Кристофър Прийст
Машината на пространството (29)

II

Раздвижих се само веднъж, за да освободя схванатата си лява ръка, след което пак легнах с почти цялата си тежест върху Амелия.

Дълго време в главата ми беше пусто; искреното ми желание да оправдая постъпката си отлетя със страстта. Отлетяха и самообвиненията, лежах неподвижно, усещах само леко смъдене около устата, следа от целувките на Амелия, и докосването на няколко косъма от косата й по челото ми.

Тя продължи да хълца още няколко минути, след което дишането й стана равномерно и аз реших, че е заспала. Малко след това усетих как умората от изминалия ден замъглява и моето съзнание и скоро заспах.

Не мога да преценя колко време съм прекарал в сън, но по едно време разбрах, че съм буден, макар да бях все още в същото положение, почти изцяло легнал върху Амелия. Проблемът за студа, който така силно ни вълнуваше, вече не съществуваше, защото тялото ми излъчваше топлина. Бях заспал въпреки неудобното положение, но сега вратът силно ме болеше. Щеше ми се да се преместя, за да се настаня по-добре. А отгоре на всичко ръбовете на твърдата яка се бяха впили в гърлото ми и имах чувството, че медното копче отпред е прищипнало кожата на врата ми, но не исках да събудя Амелия. Останах да лежа така с надеждата, че скоро пак ще заспя.

Въпреки всичко, което се беше случило, настроението ми беше добро. Погледнато обективно, шансовете да оцелеем бяха нищожни; Амелия също го беше разбрала. Ако в следващите двадесет и четири часа не стигнехме населено място, положително щяхме да загинем тук на това плато.

Все пак не можех да забравя онзи миг, в който бях видял съдбата на Амелия.

Знаех, че ако през 1903 година тя живее в Ричмънд, ще бъде убита от експлозията край къщата. Не можех да разсъждавам в онзи момент, но ми се струва, че моята безотговорна намеса в работата на Машината на времето беше инстинктивно желание да променя някак съдбата. Положението, в което се намирахме сега, беше резултат на видяното тогава, но за нищо не съжалявах.

Бях решил, където и да се намирахме и в която и да е година, да направя всичко възможно Амелия да не се върне в Англия, докато този ден не отмине!

Бях споделил с нея любовта си и ми се стори, че тя не е безразлична; вече бях повече от сигурен в силата на любовта си и исках да й предложа женитба. Не можех да кажа дали тя ще приеме, но бях решил да бъда категоричен и търпелив. Като моя съпруга тя трябваше да се подчини на волята ми. Очевидно Амелия беше от по-благороден произход, но се мъчех да се убедя, че това не ще попречи кой знае колко на отношението ни един към друг. Тя беше привърженик на еманципацията и ако любовта ни се окажеше истинска, тя нямаше да бъде помрачена от…

— Буден ли си, Едуард?

Гласът й дойде съвсем отблизо.

— Да. Аз ли те събудих?

— Не… Будна съм от известно време. Чух как се променя дишането ти.

— Зазори ли се вече? — попитах аз.

— Като че ли не още.

— Мисля, че трябва да се преместя — казах аз. — Сигурно много ти тежа.

Ръцете й, които все още обгръщаха плещите ми, моментално се стегнаха около мен.

— Моля те стой си така — обади се тя.

— Не бих искал да смяташ, че използувам положението.

— Аз съм тази, която го използува. Ти чудесно заместваш одеяло.

Отдръпнах се леко от нея, така че лицето ми застана точно над нейното. Листата край нас зашумяха в тъмнината.

— Амелия, искам да ти кажа нещо — промълвих аз. — Много те обичам.

Ръцете й още по-силно се стегнаха около мен и ме накараха да наведа лице към нейното.

— Скъпи мой Едуард — промълви тя, прегръщайки ме нежно.

— Нямаш ли какво друго да ми кажеш?

— Само… само че съжалявам за онова, което се случи.

— Не ме ли обичаш?

— Не съм сигурна, Едуард.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Усетих как главата й помръдва: поклащаше я насам-натам, но само толкова.

— Амелия?

Тя продължаваше да мълчи и аз чаках неспокойно. Лежеше, без да помръдне, с ръце, отпуснати върху плещите ми.

— Не мога да си представя живота без теб, Амелия — промълвих аз на края. — Познавам те съвсем отскоро, но имам чувството, че съм бил с теб цял живот.

— Аз също — пророни тя почти без звук, но гласът й беше безжизнен.

— Тогава, моля те, омъжи се за мен. Щом стигнем някое населено място, ще намерим британско консулство или някоя мисионерска черква и можем да се венчаем веднага.

— Не бива да говорим за това.

Тогава съвсем отчаян попитах:

— Отказваш ли ми?

— Едуард, моля те…

— Да не би да си сгодена вече?

— Не, не съм, а и не ти отказвам. Просто мисля, че не бива да говорим за такива неща, защото бъдещето ни е съвсем несигурно. Дори не знаем в коя държава се намираме. А дотогава…

Гласът й потрепери и прозвуча почти толкова несигурно, колкото неубедителни бяха аргументите й.

— Но утре — продължих аз — ще разберем къде се намираме и тогава вероятно ще измислиш друго извинение. Искам да знам едно: обичаш ли ме така, както аз те обичам?

— Не зная, Едуард.

— Обичам те нежно. Можеш ли и ти да кажеш същото?

Неочаквано тя обърна глава към мен и докосна нежно бузата ми с устни, сетне промълви:

— Страшно много ми харесваш, Едуард.

Налагаше се да се задоволя и с това. Вдигнах глава и докоснах с устни нейните. Секунда след това тя се отдръпна и изви глава.

— Вече направихме една глупост — обади се тя. — Нека не повтаряме същата грешка. Принудени сме да прекараме заедно нощта и никой от нас не бива да използува това.

— Щом така го разбираш.

— Скъпи мой, не бива да смятаме, че няма кой да ни открие. От всичко, което видяхме, вероятно сме попаднали в частно имение.

— Досега не си споменавала такова нещо.

— Не съм, но може би не сме така сами, както ни се струва.

— Съмнявам се, че някой ще започне да се рови в купчина листа! — казах аз.

При тези думи тя се засмя и ме притисна до себе си.

— Трябва да спим. Може би ни очаква още дълъг път.

— Все още ли ти е удобно в това положение?

— Да. А на теб?

— Яката ме стяга — отвърнах аз. — Смяташ ли, че ще бъде много неприлично, ако си сваля връзката?

— Как успяваш, независимо от условията да спазваш благоприличието! Дай да я сваля… сигурно едвам дишаш.

Понадигнах се, Амелия сръчно разхлаби възела и откопча предното и задното копче на яката. След това аз отново се отпуснах и усетих как ръцете й обгърнаха отново врата ми. Притиснах лицето си до бузата й, целунах крайчеца на ухото й и зачаках сънят да се върне.