

— Ще ви поканя.

Яхнахме велосипедите и първо се върнахме до мястото, където бях изгубил шапката си. Тя лежеше непокътната на земята. Вдигнах я и я нахлупих до очите си.

До дома на сър Уилям стигнахме без особени премеждия, потънали в мълчание. Бях проумял истинската причина за посещението си в Ричмънд парк този следобед; макар всичко онова, което знаех за него, да продължаваше да вълнува ума ми, тук ме бе довело не желанието да се запозная с него. Сега с радост бих заменил предстоящата ни среща за час, два, дори за цяла вечер само с Амелия.

В градината на сър Уилям влязохме през ниска порта в оградата досами изоставената летяща машина. Закарахме велосипедите в пристройката.

— Ще отида да се преоблека — обърна се към мен Амелия.

— И така изглеждате прекрасно — отговорих аз.

— А вие? Нима смятате да се явите пред сър Уилям с покрит с треви костюм? — и тя издърпа изпод яката на жакета ми, мушнал се по непонятен за мен начин, стрък трева.

В къщата влязох през френския прозорец и Амелия натисна звънеца. След миг се появи прислужник.

— Хилиър, това е мистър Търнбул. Той ще пие с нас чай и ще остане за вечеря. Не бихте ли му помогнали да се освежи?

— Разбира се, мис Фицгибън — отговори той и се обърна към мен. — Ако обичате, сър, оттук.

Той ми даде знак да го последвам и тръгнахме по един коридор. След малко гласът на Амелия ни догони.

— Хилиър — извика тя, — бихте ли предупредили мисис Уотчетс, че след десет минути ще сме готови за чая и ще го пием в салона за пушене?

— Да ма’м.

Хилиър ме заведе до тясна баня на първия етаж, където бяха оставени сапун и пешкири, и докато се миех, той взе жакета ми, за да го изчетка.

Салонът за пушене, неголяма стая на приземния етаж, беше приятно подреден и по всичко личеше, че обитателите на дома често седят тук. Амелия вече ме очакваше; вероятно забележката ми за външния й вид я беше поласкала, защото не беше се преоблякла, а върху блузата бе сложила късо жакетче.

Настанихме се около малка осмоъгълна маса, върху която бе нареден порцеланов сервиз за чай, и зачакахме да се появи сър Уилям. Съдейки по часовника върху полицата над камината, минаваше 4,30 и Амелия повика мисис Уотчетс.

— Ударихте ли гонга за чая? — попита я Амелия.

— Да, ма’м, но сър Уилям е все още в лабораторията си.

— В такъв случай може би ще му напомните, че имаме гост за чая.

Мисис Уотчетс излезе от стаята, но само миг или два по-късно от един от отдалечените ъгли на салона се чу шум от хлопване на врата и към нас забързано приближи висок, добре сложен мъж. Беше по риза и жилетка, с преметнато на ръката сако. Той се опитваше вървешком да свали надолу навитите си ръкави и едва когато дойде съвсем близо, погледна към мен. Изправих се веднага.

— Тук ли е сервиран чаят? — попита той Амелия. — Почти свърших.

— Сър Уилям, ако си спомняте, бях ви споменала за Едуард Търнбул.

Той ме погледна за втори път.

— Търнбул? Приятно ми е. — И като махна нетърпеливо с ръка, допълни: — Моля седнете! Амелия, помогни ми да се справя с този ръкавел.

Протегна ръка към нея и тя закопча копчето. Сетне подаде и другия си ръкав. Сър Уилям облече сакото и се приближи до полицата над камината. Взе една от оставените там лули и я натъпка добре с тютюн.

Чаках неспокойно; питах се дали фактът, че е на прага да приключи работата си, не показва, че съм избрал неподходящ момент за посещение.

— Какво ще кажете за този стол, Търнбул? — попита ме той, без да се обръща.

— Настанете се удобно — обади се Амелия. — Не стойте на ръба.

