Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

II

Щом свестих Амелия и се уверих, че нито тя, нито аз сме пострадали от стремителното изстрелване, първата ми работа беше де видя в каква посока се движим. Излетели бяхме така енергично, че ми се струваше, че всеки миг ще се забием в Земята.

Завъртях копчето, с което светваше екранът за предно виждане, но за мое голямо разочарование на него не се появи нищо друго, освен няколко светли точки, които, както разбрах по-късно, бяха звезди. Известно време се опитвах да подобря образа, но не постигнах нищо повече от леко размътване. Извърнах се към най-малкия екран пред мен. Той показваше какво става зад нас.

Тук картината беше далеч по-ясна — на нея се виждаше светът, който току-що бяхме напуснали. Оказа се, че сме толкова близо до Марс, че гледката изпълва целия екран; сенки, полусенки и светлини, тук-там обагрени с жълто, кафяво и червено. Когато най на края очите ми свикнаха с картината, успях да различа очертанията на някои познати елементи на пейзажа. Най-ярко се открояваше вулканът, който стърчеше в пустинята като огромен цирей. В основата му се виждаше как набъбва грамадният облак пара, благодарение на който бяхме излетели.

Не забелязах града и предположих, че е скрит под разпростиращия се бял облак. Различих и добре очерталите се канали, които може би благодарение на растящите край бреговете им треви изпъкваха така ясно.

Стоях пред екрана и си давах сметка, че не само не сме отлетели много далеч, но и скоростта ни сега не беше достатъчно голяма. Единственото видимо движение на екрана беше бавното въртене на планетата.

Точно в този момент до мен достигна гласът на Амелия:

— Едуард, няма ли да хапнем нещо?

Извърнах се от екрана и казах:

— Да, и аз съм гла…

Не успях да довърша изречението, защото не можах да видя Амелия.

— Ето ме тук долу.

Погледнах надолу по наклонения под на кабината, от нея нямаше и следа. Изведнъж до мен стигна веселият й смях и извърнах глава по посока на гласа. Амелия стоеше… на тавана!

— Но какво правиш? — извиках ужасен. — Ще паднеш и ще се нараниш.

— О, я не ставай смешен. Няма нищо страшно. Слез тук при мен и сам ще се увериш.

И за да ми покаже, тя подскочи и стъпи на… тавана.

— Не мога да сляза при теб, след като ти си над мен — опитах се да бъда точен.

— Ти си над мен, не аз. — И за мое голямо удивление тя мина по тавана, прекоси дъгообразната стена и скоро застана до мен.

Улови ме за ръка и тръгнахме. Страхувайки се да не падна, пристъпвах внимателно, но наклонът не се увеличаваше и само след няколко минути, когато погледнах към уредите, за моя голяма изненада ми се стори, че те са до стената. Продължихме и скоро стигнахме до мястото, където беше складирана храната и откъдето преди малко ми се беше обадила Амелия. Потърсих с поглед уредите и този път ги видях на тавана над нас.

По време на пътуването постепенно свикнахме със свойствата на нашия летящ кораб да се върти около оста си, но в момента преживяването беше ново и вълнуващо. Така се бяхме приспособили към по-слабите гравитационни сили на Марс, че почти не ги забелязвахме, а въртенето на снаряда създаваше условия за поддържане на тяхното действие.

(По-късно успях да измисля начин, с който скоростта на въртене на нашия апарат се увеличаваше, а това подготвяше телата ни за значително по-големите сили на притегляне на Земята.)

През първите няколко дни много се забавлявахме с откритието си. Формата на кабината подпомагаше въртенето. Когато човек се движеше по пода по посока на носа, неизбежно се приближаваше до централната ос на летателния апарат и силите на привличане бяха по-слаби, ето защо отскачахме и плавно се спущахме отново на пода.

Въпреки всичко през онези първи два часа след изстрелването бяхме съвсем спокойни, опитахме храната, оставена от марсианците, нищо не подозиращи за другите изненади, които ни очакваха тук, на борда.