Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

II

В уречения ден пристигнах на гарата в Ричмънд и тръгнах бавно из града. Повечето магазини бяха затворени, но движението по улиците беше оживено — с открити и покрити файтони семействата от града отиваха на неделната си разходка, по тротоарите се движеха тълпи от хора. Разхождах се като всички останали, облечен в новите си, купени предишния ден дрехи, и се чувствах елегантен и модерен. Бях се разпуснал дотам, че в чест на случая си купих и гарсонетка[1], която, подтикнат от веселото си настроение, бях килнал наперено. Единствено куфарчето за мостри, което носех с мен, напомняше за моето всекидневие. Бях извадил отвътре всичко и оставих само трите чифта шофьорски очила. Дори непривичната лекота на куфарчето сякаш подчертаваше особения характер на посещението ми.

Бях тръгнал от къщи веднага след закуска и, разбира се, бях подранил. Твърдо решен да не закъснявам, не бях преценил колко време ще ми трябва, за да пристигна в Ричмънд. До Уотърлу Стейшън в Лондон отидох пеша, за да се разходя, пътуването с влака трая около двайсетина минути и сега се наслаждавах на приятния въздух и топлото слънце на свежата майска утрин.

В центъра на малкото градче минах покрай черквата, от която в момента излизаха богомолци — спокойни, сдържани мъже в костюми, със съпругите си, облечени в разноцветни красиви рокли, със слънчобрани над главите. На Ричмънд Бридж спрях да се полюбувам на лодките, плъзгащи се между обраслите с дървета брегове на Темза.

Картината, която ме заобикаляше, бе съвършено различна от блъсканицата и миризмите на Лондон; колкото и да обичах живота в столицата, притискащите те отвсякъде тълпи, шумът от движението по улиците, лепкавият и влажен дим от фабриките, който винаги се носи над покривите, неусетно те потискат. Истинско откритие бе за мен това толкова близо до центъра на Лондон място, радващо се на изящност, за чието съществование бях така често склонен да забравям.

Продължих разходката си по пътеките край реката, след което бавно се върнах в града. Намерих един отворен ресторант и си поръчах стабилен обяд. Нахраних се добре и сещайки се, че съм забравил да проверя разписанието на обратните влакове за Лондон, се върнах пак на гарата.

Най-сетне стана време да потегля към Хълма Ричмънд; прекосих отново градчето и стигнах до един кръстопът, откъдето се отклоняваше пътят за Ричмънд Бридж. Оттук тръгнах по тесен път, който водеше към Хълма. Докато вървях нагоре, от едната ми страна се редяха къщи; в подножието на Хълма сградите бяха разположени една над друга с по един-два магазина сред тях, а на края имаше кръчма „Кралица Виктория“, доколкото си спомням; оттук нагоре стилът и класата на сградите рязко се променяха.

Някои от тях бяха разположени много навътре от пътя и почти не се виждаха, скрити от гъстите дървета. Отдясно се простираше парк с още повече дървета, а колкото по-високо се изкачвах, толкова по-добре пред мен се разкриваше гледката на извиващата се сред ливадите на Туикнам Темза. Мястото бе изумително красиво и спокойно.

На върха на Хълма пътят се превърна в прорязан от коловози друм, водещ през портата на Парка навътре, в самият Ричмънд Парк, където се изгубваше. От това място започваше по-тясна, водеща напряко през Хълма пътека, по която тръгнах. Не мина много и на една от портите видях надпис, изсечен във варовиковите колони: „Рейнолдс Хаус“. Разбрах, че най-сетне към пристигнал.

Алеята към вътрешността беше кратка, но описваше буквата S и от портата домът не се виждаше. Тръгнах по нея, не пропускайки да забележа, че дърветата и храстите, покрай които минавах, бяха оставени да растат на воля. На места растителността бе така избуяла, че по алеята беше останало място, колкото да мине само една карета.

Най-неочаквано пред мен изникна къщата, която веднага ме порази с размерите си. Нямам опит в преценката на такива неща, но централната част на сградата ми се стори поне стогодишна; от двете й страни се издигаха две големи и по-модерни крила; в единия край на двора видях дървено стъклена конструкция, която приличаше на оранжерия.

Храсталаците в непосредствена близост със сградата бяха изчистени и на тяхно място по продължение на цялата къща се простираше добре поддържана зелена морава.

Докато разглеждах отдалеч къщата, забелязах, че главният вход е скрит под стъкления навес и се отправих право натам. Наоколо бе тихо и не се виждаше жива душа, нямаше никакви признаци на живот и зад прозорците.

