Кристофър Прийст
Машината на пространството (87)

VIII

И така аз продължих да коригирам курса и успях да фиксирам главния пояс така, че да обгърне зелените острови, които ние толкова много обичахме.

Тъкмо щяхме да си лягаме, когато от металната решетка на тавана се разнесе глас, който се бях надявал, че никога повече няма да чуя: дрезгавият вой на чудовищата. Често чуваме израза „смръзна ми се кръвта“ и в този момент напълно разбрах цялата истина на тези думи.

Скочих от хамака си и бързо изтичах по коридора до запечатаната врата на кабината.

Щом дръпнах малкия капак на прозорчето, разбрах, че проклетите същества са будни. Точно пред мен тромаво лазеха две от тях. С огромно задоволство забелязах как увеличаването на силите на гравитация (дни наред се бях грижил въртенето на кораба да бъде по-бързо, за да приближа поне малко условията ни до тези на по-големите гравитационни сили на Земята) правеше движенията им още по-непохватни и тромави. Това поне беше един светъл лъч на надежда, защото допълнителното тегло щеше да затрудни придвижването им.

Амелия ме беше последвала и когато се отдръпнах от прозорчето, тя на свой ред надникна вътре. Видях как потрепери и се оттегли.

— Няма ли нещо, което можем да направим, за да ги ликвидираме? — попита тя.

Погледнах я и вероятно и на лицето ми е било изписано дълбокото ми отчаяние.

— Мисля че не — отговорих аз.

Когато се върнахме в нашата кабина, открихме, че още едно или две от чудовищата се опитваха да ни кажат нещо. Мощният им вой ехтеше сред металните стени на помещението.

— Как мислиш, какво казват? — попита ме Амелия.

— Откъде мога да знам?

— Но вероятно би трябвало да се подчиним на нарежданията им?

— Няма защо да се плашим от тях. По никакъв начин не могат да стигнат до нас, така както и ние не можем да влезем при тях.

Въпреки всичко отвратителното стържене беше страшно неприятно и когато след около петнайсетина минути спря, въздъхнахме с облекчение. Качихме се отново в хамаците и скоро заспахме.

Около четири часа по-късно бяхме събудени от нов взрив от виене на чудовищата.

Лежахме тихо, надявайки се, че воят ще спре, но бяха минали само пет минути и двамата чувствахме, че не издържаме повече. Слязох от хамака и застанах пред лостовете.

На големия екран Земята се виждаше съвсем ясно. Проверих състоянието на системата от пояси — те пак се бяха разместили. Докато бяхме спали, снарядът отново се беше отклонил от курса. По-бледият пояс продължаваше да стои върху Британския остров, но главният се беше преместил далеч на изток, което значеше, че при това положение трябва да се приземим някъде в Балтийско море.

Извиках Амелия и й показах промяната.

— Можеш ли да направиш корекция? — попита тя.

— Мисля че да.

Чудовищата продължаваха да вият.

Уловихме се здраво както винаги и поместих лоста, за да променя курса. Успях до известна степен, но въпреки усилията ми щяхме да пропуснем целта с няколкостотин мили. Териториите, обгърнати от главния пояс, се придвижваха на изток пред очите ми.

В този момент Амелия насочи вниманието ми върху зелената светлина на една лампичка, която до този момент не беше светвала. Намираше се в непосредствена близост до обвития в зелено лост, който от опит вече знаех, че предизвиква изхвърлянето на зелен пламък от носа на снаряда.

Почти инстинктивно усетих, че пътуването ни е към своя край, и без много да му мисля, натиснах лоста.

В резултат корабът се люшна толкова силно, че и двамата паднахме върху таблото, а всичките ни вещи се разлетяха в разни посоки.

Отървах се сравнително леко, но при силния тласък Амелия беше ударила главата си в някакъв метален ръб и цялото й лице беше обляно в кръв. Почти беше загубила съзнание от болка и аз, разтревожен, се наведох над нея.

Държеше главата си с две ръце, но протегна едната и леко ме отблъсна.

— Аз… аз съм добре, Едуард — промълви тя. — Моля те… малко ми е лошо. Остави ме. Не е сериозно…

— Скъпа моя, нека да видя раната! — помолих я аз.

Тя обаче лежеше със затворени очи, силно пребледняла и продължаваше да повтаря, че не се е ударила зле.

— Трябва да се върнеш на управлението! — подкани ме тя.

Известно време стоях нерешително, но накрая тя ме избута и като се изправих, отново застанах пред лостовете. Сигурен бях, че нито за миг не бях губил съзнание, но сега като че ли целта ни беше съвсем наблизо. Центърът на главния пояс лежеше някъде в Северно море, от което разбрах, че зеленият огън беше коригирал курса значително. И все пак отклонението в източна посока продължаваше.

Върнах се при Амелия и й помогнах да се изправи. Беше повъзвърнала равновесието си, но кръвта не спираше.

— Чантата ми — каза тя. — Вътре имам кърпа.

Огледах се, но не видях чантата. Очевидно беше паднала още при първия трус и сега лежеше някъде из кабината. С крайчеца на окото си забелязах, че зелената лампа продължава да свети и убеждението, че отклонението на изток продължава, ме накара да се върна при контролното табло.

— Сега ще я намеря — каза Амелия. Тя беше покрила раната с ръкава на черната си униформа и се опитваше да спре кръвта. Движеше се несигурно и не произнасяше думите добре.

Гледах я известно време мълчалив и безпомощен и чак тогава осъзнах какво трябва да направим.

