Кристофър Прийст
Машината на пространството (33)

I

Преместих се до Амелия, а тя улови ръката ми.

— Трябваше да се досетим — прошепна тя. — И двамата знаехме, че е невъзможно да се намираме на Земята, но никой от нас не искаше да го признае.

— Не можехме да знаем. С никого досега не се е случвало подобно нещо.

— Никой не е пътувал и във времето, но ние го направихме.

Влакът се олюля леко и усетихме как постепенно скоростта намалява. Погледът ми се плъзна покрай профила на Амелия, през просторната пустиня вън, към онази блестяща светла точка на небосклона.

— Как можем да сме сигурни, че това е Земята? — попитах аз. — В края на краищата никой от нас досега…

— Как не разбираш Едуард? Нима не го чувстваш? Не е ли всичко наоколо ни чуждо и враждебно? Няма ли нещо вътре в нас, което да ни подсказва какво е това, което е пред нас? Това е светлината на дома и ние и двамата го усещаме.

— Но какво ще правим? — В този момент влакът отново удари спирачки и когато погледнах през прозореца на отсрещната страна на вагона, видях, че сме спрели на обширна гара. През прозореца, край който бяхме седнали, се виждаше стена, тя закри небето и прекъсна тъжните възпоминания.

— Нямаме избор. Но въпросът е не какво ще правим ние, а какво ще правят с нас.

— Имаш пред вид, че сме в опасност?

— Вероятно… щом разберат, че сме от друг свят. И в края на краищата какво би се случило с човек, пристигнал на Земята от някой друг свят?

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Следователно не можем да знаем какво ни очаква тук. Нека се надяваме на най-доброто и че въпреки примитивността на тукашните нрави с нас ще се отнесат добре. Нямам ни най-малко желание да прекарам остатъка от живота си като животно.

— Аз също. Но нима има такава възможност или, макар вероятност?

— Видяхме какво е отношението към робите. Ако ни вземат за някои от онези нещастници, тогава като нищо ще ни пратят да работим.

— Но нали вече ни взеха за двама от надзирателите — напомних й аз. — Някаква подробност в дрехите или във вида ни придвижиха нещата в наша полза.

— Въпреки това трябва да сме внимателни. Не можем да предвидим какво ни очаква тук.

Въпреки решителността в думите ни не бяхме в състояние да вземем съдбата си в свои ръце, защото освен множеството проблеми, които стояха пред нас за решаване, след дните, прекарани в пустинята, бяхме раздърпани, уморени и гладни. Убеден бях, че Амелия не се чувства по-добре от мен, а аз бях на края на силите си. И тя, и аз преглъщахме думите си, но независимо от доброто си желание да скрием един от друг тревогата, осъзнаването на истината за реалното ни местоположение се оказа окончателен удар върху самочувствието ни.

До нас достигаше шумът от подреждането на робите, свалени от влака, а отчетливият пукот на електрическите палки неприятно напомняше за несигурното положение, в което се намирахме.

— Влакът ще тръгне скоро — обадих се аз и побутнах леко Амелия да се изправи. — Пристигнахме в град и трябва да потърсим подслон.

— Не искам да сляза.

— Трябва.

Отидох до отсрещния край на вагона и отворих най-близката до мен врата. Хвърлих бегъл поглед навън. Очевидно робите бяха свалени от другата страна на влака, защото не забелязах никакво движение, с изключение на един мъж, който се отдалечаваше. Върнах се при Амелия, която продължаваше да седи унило.

— След няколко минути влакът ще тръгне обратно за мястото, откъдето дойдохме — казах й аз. — Искаш ли да прекараш още една нощ в пустинята?

— Разбира се, че не. Просто съм малко неспокойна от мисълта, че трябва да вляза в града.

— Трябва да хапнем нещо, Амелия, а също и да намерим някакво топло и спокойно място, за да поспим. Фактът, че се намираме в град, е благоприятен за нас: сигурно е достатъчно голям, за да останем незабелязани. Минали сме вече през сериозни изпитания и мисля, че не се нуждаем от нищо повече. Утре ще се опитаме да разберем какви права можем да имаме тук.

Амелия поклати вяло глава, но за мое голямо облекчение се изправи уморено и ме последва. Подадох ръка, за да й помогна да слезе; тя я пое, но нейната беше отпусната и безжизнена.