Когато минавах край подобната на оранжерия пристройка, зад едното от стъклата до мен изведнъж достигна остър звук от рязане на метал, съпроводен от жълт пламък. За част от секундата зърнах осветения от фонтан искри силует на някакъв мъж, наведен напред. Скоро стърженето престана и вътре отново всичко потъна в мрак.

Натиснах електрическия звънец до вратата и след няколко минути пълничка жена на средна възраст в черна рокля и бяла престилка ми отвори. Свалих шапката си.

— Мога ли да видя мис Фицгибън? — попитах аз и влязох вътре. — Мисля, че ме очаква.

— Имате ли визитна карта, сър?

Посегнах да извадя картата си на търговски пътник, но се сетих, че всъщност посещението ми е по-скоро частно.

— Не, но можете да кажете, че е пристигнал мистър Едуард Търнбул.

— Почакайте, ако обичате.

Тя ме въведе в приемната и затвори вратата зад мен.

Вероятно съм се качвал прекалено енергично по склона на Хълма, защото усетих, че здравата съм се разгорещил, а лицето ми е покрито с пот. Побързах да попия влагата с носната си кърпа и да се успокоя, след което огледах стаята с надеждата, че по мебелировката ще мога да отгатна вкусовете на сър Уилям. Стаята беше почти празна. Пред камината стоеше малка осмоъгълна масичка, от двете страни на която бяха поставени два овехтели фотьойла и като изключим пердетата и килима, вътре нямаше нищо друго.

Скоро прислужничката се върна.

— Бихте ли ме последвали, мистър Търнбул — каза тя. — Куфара си може да оставите тук.

Жената ме поведе по някакъв коридор, сетне зави наляво и стигнахме в уютна гостна, през френските прозорци на която се излизаше в градината. Прислужничката ми даде да разбера, че трябва да изляза в градината и щом прекрачих през отворения френски прозорец, видях Амелия, седнала в сянката на две ябълкови дървета на моравата, край боядисана в бяло масичка от ковано желязо.

— Мистър Търнбул, мис — съобщи прислужничката. Амелия вдигна глава и остави встрани книгата, която четеше.

— Едуард! — поздрави ме тя. — Подранил сте. Прекрасно… днес е чудесен ден за разходка с велосипед!

Настаних се срещу Амелия от другата страна на масичката. Усещах, че прислужничката продължава да стои до френския прозорец.

— Мисис Уотчетс, моля ви донесете ни малко лимонада — й каза Амелия и се извърна към мен. — Сигурна сте ожаднял от изкачването по хълма. Ще изпием по чаша и веднага тръгваме.

Чудесно беше да бъда отново с нея, а бях приятно изненадан от факта, че тя е наистина толкова прекрасна, колкото образа, който бях запазил в съзнанието си за нея. Бялата блуза и тъмносинята копринена пола, с които беше облечена, отлично си подхождаха, на главата беше с малка, украсена с цветя шапка, вързана под брадата. Грижливо сресана, дълга кестенява коса падаше красиво по гърба й. Амелия бе огряна от слънчевата светлина и когато вятърът полюшваше клонките на ябълковото дърво, сенките им като че милваха кожата й. Профилът й, обърнат към мен, изящните му черти и великолепната й коса ме пленяваха, всичко в нея ми се струваше красиво. Възхищавах се от грациозността, с която седеше, от нежната й кожа, от искрения й поглед.

— Не съм взел с мен велосипед — казах аз. — Не бях…

— Ние тук имаме много и можете да вземете някой от тях. Страшно се радвам, че успяхте да дойдете, Едуард! Толкова много неща имам да ви казвам!

— Искрено съжалявам, че ви създадох неприятности — казах аз в желанието си да повдигна колкото се може по-скоро въпроса, който дълго ме бе вълнувал. — Мисис Ансън е била абсолютно сигурна, че онази нощ съм бил във вашата стая.

— Разбрах, че са ви показали вратата.

— Да, веднага след закуската — отвърнах аз. — Даже не можах да се видя с мисис Ансън…

В този момент мисис Уотчетс се появи отново, този път с поднос, върху който бе поставила стъклена кана с лимонада и две водни чаши и аз замълчах, без да довърша изречението си. Докато тя наливаше, Амелия ми показваше някакъв рядък южноафрикански храст (донесен от сър Уилям след едно от презокеанските му пътувания), който растеше в градината, и аз не закъснях да изразя удивлението си.

Когато отново останахме сами, Амелия предложи:

— Нека поговорим за тези неща по време на разходката. Уверена съм, че и мисис Уотчетс като мисис Ансън ще бъде скандализирана от среднощните ни разговори.

В начина, по който употреби „ни“, имаше нещо особено, от което усетих как по мен пробягна някаква не съвсем невинна тръпка.

Лимонадата беше прекрасна: леденостудена, с остра, кисела жилка, пощипваща небцето. Изпих моята невъздържано бързо.