Подчиних се и в същия миг усетих, че материята, от която бяха направени възглавниците, се огъна под мен така, че те приеха формата на тялото ми. Колкото повече се отпусках назад, толкова повече усещах как ме обгръщат.

— Този стол е направен по мой проект — каза сър Уилям, като се извърна и пристъпи към нас, поднасяйки запалена клечка кибрит към лулата си. Сетне, сякаш без особен интерес попита: — В същност с какво се занимавате?

— Аз ли, ами…?

— В коя област на науката работите? Учен сте, нали?

— Сър Уилям — обади се Амелия, — ако си спомняте, бях ви споменала, че мистър Търнбул се интересува от автомобилизъм.

Чак тогава се сетих, че куфарчето ми с мострите все още е в хола, там, където го оставих при пристигането си.

Сър Уилям ме погледна отново.

— Автомобилизъм ли? За млад човек не е лошо. Боя се, че за мен това е вече отминал период. Разглобих колата си, защото частите й ми бяха много по-необходими в лабораторията.

— Но модата на автомобилите тепърва започва, сър — отговорих аз. — И в края на краищата в Америка…

— Да, да, но аз съм учен, Търнбул. Автомобилизмът е само едната страна от цяла една нова област на изследване. Намираме се пред прага на двадесетия век, а това ще бъде векът на науката. Няма граници за нейните възможности.

Докато говореше, сър Уилям гледаше някъде над главата ми. Пръстите му неспокойно въртяха угасналата клечка кибрит.

— Съгласен съм, сър, наистина много хора се интересуват от този проблем.

— Да, но намирам, че интересите им са отправени в погрешна посока. Общо взето, научната мисъл е насочена към усъвършенстване на онова, което вече е направено. Става дума за влакове, развиващи голяма скорост, и кораби с по-голяма водоизместимост. Убеден съм, че скоро всичко това ще бъде отживяло. Към края на двадесети век, Търнбул, човекът ще пътува така свободно между планетите на Слънчевата система, както сега пътува до Лондон. Ще познаваме населението на Марс и Венера така, както познаваме французите и немците. Смея да кажа дори, че ще пътуваме и по-далеч… оттатък звездите на Вселената!

В този момент мисис Уотчетс влезе в стаята със сребърен поднос, натежал от чайник, каничка с мляко и захарница. Искрено се зарадвах от появяването й, защото поразителните идеи на сър Уилям, съчетани с неспокойното му държане, бяха повече, отколкото можех да понеса. Стори ми се, че той също се зарадва от това, защото щом прислужничката постави подноса на масата и започна да налива чая в чашите ни, сър Уилям отстъпи назад и застана до ръба на полицата над камината. Започна да разпалва наново лулата си, а през това време аз успях да го разгледам за първи път, без да се отвличам от поведението му.

Както вече казах, той беше висок и едър мъж, но най-поразителното в него беше главата му. Голяма, с бледо лице и сиви очи. Косата му беше пооредяла по слепоочията, но на темето беше гъста и рошава, и това правеше главата му да изглежда още по-внушителна, а гъстата брада подчертаваше бледостта на лицето.

Съжалих, че не го заварих в по-спокойно разположение на духа, защото за няколкото минути, през които беше в стаята, той успя да наруши приятното усещане на спокойствие, което се бе възцарило, докато бяхме сами с Амелия, и сега се чувствах напрегнат като самия сър Уилям.

Внезапно ме осени идеята, че може би той рядко се среща с непознати и сигурно е привикнал на дълги часове на усамотение. Моята работа изискваше срещи с много и непознати хора и едно от задълженията ми беше да умея да общувам, поради което, колкото и парадоксално да звучи, усетих, че тук мога да дирижирам разговора.

Щом мисис Уотчетс излезе от стаята, му казах:

— Сър, казвате, че почти сте свършили. Надявам се, че не съм ви попречил.

Простотата на моя ход изигра своята роля. Той пристъпи към един от свободните столове и седна, а в отговора му пролича значително спокойствие.

— Не, разбира се, че не сте ми попречили — отвърна ми той. — Мога да продължа и след чая. Имам нужда от малка почивка все пак.

