Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа
В обсада

I

Бях се хвърлил върху Амелия с намерението да я закрия с тялото си, но в бързината бях успял само да я съборя на земята и да се просна до нея. Ето защо последвалата миг по-късно експлозия засегна и двама ни. Силна въздушна струя и серия от различни по сила експлозии ни претърколи в градината. Строполихме се безпомощни сред избуялите бурени, а отгоре ни се изсипа истински дъжд от горящи дъски и парчета мазилка.

В последвалата тишина чух сирената на марсианеца, който изглежда се отдалечаваше.

И макар че до нас продължаваха да достигат взривове от близки експлозии, като че ли беше настъпило известно затишие. По едно време дори ми се стори, че чувам скимтене на ранено животно, което престана след един револверен изстрел.

На около десетина стъпки от мен лежеше Амелия и щом дойдох на себе си, запълзях към нея. Силна болка в гърба ме спря и едва тогава разбрах, че дрехата ми гори. Обърнах се веднага по гръб, от което още по-силно ме заболя, но успях бързо да изгася тлеещата тъкан. Стигнах до Амелия и забелязах, че нейните дрехи също горят. Угасих с потупване късите пламъчета и тя застена.

— Ти ли си, Едуард? — промълви тя едва разбираемо.

— Боли ли те?

Тя разтърси глава и когато се опитах да я обърна, с видимо усилие смогна да се изправи. Застана права, но видът й беше плачевен.

— Боже мили! Този път едва се отървахме!

Това беше мистър Уелс. Той се зададе откъм храстите в другия край на моравата и очевидно не беше пострадал, но също като нас беше замаян от ожесточената атака.

— Ранена ли сте, мис Фицгибън? — попита той загрижено.

— Мисля, че не — тръсна глава Амелия. — Само ушите ми глъхнат.

— Това е от детонацията — обадих се аз, защото и моите уши бяха заглъхнали. Точно в този миг чухме, че някой вика зад къщата и всички се извърнахме нататък.

Появиха се десетина войници, които имаха доста замаян вид. Някакъв офицер се опитваше да ги събере, но след няколкоминутно объркване те започнаха да гасят огъня под негово ръководство.

— По-добре да отидем да им помогнем — обърнах се аз към мистър Уелс.

Когато отидохме зад къщата, пред нас се разкри картина на големи опустошения. На това място се беше установил артилерийски отряд и очевидно марсианецът се беше целил именно тук. Мерникът му се беше оказал смъртоносно точен и сега пред нас около дълбока яма се въргаляха усукани полустопени метални парчета. С изключение на едното от двете големи колелета на оръдието, изтъркаляло се на около 50-ина ярда встрани, нито една от частите му не беше запазила първоначалната си форма.

По-нататък край едната от постройките в градината стояха завързани няколко коня, а край тях лежаха труповете на още няколко, върху чиито глави конярите не бяха успели да метнат чулове и да ги успокоят.

Тръгнахме направо към офицера.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита го мистър Уегс.

— Ваша ли е къщата, сър?

— Не, аз живея тук — отвърна Амелия.

— Но тя е празна.

— Бяхме в чужбина. — Амелия погледна войниците, които напразно се мъчеха да потушат пламъците с платнищата си. — В онзи навес там има градински маркуч.

Офицерът веднага се разпореди двама от хората му да намерят маркуча и само след няколко минути той беше изнесен и свързан с чешмата зад къщата. За щастие налягането на водата беше силно и от другия му край веднага бликна мощна струя.

Отстъпихме встрани и наблюдавахме как добре обучените войници разумно и с резултат се бореха с огъня. Насочиха водата към мястото, където той беше най-силен, а останалите продължиха да удрят с платнищата.

Офицерът също наблюдаваше и почти без никаква намеса от негова страна пожарът беше овладян.

— Дадохте ли жертви? — попитах го аз.

— За щастие не, сър. Наредиха ни да се оттеглим малко преди атаката, но въпреки всичко успяхме да се прикрием навреме. — Той ми показа няколко дълбоки рова, които пресичаха моравата; те минаваха през мястото, където (преди толкова много време!) бях пил студена лимонада с Амелия.

— Тук ли бяхте разквартирувани? — попитах го аз.

— Да, сър. Не сме повредили нищо, можете да се уверите. Щом съберем нещата си, ще трябва да се оттеглим.

Разбрах, че не спасяването на къщата от пожара е била основната им цел. Имахме истински късмет, че трябваше да спасяват личните си вещи; трудно щяхме да се справим сами с огъня.

След около четвърт час пламъците бяха потушени. Засегнато беше крилото, където спеше прислугата, и две от стаите в приземния етаж бяха станали необитаеми, шестимата артилеристи, настанени там, загубиха всичките си вещи. Горните етажи бяха пострадали само от трусовете и бяха пълни със сажди.

Стаите, намиращи се най-далеч от оръдието, почти не бяха пострадали; в пушалнята например не беше счупено нито едно стъкло. Из цялата къща личаха следи от трусовете при експлозиите на оръдието, стъклата на лабораторията бяха строшени до едно. Храстите и разни други растения в градината горяха, но войниците бързо ги изгасиха.

Щом потушиха напълно огъня, артилеристите събраха остатъка от вещите си, натовариха ги на колата за амуниции и се приготвиха за оттегляне. През цялото това време до нас достигаха отзвуци от далечна стрелба и офицерът ни уведоми, че бърза да се присъедини към своята част в Ричмонд. Извини се за разрушенията, причинени от изстрелите на неговото оръдие, а ние от своя страна му благодарихме за помощта при гасенето на пожара… след това войниците се спуснаха надолу по склона и се отправиха към града.