— Разкажете ми нещо за работата на сър Уилям — помолих. — Казахте ми, че загубил интерес към каретата без коне. С какво се занимава сега?

— Като се видите със сър Уилям, може сам да го попитате. Но не е тайна, че той е конструирал летящ апарат, по-тежък от въздуха.

Погледнах я изумен.

— Сигурно не говорите сериозно. Никоя машина не може да лети!

— Птиците летят; те са по-тежки от въздуха.

— Да, но те имат крила.

Тя ме изгледа замислено и каза:

— По-добре я вижте сам, Едуард. Ей там зад онези дървета.

— В такъв случай — съгласих се аз, — нека видя този според мен невъзможен апарат.

Оставихме чашите си на масата и Амелия ме поведе през моравата към група дървета. Отминахме ги и продължихме по посока на Ричмънд парк, който се простираше оттатък градината и стигнахме до една изравнена площадка, залята с някакво твърдо покритие. Тук стоеше летящият апарат.

Той беше по-голям, отколкото можех да си го представя, а в най-широката му част бе поне 20 стъпки. Виждаше се, че не е завършен; дървеният скелет не беше покрит и никъде не можах да видя място за пилота. От двете страни на корпуса до самата земя се спускаха дълги крила. Отдалеч апаратът приличаше на водно конче, макар че бе лишен от грациозността и красотата на това насекомо.

Двамата с Амелия приближихме и аз прокарах пръсти по повърхността на крилото, до което стоях. Покривната тъкан на пипане напомняше коприна. Беше опъната върху дървената рамка така добре, че под пръстите ми се разнесе глух звук.

— Как действа? — попитах аз.

Амелия се приближи до корпуса на апарата.

— Тук на това място е прикрепен моторът — започна тя и посочи четири по-дебели от останалите греди. — А на тази система от макари са навити въжетата, които вдигат и спускат крилата.

Тя показа шарнирите, позволяващи на крилата да се вдигат и спускат, и когато повдигнах едното от тях, се уверих, че то се движи плавно и мощно.

— Сър Уилям трябваше да довърши работата си! — възкликнах аз. — Да летиш сигурно е незабравимо преживяване.

— Той се разочарова от замисъла си — обясни Амелия. — Не беше доволен от конструкцията. Една вечер ми каза, че ще трябва да обмисли отново теорията си, защото този апарат просто подражава на движението на птичите крила, и то не съвсем успешно. Според него е необходима цялостна преработка на апарата. Моторът с възвратно-постъпателно движение, който е използувал тук, се оказал твърде тежък и недостатъчно мощен.

— Мисля, че човек с талантите на сър Уилям би могъл да подобри мотора — забелязах аз.

— Точно това и направи. Вижте! — И Амелия посочи странно приспособление, закрепено във вътрешността на корпуса. На пръв поглед имах чувството, че е изработено от слонова кост и мед, но само след миг разбрах, че то притежава някакви свойства на кристал, който създава оптическа измама — многофасетната повърхност проблясваше и бе невъзможно да се различат съставните му части.

— Какво е това? — попитах, дълбоко заинтригуван.

— Измислено от сър Уилям устройство. Вътре се намира вещество, което с успех увеличава мощността. Но както ви казах и преди малко, той не е доволен от цялата конструкция и изостави своя апарат.

— А къде е моторът сега? — попитах.

— В къщата. Сър Уилям го използува, за да снабдява с електричество лабораторията си.

Наведох се, за да разгледам по-отблизо кристалоподобния материал, но и сега не можах да разбера как е направен. Разочарован бях, че летателният апарат е неспособен да литне, и си помислих, че би било чудесно да го видя във въздуха.

Изправих се и забелязах, че Амелия е отстъпила малко назад.

— Кажете ми, помагала ли сте някога на сър Уилям в лабораторията? — попитах Амелия.

— Да, когато ме покани.

— Значи, сър Уилям има доверие във вас?

— Ако имате пред вид, че мога да го убедя да купи вашите очила, мисля, че да.

Нищо не отговорих, защото съвсем нямах пред вид онази злощастна история с маската.

Върнахме се обратно до къщата и когато стигнахме отново до моравата, Амелия попита:

— Е, а сега да тръгваме ли на нашата разходка?

— С удоволствие.

Амелия повика мисис Уотчетс. Обясни й, че ще се разходим, докато стане време за чая, който ще бъде сервиран, както обикновено, в четири и половина. Сетне се отправихме към някаква пристройка, където бяха оставени велосипедите; избрахме си по един и ги забутахме през градината на къщата към оградата, отделяща я от Ричмънд парк.

Бележки

[1] Твърда сламена шапка.