Кристофър Прийст
Машината на пространството (4)

I

Прислугата в Девъншир Армс, вероятно по нареждане на самата мисис Ансън, имаше навика да пръска абажурите на газените лампи с одеколон — Кьолнска вода. В резултат целият първи етаж беше пропит със сладникавата му миризма, затова и до днес, щом усетя дъха на Кьолнска вода, винаги си спомням за Девъншир Армс.

Докато онази вечер се качвах по стълбите, ми се стори, че из въздуха се носи и някакъв друг аромат — не така сладникав, по-сух, с дъх на билки. Скоро обаче той изчезна и аз се прибрах в стаята си и затворих вратата.

Запалих двете лампи и застанах пред огледалото, да приведа в ред външността си. За да убия миризмата на алкохол, измих зъбите си и лапнах ментов бонбон. Избръснах се, сресах косата и мустаците си и смених ризата си.

Щом свърших, преместих креслото до вратата, а пред него сложих масичката с една от лампите, другата изгасих. Сетне се сетих за още нещо и донесох един от пешкирите на мисис Ансън, който преметнах на дръжката на креслото. Сега вече бях готов.

Седнах и взех книга в ръка.

Измина повече от час, време, през което не можах да прочета нито ред. Чувах само далечното жужене на разговорите долу и нищо повече.

Най на края долових шум от леки стъпки и веднага скочих на крака. Оставих книгата и метнах пешкира върху ръката си. Почаках, докато стъпките отминат моята врата, и излязох вън.

В мъждивата светлина на коридора се очерта фигурата на някаква жена, която, щом чу хлопването на вратата, се обърна. Това беше една от камериерките, с увита в тъмна кърпа бутилка с топла вода.

— Добър вечер, сър — поздрави ме тя с неохотен реверанс и продължи надолу по коридора.

Влязох в банята и затворих вратата зад себе си, преброих бавно до сто, след което се върнах обратно в стаята.

Седнах и отново зачаках, но този път се чувствах много по-неспокоен.

След няколко минути дочух нови, значително по-тежки стъпки. И този път изчаках да отминат, след което излязох вън. Беше Хюс, който се прибираше в стаята си. Поздравихме се с кимване и аз отново влязох в банята.

Когато се върнах в стаята, започнах да се ядосвам на себе си — толкова сложни приготовления и никакъв резултат. Бях решил обаче да действам докрай и да не изоставям плана си.

Следващите стъпки бяха на Дайкс, който се качваше, взимайки по две стъпала наведнъж. Щастлив бях, че този път не се наложи да потретя маневрата с пешкира.

След още половин час, загубил почти всяка надежда, започнах да се питам дали не бях сбъркал в предвижданията си. Нищо чудно мис Фицгибън да бе настанена в някоя от стаите на мисис Ансън: нямах никакви основания да предполагам, че стаята й е на нашия етаж. Но ето че щастието ми се усмихна. Долових шум от леки стъпки и когато погледнах в коридора, видях гърба на отдалечаваща се висока млада жена. Метнах пешкира обратно в стаята, грабнах куфарчето с мострите, тихо затворих вратата и я последвах.

Дори да беше забелязала, че я следвам, тя с нищо не го показа. В самия край на коридора имаше малко стълбище, жената зави и се заизкачва нагоре.

Бързо стигнах до края на коридора и когато застанах пред стълбите, я видях да пъха ключа в ключалката на вратата. Обърна глава и погледна надолу към мен.

— Простете, мис — казах аз. — Разрешете да ви се представя. Името ми е Търнбул. Едуард Търнбул.

Изведнъж съзнанието за нелепото и глупаво положение, в което се намирам, вирнал нагоре глава, остро ме прониза. Тя обаче не каза нищо, а само леко ми кимна.

— Надявам се, имам удоволствието да говоря с мис Фицгибън — продължих аз. — Нали вие сте мис А. Фицгибън?

— Да, аз съм — отговори тя с приятен, напевен глас.

— Мис Фицгибън, знам, че молбата ми ще ви се стори дръзка, но искам да ви покажа нещо, което мисля, че ще ви заинтересува. Ще ми разрешите ли?

В първия миг тя не отговори, но не вдигаше втренчения си поглед от мен. Най-сетне каза:

— За какво става дума, мистър Търнбул? — Погледнах към коридора да не би междувременно някой от гостите на хотела да се е появил и попитах:

— Мога ли да се кача при вас, мис Фицгибън?

— Не, аз ще сляза при вас.

Тя държеше голяма кожена чанта, която остави на малката площадка пред вратата на стаята. Сетне повдигна леко полата си и бавно заслиза по стълбите.

— Ще ви задържа не повече от няколко минути — започнах аз, щом тя застана пред мен. — Какво щастие, че сте отседнала в този хотел!

