Кристофър Прийст
Машината на пространството (98)

V

Толкова бяхме изтощени, че на следващата сутрин спахме до неприлично късен час; срещата с артилеристите предишната нощ ни беше вдъхнала известна сигурност, а уморените ни тела копнееха за почивка. Първата ми мисъл, щом отворих очи, съвсем не беше свързана с марсианците, а погледнах часовника си, който вечерта бях сверил с часовника в гостната, и видях, че е станало единадесет и половина. До мен Амелия продължаваше да спи и когато посегнах да я събудя, за първи път от толкова време насам ме обзе чувство на неудобство от свободата, с която се държахме един към друг. Тя бе естествен резултат от условията, при които бяхме поставени на Марс, там отношенията ни бяха като между съпрузи, което за мен беше голямо удоволствие, а знаех, че и за Амелия също; обстановката, която познавахме от толкова години, приятната вила край тихия крайречен град, всичко това ми напомняше, че ние отново се намираме в нашия свят. Скоро щяхме да стигнем до места, където нашествието на марсианците нямаше да има значение и щяхме да сме принудени да спазваме нормите на поведение на своята страна. Онова, което се беше случило между нас, преди да заспим, беше неприлично за сегашното ни обкръжение.

Отвъд стените на къщата цареше тишина. Чуваха се само птичи песни и триенето на бордовете на лодките, завързани за пристана… никакъв шум от колелета, от човешки стъпки или тропот на копита.

— Амелия — повиках я аз тихо. — Ако искаме да стигнем до Ричмонд, трябва да тръгваме.

Тя се събуди и постояхме прегърнати няколко секунди.

— Едуард… какъв е този шум? — попита тя.

Лежахме, без да мърдаме, и аз също чух онова, което беше привлякло вниманието й. Сякаш някой влачеше голяма тежест… доловихме шумолене на клони и листа, стържене на ситни камъни, заглушавани от време на време от силно триене на метал в метал.

Замръзнах от ужас, миг по-късно, отърсил се от вцепенението скочих от леглото. Изтичах до прозореца и забравил всякаква предпазливост, дръпнах пердето. Сред нахлулата слънчева светлина зърнах сегментите на металните крака на бойна машина! Онемял от страх, гледах зеленикавия дим, който излизаше при движението на краката.

Амелия също ги беше видяла и седеше в леглото, притиснала чаршафите до тялото си.

Ужасен от факта, че сме загубили страшно много време, бързо се върнах при нея.

— Трябва веднага да тръгваме.

— А този отвън? — попита Амелия. — Накъде отиде?

Тя се измъкна от леглото и ние тихо се качихме на горния етаж, за да потърсим стая, чиито прозорци да гледат към отсрещната страна. Влязохме в една, която, съдейки по разпилените по пода играчки, беше детска. Надникнахме зад полуоткрехнатите пердета към брега на реката.

Пред нас изникнаха три бойни машини. Платформите не бяха издигнати до максимална височина, не се виждаха и оръдията им. Затова пък зад всяка платформа беше закачено нещо подобно на грамадна мрежа, във всяка от които бяха нахвърляни отпуснатите тела на човешки същества, поразени от електрическия ток на подрънкващите метални пипала. В мрежата на най-близката до нас платформа имаше седем или осем души, останали така, както са били пуснати.

Видяхме объркани как металните пипала на едната от машините се плъзнаха вътре в близката къща… след около тридесет секунди се измъкнаха, здраво вкопчили отпуснатото тяло на малко момиченце.

Амелия скри лицето си с ръце и се извърна.

Стоях пред прозореца още десет минути, неспособен да се поместя от страх, че са ме забелязали. Скоро се появи и четвърта машина, натоварена с трофеи от човешки тела. Зад мен, отпуснала се на детското легло, Амелия тихо хълцаше.

— Къде е войската? — отново и отново тихо повтарях аз. Не можех да се примиря с мисълта, че подобно зверство остава ненаказано. Нима артилерийската част, която бяхме видели предишната нощ, беше позволила на машините да минат необезпокоявани? Или може би чудовищата бяха победили в боя?

За мой и на Амелия късмет, изглежда, претърсването беше към своя край, защото машините се събраха и пилотите им нещо се съвещаваха. Изневиделица отнякъде се появи ниска многокрака кола и безчувствените тела от мрежите бяха прехвърлени върху нейната платформа.

Предчувствах, че предстоят нови действия и помолих Амелия да слезе долу за дрехите ни. Тя се върна почти веднага. Щом се облякох, оставих Амелия на пост и от стая в стая надничах през прозорците, за да се уверя, че в околността няма други бойни машини. Успях да видя само една, на миля от нас в югоизточна посока.

Чух, че Амелия ме вика, и побързах да се върна при нея: четирите машини се отдалечаваха от нас, като крачеха бавно на запад. Платформите бяха все така ниско, а оръдията — все така скрити.

— Сега е моментът — казах аз. — Можем да се качим на някоя от лодките и да тръгнем за Ричмонд.

— Не е ли опасно?

— Не е по-опасно от който и да е друг момент. Не бива да изпускаме тази възможност. Ще можем да наблюдаваме постоянно и при поява на марсианците ще се скрием на единия от двата бряга.

Амелия се колебаеше, но не възрази повече.

Въпреки страхотната анархия, която цареше наоколо, у нас все още се беше запазило чувството на приличие и не напуснахме къщата, докато Амелия не написа кратка бележка на стопаните на къщата, с която се извиняваше, че сме влезли без разрешение, и обещаваше в най-скоро време да заплатим изядената храна.