Кристофър Прийст
Машината на пространството (123)

VI

С твърде повдигнат дух от неочаквания успех продължихме издирването си, сега вече много по-смели, но и внимателни. Мистър Уелс съвсем вярно отбеляза, че нашата цел е не да разрушаваме съоръженията, а самите марсианци. Бойната машина беше подвижна и добре въоръжена и макар че нейното разрушаване в крайна сметка водеше до убиването и на нейния пилот, ниските многокраки коли бяха много удобни мишени, защото чудовищата, които ги управляваха, не бяха защитени отгоре.

Решихме да насочим усилията си към по-малките съоръжения.

Този следобед можехме да се похвалим с почти неокачествим успех. Само веднъж не успяхме да убием марсианеца с първия удар, и то защото в бързината бях забравил да дръпна запалката на гранатата. При втория опит чудовището беше ликвидирано веднага и с изумителна точност.

Когато се прибрахме вечерта в Рейнолдс Хаус, можехме да се похвалим с унищожаването на единадесет от нашествениците. И ако действително всеки снаряд беше носил на борда си по пет чудовища, това правеше една пета от цялата им армия!

Окрилени от обзелия ни оптимизъм, тази нощ си легнахме в значително по-добро настроение.

На следващата сутрин натоварихме на борда на Машината на пространството повече гранати и потеглихме отново.

За наш ужас открихме, че марсианците бяха разбрали за успеха ни от предишния ден. Сега многокраките коли се движеха придружени от бойните кули, но ние се чувствахме толкова неуязвими, че решихме, че по този начин ще разполагаме с две мишени наместо с една.

Подготвяхме атаките си с изключителна точност, спущахме се стремително надолу и бивахме възнаградени с картината на разбита на късчета бойна кула! След това преследването и ликвидирането на многокраката кола не представляваше никаква трудност.

По-късно през деня по същия начин се справихме с още две, но това беше всичко. (Една от машините оставихме да мине безнаказано, защото платформата й беше натоварена с над двайсетина души.), В нашия случай четири не е така приятна цифра като единадесет, но въпреки това бяхме доволни от резултата и отново се прибрахме в добро настроение.

На следващия ден не срещнахме нито един марсианец. Докато ги търсехме, стигнахме чак до изпепелената от пожарите околност на Уокинг, но заварихме само празната черупка на снаряда, в която нямаше нито марсианци, нито някоя от машините им.

Когато пред нас се разкри картината на развалините на града, ние с Амелия забелязахме как очите на мистър Уелс се изпълниха с тъга и си спомнихме, че той съвсем внезапно се беше разделил с жена си.

— Сър, не искате ли да отлетим до Ледърхед? — попитах аз.

Той тръсна решително глава:

— Бих искал да си позволя този лукс, но сега нашата задача са марсианците. Моята жена сигурно е в безопасност. По всичко личи, че нашествениците се движат на североизток оттук. Ще имам време да се срещна и с нея.

Не можех да не се възхитя от решителността, с която прозвучаха думите му, но по-късно, вечерта, Амелия ми каза, че е забелязала как една сълза се търкулнала по бузата на мистър Уелс. Вероятно, сподели тя с мен, мистър Уелс подозира, че жена му отдавна е загинала и той просто не може да събере сили, за да посрещне изпитанието.

По тази причина, а и поради липсата на късмет през деня тази вечер си легнахме по-рано и в тъжно настроение.

Следният ден ни донесе повече късмет: двама марсианци загинаха от нашите гранати. Всичко стана малко необичайно: и двете машини стояха като онази, която бяхме заварили край Кингстън, самотни, с прибрани крака и неподвижни. Не направиха дори опит за самозащита; оръдието на едната стърчеше неподвижно нагоре, а другата дори не беше го приготвила за бой. Атакувахме ги, разбира се, изключително внимателно, но и тримата бяхме единодушни, че победата ни беше подозрително лесна.

Последва нов ден без какъвто и да било успех и без да срещнем нито един марсианец, а вечерта мистър Уелс заяви:

— Крайно време е да насочим усилията си към Лондон. Досега се занимавахме с разпокъсаните флангове на могъщата армия. Сега вече трябва да се срещнем с обединените сили на тази армия и да я унищожим докрай.

Не може да се отрече, че това бяха достойни думи, но те не отразяваха съмненията, които, както по-късно се разбра, сме таели през последните три дни.