— Мога ли да попитам за естеството на работата ви?

Сър Уилям обърна очи за миг към Амелия, но нейното изражение остана невъзмутимо.

— Разказа ли ви мис Фицгибън какво конструирам в момента?

— Съвсем бегло, сър. Можах да видя летящия ви апарат например. — За мое голямо удивление той се изсмя.

— Да не мислите, че съм луд да си губя времето с подобни глупости, Търнбул? Моите учени колеги се опитват да ме убедят, че полет с апарат, по-тежък от въздуха, е невъзможен. Вие как мислите?

— Това е нещо ново за мен, сър.

Той не отговори, а продължи да ме гледа втренчено и аз побързах да добавя:

— Струва ми се, че проблемът е в липсата на достатъчно мощен източник на енергия. Конструкцията е стабилна.

— Не, не, конструкцията също е погрешна. Започнах я не така, както трябваше. Още докато работех, дори преди да изпробвам онази измишльотина, която сте видял, механичният полет вече беше остарял.

Той бързо отпи от чая си, сетне с поразителна за мен скорост скочи и се отправи към някакъв шкаф. Издърпа едно от чекмеджетата и извади тънък пакет, който ми подаде.

— Хвърлете един поглед върху това, Търнбул. Кажете ми какво мислите?

Разгърнах хартията и видях, че това бяха седем фотографии. На първата беше снимано момче, на втората — малко по-голямо момче, на третата — младеж, на четвъртата — много млад мъж и така нататък.

— Снимките на един и същи човек ли са? — попитах аз, забелязвайки някои повтарящи се черти в лицето.

— Да — гласеше отговорът на сър Уилям. — Фотографиите са на един мой братовчед, който по някаква случайност се е снимал през равни интервали от време. А сега, Търнбул, забелязвате ли някаква разлика в качеството на снимките? Не! Как мога да очаквам, че ще отгатнете мислите ми? Това са разрези на четвъртото измерение.

Сбърчих чело, а Амелия каза:

— Сър Уилям, вероятно понятието е ново за мистър Търнбул.

— Не по-ново от онова за полет с по-тежка от въздуха машина! Схванахте идеята за летателния апарат, Търнбул, защо да не схванете и тази за четвъртото измерение?

— Да не искате да кажете… идеята за… — започнах да заеквам аз.

— Пространство и време! Точно така, Търнбул… Времето, тази велика загадка!

Обърнах очи към Амелия с надеждата да получа някаква помощ, но срещнах внимателния й проучващ ме поглед. На устните й бе застинала някаква полуусмивка и разбрах, че тя много пъти е слушала сър Уилям да излага тази своя теория.

— Снимките, Търнбул, са двуизмерно представяне на триизмерно лице. Всяка една от тях показва височина и широчина и до известна степен дава представа за дълбочина… но те никога не могат да бъдат нещо повече от плоски, двуизмерни парчета хартия. Те не могат да разкрият и факта, че през своя живот той е пътувал във времето. Наредени една до друга, те почти се равняват на четвъртото измерение.

Грабнал фотографиите от ръцете ми, сега той крачеше нагоре-надолу из стаята и развълнувано ги размахваше. Отиде до полицата над камината и ги нареди отгоре една до друга.

— Пространството и времето са по природа едно и също нещо. Вървя през стаята и вече съм изминал няколко ярда в пространството… но в същото време с няколко секунди съм се придвижил и във времето. Разбирате ли какво имам пред вид?

— Искате да кажете, че едното движение допълва другото?

— Именно! Сега работя върху отделянето на едното от другото, за да може пътуването през пространството да бъде, независимо от времето и през времето, независимо от пространството. Нека ви покажа какво имам пред вид.

Той се обърна рязко на пети и забързано излезе от стаята. Вратата се хлопна зад гърба му.

Седях онемял от изумление. Вглеждах се в Амелия с широко отворени очи и поклащах глава.

— Трябваше да се досетя, че ще бъде възбуден — каза тя. — Невинаги е в подобно състояние, Едуард. Целият ден е седял съвсем сам в лабораторията си и след продължителна работа често е много оживен.