— Не — категорично заявих. — Аз ще я потърся. Ти трябва да влезеш в торбата, в противен случай ще се нараниш още повече. Вероятно всеки миг ще се приземим!

Улових я за ръката и внимателно я пъхнах в прозрачната торбичка, която беше висяла неизползвана почти по време на пелия полет. Свалих туниката на моя костюм и й я дадох вместо превръзка. Тя я притисна до лицето си и скоро прозрачната материя я обгърна плътно. Аз също влязох в моята торба и поставих ръцете си върху лостовете вътре. Усещах как с всяка секунда материята прилепва все по-плътно до тялото ми. Уверих се, че Амелия също е здраво обгърната и е в относителна безопасност и натиснах зеления лост.

Не откъсвах очи от големия екран и за миг той потъмня от зелената светлина на пламъка. Оставих пламъка да излиза в продължение на няколко секунди, след което върнах лоста на мястото му.

Образът на екрана се изчисти, а поясът се върна на мястото си, по на запад. Сега той лежеше право върху Англия и се движехме точно по курса.

Над Британските острови се спущаше вечерният мрак и се питах дали хората, които наблюдават залеза, си дават сметка какво приближава към тях тази нощ.

Докато стояхме здраво прикрепени в прозрачните торби, реших да пусна още веднъж в действие огъня, за да компенсирам непрестанното отклонение на изток. Този път оставих огъня да излита в продължение на петнадесет секунди и когато обърнах поглед към екрана, установих, че бях успял да преместя центъра на пояса на няколкостотин мили навътре в Атлантическия океан.

Нямах почти никакво време за уточнения, тъй като нощта се спущаше над Великобритания и само след няколко минути тя потъна в мрак.

Освободих се от торбата и отидох да видя как е Амелия.

— Как се чувстваш? — попитах я аз.

Тя понечи да се измъкне навън, но аз я спрях.

— Аз ще ти намеря чантата. По-добре ли си?

Тя кимна и видях, че кръвта е спряла. Момичето обаче изглеждаше ужасно, косата й беше паднала върху раната и следи от кръв личаха по цялото й лице и отпред по дрехите.

Затършувах из кабината, за да открия чантата. Най на края я зърнах върху пулта за управление и й я подадох. Амелия се пресегна изпод торбата, взе я и измъкна няколко грижливо сгънати парченца бяла материя.

Попи останалата по раната кръв и избърса лицето си, през цялото това време се питах защо нищо не беше споменала досега за тези парченца.

— Ето сега ще се оправя, Едуард — долових аз приглушените й думи отвътре. Просто съм се порязала. Ти гледай да приземиш тази проклета машина.

Гледах известно време момичето пред мен, което тихо плачеше. Разбирах, че краят на нашето пътешествие е съвсем близък и че тя го разбира не по-зле от мен, а сега мисли за това, че може би скоро ще настъпи най-щастливият момент, в който ще напуснем кабината.

Върнах се обратно при моята торба, пъхнах се вътре и сложих ръка върху лоста.

Британските острови бяха вече напълно скрити в потъналата в нощен мрак страна на Земята и се ориентирах само по двата пояса. Когато бяха в права линия, знаех, че държим верен курс. Поддържането на тази права линия не беше толкова просто, както изглежда на пръв поглед, защото степента на отклонение се увеличаваше непрестанно. Нещата се усложняваха много от зелената светлина, която заливаше екраните и ме заслепяваше винаги, когато натиснех зеления лост. Едва когато върнех лоста на място, можех да видя резултата.

И всеки следващ път се налагаше да увеличавам времето за изхвърляне на огън и го мерех с броене. Скоро всеки взрив — който в зависимост от силата, с която натисках лоста, можеше да бъде по-слаб или по-мощен — траеше, докато преброя до сто, а понякога и повече. Трябваше да съм изключително съсредоточен и внимателен, а това ме уморяваше до смърт; при всяко включване на машината налягането върху нас ставаше непоносимо силно. Температурата в кабината непрестанно се увеличаваше. Въздухът, който постъпваше през отворите в торбите, беше все така хладен, но усещах как материята около тялото ми се затопля все повече и повече.

В кратките мигове между взривовете торбите се отпущаха и успявах да разменя по няколко думи с Амелия. Тя ми каза, че кръвта напълно е спряла, но я мъчи страшно главоболие, чувства се слаба и й е лошо.

По едно време движението на поясите стана толкова бързо, че вече не смеех да отклонявам вниманието си дори за секунда. Щом върнех лоста обратно, поясите се раздалечаваха и за да ги задържа на място, трябваше да го натискам непрестанно.

Сега, когато спирачното устройство действаше с пълна сила, шумът беше така оглушителен, че имах чувството, че всеки миг снарядът ще се разхвърчи на парчета. Целият корпус се тресеше и пращеше, а когато краката ми докоснаха металния под, усетих непоносима горещина. Прозрачните торби ни притискаха така, че едвам дишахме. Не можех изобщо да помръдна. Нямах представа какво правеше Амелия. Огромната мощ на апарата усещах като стена, срещу която ние се хвърляхме, защото въпреки здравата прегръдка на торбата, чувствах как някаква сила ме притиска към спирачния лост. В този хаос на шум, горещина и налягане снарядът прелетя като зелена комета в нощното небе на Англия.

Краят на пътешествието ни настъпи внезапно и със страхотен удар. Разнесе се оглушителен взрив, придружен от зашеметяващ тласък. В настъпилата веднага след това дълбока тишина ние се изхлузихме от предпазните торби върху мъчително горещия под на кабината.

Бяхме пристигнали на Земята, но се намирахме в плачевно състояние.