Кристофър Прийст
Машината на пространството (16)

I

Проверил бях, че последният влак за Лондон тръгва от Ричмънд в 10 ч. 30 и знаех, че за да го хвана, трябва да си тръгна в 10. И въпреки това към 8 ч. 30 нямах никакво настроение да мисля за прибиране у дома. Нещо повече, перспективата да се върна на работа следващия ден ме караше да се изпълвам с черен песимизъм. Причината за това беше краят на вечерята, по време на която сервираха силно, сухо вино, а с преместването от столовата в полутъмната, предполагаща интимност гостна стая, с плъзналото по жилите ми съдържание на чаша и половина портвайн, който ни поднесоха след вечеря, с нежния аромат на парфюма на Амелия, който разстройваше сетивата ми, ме завладяха силно объркващи мисли.

Амелия беше не по-малко опиянена от мен и си помислих, че тя надали е забелязала промяната в настроението ми. До този момент се чувствах неловко в нейно присъствие. Отчасти това се дължеше на твърде малкия ми опит в общуването с млади момичета, а от всички, които познавах, Амелия ми се струваше най-необикновеното. Бях започнал да свиквам вече с непринудените й обноски и с атмосферата на еманципираност, която тя налагаше, но онова, което до този момент не бях разбрал, беше, че съвсем не навреме, сляпо и безнадеждно съм се влюбил в нея.

Във виното е истината и макар че можех да овладея напиращите в мен чувства, а пък и не се чувствах достатъчно подготвен да заявя тържествено своята любов, разговорът непрекъснато се въртеше около лични въпроси.

Малко след девет и половина разбрах, че не мога да отлагам повече — до тръгването ми оставаше само половин час, а тъй като не знаех кога и как мога да я видя отново, усетих, че е настъпил моментът, когато по категоричен начин трябваше да обясня, че тя за мен е вече нещо много повече от приятен събеседник.

Налях си щедра порция портвайн, след което, все още незнаещ какво точно ще кажа, извадих часовника от джоба на жилетката си:

— Скъпа моя Амелия — започнах аз. — Виждам, че е десет без двайсет и пет, а в десет трябва да си тръгна, но преди това искам да ви кажа нещо.

— Но защо трябва да тръгвате? — прекъсна ме тя и мислите ми мигновено се разпиляха.

— Трябва да хвана влака.

— О, моля ви, не си тръгвайте още!

— Но аз трябва да се прибера в Лондон.

— Хилиър ще ви откара. Ако изпуснете влака, той ще ви откара до Лондон.

— Хилиър вече е в Лондон — напомних й аз.

Амелия се засмя малко невъздържано.

— Бях забравила. Значи, ще трябва да вървите пеш.

— Ето защо трябва да си тръгна в десет.

— Не… Ще кажа на мисис Уотчетс да приготви една стая за вас.

— Амелия, не мога да остана толкова, колкото искам. Утре сутринта трябва да съм на работа.

Тя се наведе към мен и видях как светлината заигра в очите й.

— Тогава сама ще ви закарам до гарата.

— И друга карета ли имате?

— В известен смисъл да. — Тя се изправи рязко и преобърна празната си чаша. — Елате с мен, Едуард, и ще ви закарам до гарата с Машината на времето на сър Уилям.

Тя взе ръцете ми в своята и почти ме завлече до вратата. Засмяхме се. Трудно ми е да опиша сега какво се случи тогава, защото опиянението от алкохола, колкото и слабо да е, пречи да се държиш както трябва. За мен лично веселостта на момента бе причина да отстъпя.

Докато тичахме по коридора, казах на Амелия:

— Пътувайки във времето, няма да мога да стигна до гарата.

— О, да, ще стигнете.

Влязохме в лабораторията и затворихме вратата след себе си. Електрическите лампи не бяха изгасени и под ослепителния им блясък нашето приключение придоби по-различни очертания.

— Амелия — обадих се аз, опитвайки се да я възпра. — Какво смятате да правите?

— Това, което обещах. Ще отидем на гарата.

Изправих се пред нея и взех ръцете й в моите.

— И двамата пийнахме малко повече — започнах аз. — Моля ви, не се подигравайте с мен. Не вярвам да имате намерение да пуснете в действие машината на сър Уилям.

Ръцете й стиснаха моите.

— Не съм толкова пияна, колкото си мислите. Весело ми е, но говоря съвсем сериозно.

— Тогава нека веднага се върнем във всекидневната.

Тя се обърна с гръб към мен и пристъпи до Машината на времето. Улови единия от лостовете и в същия миг Машината се затресе като преди.

— Нали чухте какво каза сър Уилям — каза тя. — Времето и пространството са неделими. Няма нужда да тръгвате след няколко минути. Макар Машината да е конструирана за пътуване в бъдещето, тя може да прекосява и пространствени разстояния. С две думи казано, освен че може да пропътува хиляди години, може да бъде използуване и за по-прозаично пътуване, като например да откараш един приятел до гарата.

— Пак се шегувате — обадих се аз. — Не съм убеден, че Машината може да пътува и във времето.

— Но това вече е доказано.

— Не и пред мен.

Тя ме погледна, лицето й отново беше сериозно.

— Тогава позволете ми да ви покажа.

— Не, Амелия! Би било безразсъдно да пускате Машината в действие!

— Защо, Едуард? Зная какво да направя… Толкова пъти съм наблюдавала сър Уилям да я изпробва.

— Но не сме сигурни, дали Машината е обезопасена!

— Няма никаква опасност.

Безпомощен да променя нещата, само поклатих глава. Амелия се обърна с гръб към Машината и посегна към един от циферблатите. Направи нещо по него и дръпна назад лоста, прикрепен към велосипедното кормило.

В този миг Машината изчезна!