Кристофър Прийст
Машината на пространството (82)

III

Когато се върнах при уредите, на екрана за задно виждане се беше показала линията на хоризонта на Марс, доказателство, че планетата се отдалечава от нас или ако искам да бъда по-точен, че ние се отдалечавахме от нея. Най-големият екран продължаваше да показва еднообразната картина на звездите. Аз, разбира се, непрестанно очаквах да видя родната ни планета. Мъжете, които ми бяха показали снаряда, ми бяха обяснили, че той ще бъде изстрелян по посока на Земята, но в началото няма да мога да я видя, ето защо не се тревожех много от това.

Струваше ми се странно обаче, че Земята не се намира право пред нас.

Реших, че щом нямаше да наблюдаваме смяната на деня с нощта, се налагаше да установим някакво корабно време. Часовникът ми все още работеше и аз го извадих. Доколкото можех да преценя, снарядът беше изстрелян някъде около пладне на марсианския ден, а оттогава бяха изминали около два часа. Ето защо нагласих стрелките на два часа и от този момент нататък часовникът се превърна в корабен хронометър.

Свърших и тази работа и оставяйки Амелия да разглежда провизиите, складирани за пътуването, реших да огледам останалата част от кораба.

Ето как разбрах, че не сме сами…

Вървях по коридорите в двойната обшивка, когато минах покрай люка, водещ към кабината за роби. Почти неволно погледнах към него и спрях ужасен! Люкът беше грубо заварен, така че вратата не можеше да се отвори нито отвън, нито отвътре. Притиснах ухо до металната врата и се заслушах.

Нищо не се чуваше; и ако имаше някой вътре, то той беше съвършено тих. Долавях някакви слаби звуци от движение, но те можеха да идват и от предната кабина, където Амелия се ровеше в хранителните припаси.

Дълго стоях пред вратата, изпълнен с мрачни предчувствия и нерешителност. С нищо не можех да докажа, че вътре има някой… но защо трябваше да се запечатва тази врата, след като само до вчера тя бе стояла отворена.

Възможно ли беше снарядът да пренася и товар с човешка храна…?

И ако това беше така, в такъв случай какво ли имаше в главната кабина…?

Поразен от неочаквано предчувствие, забързах към люка, водещ към помещението, пълно със съоръженията на чудовищата. Той също беше заварен и аз стоях безмълвен пред металната врата, а сърцето ми щеше да изхвръкне от напрежение. За разлика от предишната врата тук имаше малък отвор, който се затваряше с плъзгащо се капаче, такива, каквито обикновено слагат на вратите на затворническите килии.

Изтръпнал от ужас да не вдигна шум и с това да привлека вниманието върху себе си, го дръпнах леко.

Продължих да тегля едва-едва капака, докато се отвори достатъчно голям процеп, та да мога да надникна вътре. Най-сетне успях да погледна в слабо осветеното помещение.

Най-лошите ми предчувствия се потвърдиха веднага. На не повече от дванадесет стъпки от вратата видях облия гръб на някакво чудовище. То лежеше под една от защитните торби, очевидно освободено от нея след спадането на налягането.

Отскочих бързо назад, за да не ме забележат. Скрит от всякакъв чужд поглед, размахах отчаяно ръце и тихо изругах, уплашен до смърт от последствията на откритието си.

Най на края събрах достатъчно кураж, върнах се към процепа във вратата и отново погледнах вътре.

Чудовището беше легнало така, че едната част от тялото му и лицето му бяха извърнати към мен. Не беше ме забелязало и не беше се поместило нито инч от първия път, когато го видях. Чак сега се сетих за думите на единия от марсианците, който ми беше казал, че по време на полет чудовищата са упоени.

Пипалата на противното създание пред мен бяха сгънати и въпреки че очите му бяха отворени, безжизнените белезникави клепачи висяха отпуснати над бледите очни ябълки. В съня си чудовището не беше загубило нищо от отвратителния си вид и все пак именно в това състояние то беше уязвимо. В момента в мен не гореше адският огън на омразата, който ме беше тласнал да се бия с чудовището в кулата, но чудесно съзнавах, че ако вратата не беше заварена, щях да съм в състояние да убия гадното създание.

Уверен че няма да го събудя, отворих капака докрай и огледах вътрешността на помещението, доколкото ми позволяваше малката дупка. Виждаха се още три чудовища, всяко от които беше отпуснато и безчувствено. Вероятно имаше и пето, но съоръженията бяха така плътно наредени, че не можех да го видя.

Оказа се, че не сме откраднали снаряд. Летателният апарат, който управлявахме, беше първият, който щеше да нападне Земята.

Това ли се опитваха да ни кажат марсианците, преди да тръгнем? Това ли се опитваше да скрие от нас Едуина?