Кристофър Прийст
Машината на пространството (34)

II

Забързани към светлината, струяща от един далечен ъгъл, дочухме звуците от електрическите палки, идващи от другата страна на влака. Нямаше и следа от мъжа, който бях видял малко преди това.

Щом завихме зад ъгъла, зърнахме висок вход, боядисан в бяло, разположен навътре в тухлената стена. Над горния му край светеше надпис, съвършено непонятен за мен. Вниманието ни беше привлечено по-скоро от буквите, отколкото от вратата, защото това беше първата ни среща с марсианска писменост.

Известно време не можехме да откъснем поглед от необичайната гледка — буквите бяха бели, изписани на черен фон — и дотук свършваше сходството със земните писмености. Поведох Амелия напред, загрижен да намеря колкото се може по-скоро топло място и храна. Студеният нощен въздух нахлуваше под гаровия навес от всички посоки.

Никъде по огромната врата не виждах дръжка и дори си помислих, че може би тя се отваря по някакъв тайнствен начин, с който няма да можем да се справим. Побутнах я и усетих, че едната й страна леко се отмести.

Вероятно часовете, прекарани в пустинята, ме бяха изтощили много, защото не можах да поместя вратата нито инч повече. Амелия забута с мен и скоро пред нас се отвори процеп достатъчно широк, за да се проврем, но щом я пуснахме, тя се затвори с трясък. Намерихме се в коридор, дълъг около пет-шест ярда, в чийто край се виждаше друга врата. Вътре беше пусто, стените — празни, и само от тавана висеше силна електрическа крушка. Приближихме до другата врата и успяхме да я открехнем с не по-малко усилие. И тя като първата се хлопна бързо зад нас.

— Имам чувството, че ушите ми са запушени — обади се Амелия.

— И моите също — признах аз. — Струва ми се, че тук налягането на въздуха е по-голямо.

Вторият коридор по нищо не се отличаваше от първия. Амелия си припомни нещо от времето, прекарано в Швейцария, и ми показа как да облекча налягането в ушите си, като стисна носа си и се опитам да издишам през него.

Прекосявайки третия коридор, усетихме, че тук въздушното налягане стана дори още по-голямо.

— Чувствам, че най на края мога да дишам — споделих аз, чудейки се как сме оцелели в разредения въздух вън.

— Не бива да се напрягаме излишно — каза Амелия. — Пак ми се вие свят.

Горяхме от нетърпение да излезем, но постояхме в коридора още известно време. И аз като Амелия чувствах, че тук, в сгъстения въздух ми се мае главата, чувство, което се засилваше от едва доловимия дъх на озон. От бързото насищане на кръвта с кислород усещах леко боцкане във върховете на пръстите си, а като се прибавят и по-слабите гравитационни сили тук, на Марс, които ние в пустинята отдавахме на високата надморска височина, усетих лъжливото чувство на прилив на енергия. То наистина беше лъжливо, защото знаех, че и двамата сме на предела на силите си; Амелия стоеше с отпуснати рамене, а очите й бяха все още полупритворени.

Обгърнах раменете й с ръка.

— Хайде — казах аз. — Още малко остана.

— Страхувам се.

— Няма какво да ни заплашва — опитах се да я уверя аз, въпреки че в действителност искрено споделях страховете й. Никой от нас не можеше да предвиди последствията от новото ни положение. Дълбоко в себе си усещах първите тръпки на ужас пред неизвестното, чуждото и враждебното.

Пристъпихме бавно, бутнахме следващата врата и се озовахме в марсианския град.