Кристофър Прийст
Машината на пространството (93)

VI

През останалата част на нощта и по-голямата част от следващия ден бяхме принудени да останем скрити в снаряда. От време на време задремвахме, понякога се качвахме до изхода, за да видим дали не можем да се измъкнем, а през останалото време седяхме свити неудобно в един от ъглите на коридорите.

Страшно неприятно е да съзнаваш, че събитията са извън твоята власт. Принудени бяхме да останем свидетели, посветени във военните приготовления на един жесток враг. Нещо повече, измъчваше ни съзнанието, че седим свити в едно кътче на Англия, заобиколени от познати картини, хора, език и обичаи и въпреки това принудени от обстоятелствата да се крием в съоръжение, враждебно на нашия свят.

Около пладне дочухме далечни артилерийски гърмежи — първите признаци на реакция от страна на земните жители. Снарядите избухваха на една-две мили далеч от нас и веднага разбрахме какво става. Очевидно артилерийските отряди обстрелваха втория снаряд, преди още противните му обитатели да бяха се измъкнали навън.

Марсианците, които наблюдавахме, отвърнаха веднага на предизвикателството. Още след първите няколко експлозии едното от чудовищата отиде до сглобената бойна машина и се качи в нея.

Тя потегли веднага, скърцайки тежко от значително по-големите сили на гравитация; на местата, където се съединяваха отделните елементи на краката, проблясваха къси зелени пламъчета. Направи ми впечатление, че платформата не е издигната докрай и подобно на метална костенурка се движи значително по-бавно, ниско над земята.

Съвсем наясно бяхме, че щом втората яма е обстрелвана, то нашата също ще бъде подложена на артилерийска атака. Ето защо ние с Амелия се свихме в самото дъно на снаряда с надеждата, че корпусът ще е достатъчно издръжлив, за да понесе ударите. Далечната стрелба, продължи около половин час.

След това настъпи продължителна тишина и ние решихме, че вече е безопасно да се измъкнем към ръба на снаряда и да видим какво правят марсианците.

Трескавата им дейност продължаваше. Бойната машина, напуснала ямата, не беше се върнала, три стояха готови за тръгване, оставаше да се сглоби само последната. Близо час наблюдавахме работата на чудовищата и тъкмо се канехме да се върнем назад, за да си починем, когато наоколо затрещяха експлозии. Този път беше наш ред.

Марсианците отвърнаха мигновено. Три от противните създания се насочиха бързо към готовите машини — телата им вероятно бяха посвикнали с новите условия, защото те без особено затруднение се качиха на платформите. Четвъртото продължаваше упорито работата си по последната машина.

Междувременно артилерийските снаряди продължаваха да падат с различна степен на точност; макар че някои от тях вдигнаха облаци пръст и пясък, нито един не попадна вътре в ямата.

Трите бойни машини с марсианските си пилоти на борда изведнъж сякаш оживяха. С невероятна бързина те се издигнаха до пълната си височина от сто стъпки, дългите им крака закрачиха по склона на ямата, докато оръдията вече се въртяха, готови за атака. След не по-малко от тридесет секунди от избухването на първия снаряд край ямата трите бойни машини бяха на път: едната пое на юг, втората — на северозапад, а последната — по посока на втория снаряд.

Последното чудовище работеше бързо върху своята машина; сега само това противно създание стоеше на пътя ни към свободата.

Съвсем наблизо избухна артилерийски снаряд. Въздушната вълна опари лицата ни и ние бързо се свлякохме надолу по коридора.

Когато отново събрах кураж да погледна навън, видях, че необезпокоен от това, което ставаше около него, марсианецът продължаваше да работи. Това наистина беше поведение на войник, който знае, че всеки миг рискува живота си, но готов да посрещне смъртта на поста си, продължава да подготвя контраатаката си.

Изстрелите продължаваха, но без нито едно попадение. Сетне най-неочаквано спряха и ние предположихме, че марсианците са ликвидирали позицията на земните жители.

В последвалата необичайна тишина марсианецът продължаваше своята работа. Най-после приключи. Отвратителното същество се покатери на платформата, издължи краката на машината докрай, след което изви съоръжението на юг и скоро се загуби от погледите ни.

Без да се бавим, използвахме възможността: скочих малко несръчно и тежко долу на песъчливата почва, сетне протегнах ръце и поех Амелия.

Не се огледахме нито наляво, нито надясно, а се закатерихме по стените на ямата; озовали се веднъж горе, поехме на север, посоката, в която нито една от машините не беше тръгнала. Вечерта беше гореща и мрачна, на запад се събираха тежки облаци. Задаваше се буря, но не това беше причината да не се чува нито птича песен, нито шум от движение на някакво животно. Наоколо всичко беше мъртво — почерняло от пожар, навсякъде се виждаха останки от счупени превозни средства и трупове на хора и коне.