Кристофър Прийст
Машината на пространството (57)

I

Екраните потъмняха, торбите се отпуснаха и всичко потъна в тишина. Подът застана вдигнат рязко нагоре, а когато се освободих от прикрепящата ме прегръдка на прозрачната материя и почти в безсъзнание се строполих на едната от стените, дори не смеех да вярвам, че най на края снарядът се намира на твърда почва. Край мен робите също паднаха или се измъкнаха от торбите си, след което се скупчихме заедно, все още треперейки след шока от полета.

Не ни оставиха дълго сами. През преградата долових шум от гласове и миг по-късно единият от облечените в черно мъже се появи; изглеждаше леко замаян, но стоеше на краката си и носеше своята електрическа палка.

За голямо мое учудване той вдигна дяволското си оръжие и с пискливия си сопранов глас изкрещя някаква заповед. Аз, разбира се, нищо не разбрах, но въздействието върху останалите беше мигновено. Единият от мъжете роби се изправи и изкрещя нещо в отговор, но веднага беше ударен с палката и се строполи на земята.

Мъжът до входа завика отново. Посочи роба, който беше ударил при влизането ни в снаряда, сетне, онзи, който току-що бе ударил, после третия, момичето и най на края мен. Извика пак нещо, посочи ни подред и замълча.

Сякаш в подкрепа на думите му жестокият лаещ глас на едно от чудовищата се разнесе от решетката в челната кабина и проехтя в тясното метално помещение.

Робът, който първо беше посочен, лежеше вяло на пода, там, където беше паднал от своята торба; момичето и другият мъж му помогнаха да се изправи. Той беше в съзнание, но както и другия нещастник, сякаш беше загубил контрол върху мускулите си. Приближих се да им помогна, но те не ми обърнаха никакво внимание.

Сега вниманието им беше насочено към шкафа, който бях забелязал в началото. По време на полета вратите му бяха останали затворени и предположих, че в него са прибрани някакви съоръжения. Но щом момичето отвори едната врата, веднага стана ясно колко жестоко съм се лъгал.

Поради наклоненото положение на снаряда вратата се разтвори веднага и можах да видя какво има вътре. Пространството не беше по-голямо от това на един обикновен шкаф и можеше да побере изправен човек. Към едната от металните стени бяха прикрепени пет скоби, подобни на гривни на белезници, но изработени с такава жестока прецизност, че веднага навеждаха на мисълта за хирургическа операция.

Робът беше набутан във вътрешността на шкафа, главата му се люлееше, а краката едвам го държаха. Изглежда, в последния момент до замъгленото му съзнание беше стигнало някакво предчувствие, защото щом усети къде се намира, направи опит да окаже слаба съпротива — най-многото на което беше способен; той обаче не можеше да се бори с другите двама и след близо минутна борба те успяха да го изправят вътре.

Щом съответните части на тялото му се докоснаха до скобите, те сякаш по команда се сключиха около тях. Първо бяха сковани ръцете, после краката и най на края шията. От гърлото на нещастника се разнесе провлачен жален вой и той отчаяно замърда глава, като се опитваше да я измъкне. Момичето бързо затвори вратата и в същия миг слабите му викове заглъхнаха.

Озърнах се ужасен. Останалите гледаха втренчено в земята, избягвайки погледите на другите. Забелязах, че мъжът с електрическата палка все още стоеше на входа, готов за действие.

Изминаха пет мъчителни минути, след което внезапно вратата на шкафа се отвори и мъжът се строполи на пода вън.

Намирах се най-близо до него и се наведох да го разгледам. Той беше в безсъзнание, а може би по-скоро мъртъв. На местата, където скобите го бяха държали, имаше следи от пробождане не по-големи от една осма от инча в диаметър. На всяка дупчица по краката и шията имаше следа от кръв. Тялото му беше восъчно бяло, като че кръвта му беше източена до капка.

Още не бях вдигнал очи от нещастника, когато другият поразен от електрическата палка беше завлечен до шкафа. Съпротивата му беше още по-слаба, електрическият шок беше съвсем отскоро и само за няколко секунди тялото му беше хванато от скобите. Затвориха вратите.

Това, което най-силно ме порази в цялата тази история, беше как безропотно приемаха съдбата си робите. Останалите двама — мъжът и момичето, стояха унили и чакаха да бъде изсмукана кръвта и на следващия. Трудно ми беше да си представя, че подобно варварство може да се приеме спокойно, но очевидно властта на чудовищата беше толкова силна, че марсианските граждани се виждаха принудени да помагат в това кошмарно дело.

Отвърнах очи от мъжа с палката с надеждата, че ще загуби интерес към мен. Когато няколко мига по-късно трупът на човека в шкафа се строполи на пода, последвах останалите в редицата и хладнокръвно преместих трупа му, за да не пречи на входа.

Последният роб пристъпи сам до отворения шкаф, скобите се сключиха около крайниците му и аз бързо затворих вратата.

Мъжът с черната дреха изгледа втренчено мен и момичето и една-две секунди след това, очевидно доволен от факта, че ще успеем да се справим и сами, най-неочаквано се върна в кабината си.

Почти интуитивно усетих, че се появява някаква минимална възможност за бягство, обърнах очи към момичето, но на него явно всичко му беше безразлично и безучастно подпираше гръб на стената. Предоставено ми беше около минута време да мисля и решавам свободно и се огледах отчаяно. Доколкото можех да забележа, единствен път за измъкване беше люкът в челната кабина. Огледах извития покрив и тавана, но с изключение на приспособленията за петте торби в тавана те изглеждаха идеално гладки…

Пристъпих тихо до решетъчната преграда и погледнах крадешком двамата пилоти отпред. Седяха с гръб към мен и наблюдаваха апаратите на контролното табло. Забелязах ръчката, с която се отваряше люка, но беше невъзможно да го отворя, без да ме чуят.

Зад гърба ми вратата на шкафа се отвори с трясък и мъжът се свлече навън, просвайки безкръвните си ръце върху момичето. При този звук двамата марсианци се обърнаха и аз мигновено се сниших, за да избегна погледите им. Момичето не отделяше очи от мен и при вида на сгърченото му от страх лице се вцепених от ужас. Сетне, без да издаде звук, тя влезе в шкафа, а аз останах сам с трите безжизнени тела.

Затворих вратата след нея, без да поглеждам вътре, и се отдалечих в едни от ъглите, където нямаше трупове, и повърнах.