Още докато говорех, клекнах, за да отворя закопчалката на куфарчето си. Капакът се отвори и извадих една от моите „маски за предпазване на зрението“. Изправих се с маската в ръка и видях, че по лицето на мис Фицгибън се бе изписало удивление. Имаше нещо обезкуражаващо в прямия й поглед.

— Какво е това, мистър Търнбул?

— Нарекъл съм го маска за предпазване на зрението — отвърнах аз.

Тя нищо не отговори, а аз, макар и объркан, продължих:

— Нали разбирате, пригодена е както за пътниците, така и за шофьора и всеки миг може да се свали.

В този момент младата жена отстъпи назад; по всичко личеше, че има намерение да се качи обратно по стълбите.

— Моля ви, почакайте! — побързах да я спра. — Мисля, че не съм достатъчно ясен.

— Наистина не сте. Какво точно е това в ръката ви и защо би трябвало толкова да ме интересува, че да ме спирате в коридора на хотела?

Изражението й беше толкова хладно и официално, че съвсем се обърках.

— Мис Фицгибън, разбрах, че работите при сър Уилям Рейнолдс, нали?

Тя кимна в знак на потвърждение. Заеквайки, започнах да я убеждавам, че той непременно ще се заинтересува от моята маска.

— Но вие още не сте ми казал за какво служи тя.

— Предпазва очите от прашинки по време на шофиране — отвърнах аз и тласнат от внезапен порив, поставих маската на лицето си. В този миг младата жена се засмя, но усетих, че смехът й беше добродушен.

— Това са шофьорски очила! — каза тя. — Защо не казахте по-рано?

— Виждали ли сте и преди? — удивих се аз.

— В Америка много ги носят.

— В такъв случай сър Уилям вече има от тях?

— Не…, но вероятно не са му и трябвали.

Клекнах над куфара си и отново започнах да ровя вътре.

— Мога да ви покажа и дамски модел — побързах да я уверя аз, докато се мъчех да открия сред предметите, с които куфарът ми беше пълен, по-малкия размер от моята маска. Най-после я намерих, изправих се и я подадох на младата жена. В бързината, без да искам, бутнах куфара и на пода се изсипа цял куп албуми за фотографии, портфейли и несесери. — Пробвайте тази, мис Фицгибън. Изработена е от най-висококачествено шевро.

Когато погледнах отново младата дама, аз за миг помислих, че продължава да ми се смее, но лицето й беше съвършено сериозно.

— Не съм сигурна, че имам нужда…

— Уверявам ви, много е удобна.

Усърдието ми най на края се увенча с успех и тя взе от мен кожените очила.

— Имат каишка за затягане — поясних аз. — Моля ви, пробвайте ги.

Отново се наведох да нахвърлям разпилените предмети обратно в куфара. Докато прибирах нещата, крадешком погледнах към коридора.

Изправих се и видях мис Фицгибън с маската на челото да се опитва да затегне каишките. Голямата й, покрита с цветя шапка правеше задачата изключително трудна. Чувството ми на неудобство в началото на нашата среща с нищо не можеше да се сравни с онова, което изпитвах в момента. Импулсивността и несръчността ми ме бяха довели до извънредно неудобно положение. Явно мис Фицгибън бе решила да се пошегува с мен и докато се опитваше да закопчае очилата, единственото, което исках, бе да ги дръпна от челото й и засрамен да избягам в стаята си. Наместо това, стоях безсилен и тъпо наблюдавах безуспешните й опити да се справи с каишките. През цялото време от лицето й не слизаше мила, тактична усмивка.

— Изглежда се заплетоха в косите ми, мистър Търнбул.

Тя подръпна кожените връзки и смръщи чело от болка.

Исках да й помогна, но бях прекалено неспокоен, за да свърша нещо полезно.

Младата жена отново подръпна връзките, но металната щипка се бе вплела здраво в косите й.

От другия край на коридора се чуха гласове и шум от стъпки. Мис Фицгибън също ги бе чула, защото погледна в същата посока.

— Какво ще правя сега? — попита ме тя тихо. — Не мога да се появя с това нещо в косите.

Тя подръпна отново, но лицето й се сви в болезнена гримаса.

— Нека ви помогна — протегнах аз ръка.

На стената в края на стълбището в отсрещния край на коридора се появи нечия сянка.

— Всеки момент ще ни открият — обади се пак мис Фицгибън, с увиснали край лицето й очила. — По-добре да влезем за малко в моята стая.

Гласовете приближаваха.

— Във вашата стая ли? — възкликнах изумен. — Сами? В края на краищата…

— Кого друг ще предложите да поканим? — попита мис Фицгибън. — Може би мисис Ансън?

Като повдигна леко полата си, тя побърза да се качи по стълбите към вратата на своята стая. След няколко секунди колебание вдигнах куфара и придържайки капака му с ръка, последвах младата жена. Почаках, докато отключи вратата, и след минута бяхме вътре.