Кристофър Прийст
Машината на пространството (41)

IV

Но като че най-голяма загадка за нас оставаха хората, които управляваха тези превозни средства.

Че вътре имаше водач, беше очевидно, защото много пъти бяхме виждали как пътниците се обръщат към някого зад преградата за шофьора и получават оттам отговори. Също толкова очевиден беше и фактът, че шофьорите бяха някакви високопоставени лица; когато марсианците, пътуващи в колите, се обръщаха към тях, на лицата им се изписваше покорство и уважение, а гласовете им звучаха кротко. Никога обаче не можахме да видим някой от тях, защото колите бяха напълно затворени, особено мястото, където седеше шофьорът, което беше отделено от останалата част на колата с тъмно стъкло. Тези прозорци бяха същите, които виждахме на върха на всяка кула и затова решихме, че зад тях седят представители на една и съща по-висша каста.

Не всички коли обаче изпълняваха толкова прозаични функции, каквито описах.

Принудени на всяка крачка да се срещаме с множество необичайни гледки, ние с Амелия непрестанно търсехме паралели с живота на Земята. Ето защо вероятно много от предположенията, които направихме тогава, не бяха верни. Ако приехме, че колите, които сметнахме за товарни, са наистина товарни, то е защото виждахме как изпълняват функции, много сходни с товарните коли на Земята. За някои превозни средства обаче не можахме да намерим земен еквивалент.

Такива бяха например съоръженията, които марсианците използуваха във връзка с наблюдателните кули.

Точно пред спалнята, в която нощувахме, се издигаше наблюдателна кула, която се виждаше дори от хамаците ни. Бяхме живели тук почти осем дена, когато Амелия ми обърна внимание, че нещо не е наред с тази кула и платформата й не се движи. Същата нощ забелязахме, че светлината на върха също не се появи.

На следващия ден в подножието на кулата спря едно от тези неописуеми превозни средства, което започна ремонт, който за мен беше просто фантастичен.

Вече бяхме срещали в града подобна кола: дълга ниска машина, която освен шофьорска платформа превозваше купчина блестящи тръби, натрупани в привиден безпорядък. Щом своеобразният кракомобил спря пред кулата, цялата купчина метал върху него се изправи и се оформи в пет, съставени от дискове крака, към които бяха закрепени повече от двайсетина гъвкави пипала.

Цялата тази купчина слезе от платформата, като силно звънтеше и дрънкаше, след което подобно на огромен паяк се отправи към основата на кулата. Стараехме се да разберем откъде се ръководят действията на тази чудовищна машина — притежаваше ли тя свой собствен ум, или по някакъв необясним начин се контролираше от шофьора на колата, защото наоколо нямаше никой друг. Щом пристигна в основата на кулата, едно от пипалата се протегна и докосна стърчащата напред метална пластинка, прикрепена на един от подпорните стълбове и след миг платформата започна да се спуща надолу. Когато движението й спря на около двадесет стъпки от земята, фантастичното съоръжение обгърна с пипалата си подпорите и започна да се катери бавно нагоре, подобно на паяк по паяжината си.

Когато стигна до наблюдателната платформа, спря, обви част от пипалата си около стълбовете, а с другите заопипва платформата, очевидно търсейки повредата.

Скрити в сградата, двамата с Амелия наблюдавахме цялата операция. От пристигането на колата до отпътуването й бяха изминали дванадесет минути, а когато желязното чудовище се върна на мястото си, платформата се беше вдигнала и отново бе започнала да се върти наляво-надясно.