Кристофър Прийст
Машината на пространството (49)

III

От силния удар по-голямата част от покрива зад нас рухна и обзети от ужас, се изправихме на треперещите си крака и слепешката се придвижихме към стълбището, по което се бяхме качили. От дъното на сградата нагоре се вдигаха стълбове гъст дим и горещината ставаше нетърпима.

Подът под нас започна да се пука и стена от пламъци и искри избликна на около петдесет стъпки над главите ни. Изплашена, Амелия сграбчи ръката ми.

Стълбището, както и стените на постройката, беше изградено от камък и все още изглеждаше сигурно въпреки силната топлина, която лъхаше от по-долните етажи.

Обвих носа и устата си с ръкава на дрехата, присвих очи, колкото едва-едва да виждам и се спуснах надолу, влачейки с другата ръка Амелия. Бяхме изминали две трети от пътя, когато на едно място стълбището се беше срутило и трябваше опипом да търсим сред отломките място, където да стъпим. Сега най-силно усетихме силата на пожара — не можехме да дишаме, не виждахме и освен адската жега, идваща отдолу, не чувствахме нищо. Като по чудо открихме останалите стъпала и през глава се спуснахме надолу… най-сетне изскочихме на улицата, полузадушени, облени в сълзи от лютивия дим.

В момента, в който Амелия се строполи на земята, няколко марсианци изтичаха покрай нас, като пищяха и викаха с пронизителните си сопранови гласове.

— Трябва да бягаме, Амелия! — опитвах се да надвикам аз шума и бъркотията наоколо.

Тя се изправи смело. Стисна здраво ръката ми, а с другата продължаваше да държи чантата, след което тръгнахме след марсианците. Бяхме изминали само няколко ярда, когато стигнахме ъгъла на горящата сграда.

Амелия изпищя и се вкопчи в мен; скрита от дима, зад нас приближаваше кола на нашествениците. Мисълта за отвратителното същество, което беше вътре, беше достатъчна, за да ни накара, силно приведени, бързо да изтичаме зад ъгъла… там друга кола препречи пътя ни! Тя изникна пред нас висока петнайсет-двайсет стъпки.

Марсианците, които бяха изтичали преди нас, също бяха тук, някои от тях лежаха на земята, други трескаво се озъртаха да намерят някакво прикритие.

От задната част на колата вече се надигаше паякоподобното чудовище, чиито дълги насечени пипала се протягаха като бавни камшици.

— Бягай! — изкрещях на Амелия — За бога, трябва да се измъкнем.

Амелия не отговори, но усетих как отпуска ръката ми, чантата се изплъзна от пръстите й и след миг момичето падна на земята безчувствена. Наведох се над нея, за да я свестя.

Само за миг вдигнах очи и видях как паякообразното устройство се люшка на дрънкащите си метални крака между марсианците, а пипалата му се мятаха бясно във всички посоки. Ударени от тях, част от марсианците се гърчеха на земята.

В желанието си да предпазя свитата на паважа Амелия се опитах да я покрия с тялото си. Тя лежеше по гръб, с лице, обърнато безучастно нагоре.

Едно от металните пипала се пресегна към мен, уви се около врата ми и в същия миг усетих как по цялото ми тяло мина силна тръпка, породена от протичането на електрически ток. Разтърсен от силна конвулсия, отхвръкнах встрани от Амелия!

Щом тялото ми докосна паважа, усетих как пипалото освобождава врата ми и се оттегля, оставяйки върху кожата ми дълбока следа.

Лежах възнак, напълно парализиран, с отметната към рамото глава.

Машината се отдалечи, без да спира да поразява хората наоколо. Видях как едно от пипалата се обви около кръста на Амелия и токовият удар раздруса тялото й, извади я от припадъка, а лицето й се сгърчи в конвулсия. Тя изпищя пронизително от ужас и страх.

Чак сега забелязах, че кошмарното чудовище вдига някои от поразените и ги носи към колата. Част от хората бяха в безсъзнание, други — се съпротивяваха.

Паякообразното се върна към колата. От мястото си много добре виждах шофьорската кабина и за мой най-голям ужас забелязах физиономията на едно от онези противни същества, които нападнаха града, да наблюдава през отвор в бронята. Лицето му беше широко, зло, лишено от всякаква отсянка на доброта. Две големи белезникави очи гледаха безизразно към опустошението, което бяха причинили. Те бяха немигащи, безмилостни очи.

Паякообразното устройство се беше качило на платформата и влачеше зад себе си пипалата. Марсианците, които беше уловило, бяха здраво заклещени в сегментните му метални крайници. Там беше и Амелия, хваната небрежно от три от пипалата, а тялото й се извиваше от болка. Тя все още беше в съзнание и гледаше втренчено към мен.

Бях абсолютно неспособен да отговоря. Устата й се отвори и викът й проеча пронизително през няколкото ярда, които ни деляха. Тя отчаяно крещеше името ми.

Лежах неподвижен, кръвта ми бликаше навън от раната във врата и след миг видях как колата се отдалечава, прегазва с неестествената си „походка“ изронената мазилка и се загубва в кълбетата дим, изпълващи опустошения град.