Кристофър Прийст
Машината на пространството (40)

III

Градът на опустошението все пак не беше затвор. Влязохме безпрепятствено в него и също така лесно можехме да го напуснем. По време на разузнавателните ни разходки на няколко места открихме изходи в стената, откъдето можехме спокойно да излезем в пустинята.

Такива места бяха поредицата от врати и коридори на гарата, пристаните по бреговете на каналите и някои от огромните конструкции, през които в града можеха да се транспортират големи количества материали. В края на няколко от по-широките улици, водещи към индустриалните райони, бяха построени специални проходи за пешеходци.

Но най-интересно от всичко беше, че превозните средства имаха способността да преминават през стената, без дори да забавят ход или без осезаемо изтичане на сгъстения въздух навън към незащитената от купола пустиня. Свидетели бяхме на подобно преминаване много пъти.

Време е вече да обърна по-голямо внимание в разказа си на тези превозни средства, които сред множеството чудеса, които срещнахме с Амелия тук на Марс, се нареждат на едно от първите места.

Онова, което най-вече ги отличаваше от средствата за придвижване на Земята, беше липсата на колела. Наблюдавайки колко бързи са марсианските коли, не можех да се начудя как е възможно инженерите на Земята да са толкова консервативни, че да не могат да се откажат от колелата. Нещо повече, тук на Марс единствено ръчните колички, които робите използуваха, имаха колела: което показва, че за марсианците това са най-примитивните технически съоръжения.

Първото превозно средство, което видяхме (като изключим влака, с който пристигнахме, макар че и той беше без колела), кръстосваше с голяма скорост улиците в онази мрачна първа нощ в Града на опустошението. На следващата сутрин срещнахме и друго, което отново остави у нас впечатление за бързина и силен шум. По-късно обаче виждахме превозни средства, които се движеха по-бавно или пък бяха спрели.

Ако кажа, че тук на Марс колите „вървят“, няма да бъде вярно и въпреки всичко не мога да измисля по-подходяща дума. Под основния корпус (който в съответствие с предназначението си беше конструиран по обичаен за нас начин), бяха наредени дълги и къси метални „крака“, чиято дължина се определяше от задачата на транспортното средство. Те бяха монтирани в групи по три, а с корпуса ги свързваше специално предавателно приспособление. Движеше ги електрическо захранване, скрито в основния корпус.

Движението на тези крака напомняше странно движението на живо същество и в същото време беше отчетливо механично: във всеки миг единият от трите крака допираше земята. По време на работа те променяха дължината си. Вдигнатите два последователно се преместваха и удължаваха, стъпвайки, поемаха тежестта, а третият на свой ред се свиваше.

Най-голямото превозно средство, което видяхме в околността, беше предназначено за превозване на стоки и имаше две успоредни редици от шестнайсет групи крака. Най-малките се използуваха от охраната на града и бяха снабдени с две редици от по три крака.

При по-внимателно вглеждане се виждаше, че всеки крак се състои от няколко дузини фино изработени дискове, наредени един върху друг подобно на купчина монети, които се задвижваха по някакъв необясним за нас начин от електрически ток. Тъй като всеки крак беше обгърнат в прозрачна обвивка, можехме да наблюдаваме как действа, но не бяхме в състояние да разберем как се контролира всяко едно движение. Така или иначе тези коли бяха извънредно подвижни, често ги виждахме да профучават по улиците със скорост, която никое теглено от коне съоръжение не можеше да постигне.