Кристофър Прийст
Машината на пространството (96)

III

Бурята се разрази скоро след като напуснахме временното си убежище. Дъждът се изсипа над главите ни неочаквано обилно. Само за няколко секунди бяхме мокри до кости.

Бях категоричен за това да се скрием и да изчакаме да отмине пороят, но Амелия се изскубна от ръката ми и с танцуваща стъпка се отдалечи. Червените зари на далечните пожари я осветиха с ярко сияние. Мокрите й от дъжда дълги коси полепваха по лицето, а парцаливата риза плътно обгръщаше тялото й. Тя протегна длани към дъжда и отметна кичурите от лицето си. Устата й беше отворена и я чух да се смее високо. Сетне се завъртя и като вдигаше високи пръски вода, зацапа в локвите; грабна ръката ми и ме завъртя весело. Само след миг тя ме зарази с веселото си настроение, дължащо се на приятното докосване на дъждовната вода, и ние запяхме и започнахме да се смеем истерично в потъналата в мрак равнина, напълно отдадени на удоволствието от дъжда.

Пороят намаля, а зачестилите гръмотевици ни накараха да изтрезнеем. Целунах страстно Амелия и продължихме пътя си плътно прегърнати.

Малко след това прекосихме някакъв път, по който не се виждаше никакво движение, и много скоро се озовахме близо до залесено с дървета място. Зад нас, вече на около две мили, ние виждахме че пожарът, обхванал градчето, продължаваше да гори въпреки силния дъжд.

Тъкмо навлязохме между дърветата и Амелия посочи вдясно. Там под прикритието на гората се беше установила малобройна артилерийска батарея и измежду натрупаните допълнително шубраци надничаха дулата на оръдията.

В същия момент, осветени от светкавиците, които с неотслабваща сила прорязваха покритото с облаци небе, бяхме забелязани от войниците и към нас се насочи един офицер, наметнат с блестящо от дъжда наметало.

Тръгнах насреща му. В тъмнината не можех да видя лицето му, а и шапката му беше нахлупена ниско над очите, вероятно за да го предпази от дъжда. Зад него стояха двама войници, които почти не ни погледнаха, отправили погледи някъде зад гърбовете ни.

— Вие ли сте командирът? — попитах аз.

— Да, сър. От Уокинг ли пристигате?

— Това е градът на хълма, така ли?

Той потвърди:

— Лоша им е работата, сър. Сигурно има много жертви.

— Знаете ли какво представлява врагът? — попитах аз.

— Чух някакви слухове.

— Това не са обикновени нападатели — побързах да кажа аз и усетих, че повишавам глас. — Трябва да унищожите тяхната яма веднага.

— Вече получих заповед какво да правя — заяви той и в този миг светлината на три поредни светкавици освети околността, едва сега можах да видя лицето му. Той беше между двадесет и тридесет години, а чертите на лицето му бяха така чисти и правилни и толкова неочаквано човешки, че за миг застинах от удивление. Светлината беше осветила и нас с Амелия, така че той също ни бе видял добре и бе забелязал окаяния ни вид. След миг мъжът продължи: — Моите хора са чули някакви слухове, че това са хора от Марс.

— Не хора — обади се Амелия и пристъпи напред. — Зли, жестоки чудовища.

— Видели ли сте ги, сър? — попита ме офицерът.

— Повече от видял! — опитах се да надвикам аз гръмотевицата. — Идваме от Марс с тях!

Офицерът веднага се извърна и направи знак на войниците:

— Придружете тези двама цивилни до Чъртси Роуд и след това докладвайте.

— Трябва да ме изслушате! — извиках аз на офицера. — Чудовищата трябва да се унищожат при първа възможност.

— Получил съм съвсем ясни заповеди, сър — заяви офицерът и се приготви да се отдалечи. — Батареята Кардиган е най-добрата част на конната артилерия в британската армия — факт, който дори вие, макар и разстроен, трябва да признаете.

Пристъпих гневно напред, но единият от войниците ме улови. Опитах се да се освободя и извиках:

— Не сме умопобъркани! Длъжен сте да атакувате тяхната яма веднага!

Офицерът ме изгледа съчувствено — очевидно той смяташе че къщата и имуществото ми са били унищожени пред очите ми и в момента съм с помрачено съзнание, — извърна се и като шляпаше в разкаляната почва, тръгна към наредените в права линия палатки.

Войникът, който ме държеше здраво, промърмори:

— Хайде, сър. Тук не е място за цивилни.

Видях, че другият войник е уловил ръката на Амелия и му изкрещях да я пусне. Той ме послуша и като я хванах за ръката, се оставих да ни отведат покрай наредените коне (бедните животни подскачаха и жално цвилеха с лъснали от дъжда кожи) към вътрешността на гората. Повървяхме заедно известно време, през което научихме, че частта е пристигнала следобеда на същия ден от казармите Олдършот, но само толкова; след което стигнахме някакъв път.

Войниците ни посочиха пътя за Чъртси и се върнаха при частта си.

— Те може би нямат представа с какво им предстои да се борят — казах аз на Амелия.

Тя обаче беше по-философски настроена от мен:

— Но те знаят за опасността, Едуард. Не можем да им наредим какво да правят. Марсианците ще бъдат задържани на общинската земя.

— Още осем снаряда предстои да се приземят.

— Тогава ще се справят с тях един по един. — Тя улови нежно ръката ми и ние продължихме по пътя към Чъртси. — Струва ми се, че е добре да сме по-внимателни, когато съобщаваме на хората за нашите приключения.

Възприех думите й като лек упрек и се опитах да се защитя:

— Моментът не беше подходящ. Той реши, че съм луд.

— В такъв случай трябва да сме по-спокойни.

— Те знаят, че снарядите са пристигнали от Марс — обадих се аз. — Откъде ли са научили?

— Нямам представа, но в едно съм сигурна, а то е важно и за двама ни. Намираме се в Съри.

— Да бяхме се приземили в океана!

— Ако стигнем Чъртси — продължи тя, без да обръща внимание на моя песимизъм, — ще сме на не повече от дванадесет мили от дома на сър Уилям в Ричмонд!