— Къде отиде? — попитах аз. — Не трябва ли да го последваме?

— Върна се в лабораторията си. Мисля, че ще ви покаже нещо, което е направил.

Точно в този момент вратата се отвори отново и сър Уилям се върна. В ръцете си носеше много внимателно малка дървена кутия, която се чудеше къде да постави.

— Помогнете ми да преместим масата — каза ми Амелия.

Отместихме масата с приборите за чай встрани и приближихме друга маса. Сър Уилям постави кутията в центъра и седна. Оживлението му бе отминало толкова бързо, колкото неочаквано бе започнало.

— Бих искал да разгледате това внимателно — започна той, — но не бива да пипате. Много е крехка.

Той отвори капака на кутията. Вътре тя бе подплатена с мека, подобна на кадифе материя, а на дъното лежеше мъничък механизъм, който в първия момент взех за часовников. Сър Уилям го извади внимателно от кутията и го постави върху масата.

Наведох се и вперих поглед в него. С изненада установих, че по-голяма част от устройството е изработена от онази кристалоподобна материя, която вече два пъти бях видял този следобед. Подведен от точността, с която мъничките частици прилепваха една до друга и от металните части, бях взел устройството за механизъм на часовник. Можах да отлича само няколко тънки никелови нишки, една-две идеално полирани части от месинг и зъбчато колело, направено от блестящ хром или сребро. Някои от частите бяха изработени от бяла материя, може би слонова кост, а основата — от твърдо, подобно на абанос дърво. И въпреки това трудно ми е да опиша какво виждах в този момент, защото почти всичко беше направено от кристалоподобната материя и от какъвто и ъгъл да погледнеше човек, стотиците миниатюрни повърхности мамеха окото.

Изправих се и отстъпих една-две крачки назад. Оттук устройството отново заприлича по-скоро на часовников механизъм, колкото и невероятен да беше.

— Прекрасно е — обадих се най на края аз и забелязах, че Амелия също не откъсва поглед от кутията.

— Вие, млади човече, сте един от първите хора на тази земя, който вижда механизма, способен да прекоси четвъртото измерение.

— А той наистина ли ще действа? — попитах го аз.

— Да, ще действа. Изпробван е вече. Тази „машинария“ в зависимост от моя избор ще пътува напред или назад във времето.

— Защо не го демонстрирате, сър Уилям? — обади се Амелия.

Той не отговори, а се облегна назад в стола си. Със застинало на лицето замислено изражение мъжът не откъсваше очи от необичайното устройство. В тази поза той остана повече от пет минути и въпреки че до този момент ни бе демонстрирал искрено внимание, сега сякаш не съществувахме за него. Той отново се наведе напред и внимателно разгледа своето творение. Понечих да се обадя, но Амелия ми даде знак и аз също потънах в мълчание. Сър Уилям вдигна изобретението си, така че светлината от прозореца да падне върху него. Протегна ръка, за да докосне сребърното зъбчато колело, поколеба се и постави отново механизма на масата. Миг след това седеше облегнат назад в креслото си и наблюдаваше съсредоточено своето творение.

Този път той не помръдна в продължение на десет минути; започна да ме обзема безпокойство, питах се дали ние с Амелия не му пречим.

Най на края сър Уилям постави механизма обратно в кутията. Чак тогава се изправи.

— Трябва да ме извините, мистър Търнбул — каза той. — Току-що ми дойде на ум идеята за една малка промяна.

— Може би е по-добре да си вървя, сър?

— Съвсем не! Съвсем не!

Сър Уилям хвана здраво кутията и с бързи стъпки излезе от стаята. Зад него вратата шумно се хлопна.

Погледнах Амелия и тя ми се усмихна, с което атмосферата в стаята веднага се разведри.

— Ще се върне ли? — попитах я аз.

— Не вярвам. Последния път, когато го видях да се държи така, той се затвори в лабораторията си в продължение на четири дни и освен мисис Уотчетс никой не го видя.