Кристофър Прийст
Машината на пространството (7)

IV

Младата жена взе от ръката ми едната от чашите и глътна съдържанието й на един дъх.

— Искате ли още малко? — попита тя тихо.

— Да, ако може.

Бутилката беше почти празна, но ние си разделихме останалото.

Гледах осветеното от газената лампа лице на мис Фицгибън и се питах дали и моето изглежда толкова пепеляво.

— Аз, разбира се, трябва веднага да си отида — забелязах аз.

Тя поклати глава.

— Ще ви видят. Мисис Ансън не ще посмее да дойде отново в стаята, но положително няма да си легне веднага.

— Какво да правя тогава?

— Налага се да почакаме. Мисля, че ако излезете след половин час, тя вече няма да е наблизо.

— Държим се така, сякаш сме виновни — казах аз. — Защо да не отида право при мисис Ансън и да й разкажа всичко, както си е?

— Защото вече излъгахме и тя ме видя по халат.

— А, да, разбира се.

— Ще загася светлината, като че вече съм си легнала. Ще запаля само малката газена лампа.

Тя посочи един параван и каза:

— Ако пренесете това пред входната врата, мистър Търнбул, то ще закрива светлината, а и гласовете няма да се чуват толкова ясно.

— Ето сега.

Мис Фицгибън сложи в огъня още една буца въглища, запали газената лампа и изключи светилния газ.

Помогнах й да пренесе двете кресла по-близо до огъня, а тя постави лампата на полицата над камината.

— Като че не ви е много приятно да чакате тук? — попита ме тя.

— Бих предпочел да си отида — отвърнах аз притеснен. — Но мисля, че сте права. Никак не държа да срещна мисис Ансън точно сега.

— Тогава опитайте се да се поотпуснете.

— Мис Фицгибън, ще се чувствам много по-спокоен, ако си облечете роклята отново — казах й аз.

— Но под халата си съм по бельо.

— Въпреки това.

Влязох в банята за малко и когато се върнах, тя пак беше облякла роклята си. Косата й беше все така разпусната и на мен лично лицето на младата жена, обгърнато от косите й, много повече ми харесваше.

Настаних се в креслото и тя каза:

— Мога ли да ви помоля за още една услуга, без да се стряскате повече?

— За какво става дума?

— И за двама ни ще бъде по-леко, ако през следващия час се обръщате към мен с малкото ми име. Казвам се Амелия.

— Зная — отвърнах. — Чух, че така ви нарече мисис Ансън. Моето име е Едуард.

— Колко много държите на протокола, Едуард!

— Не мога да се променя. Така съм свикнал.

Напрежението постепенно ме напускаше и се почувствах безкрайно изморен. Съдейки по начина, по който мис Фицгибън, или Амелия се бе отпуснала в стола си, тя не бе в по-добро състояние. Изоставянето на официалните обръщения също ни облекчи, нахълтването на мисис Ансън сякаш помете обичайния етикет. Бяхме преживели заедно сериозно премеждие и бяхме оцелели, а перспективата за възможната катастрофа ни сближи.

— Как мислите, Амелия, дали мисис Ансън, заподозря моето присъствие? — попитах аз.

Тя ме погледна проницателно.

— Сигурна беше, че сте тук.

— Значи ви компрометирах!

— Аз съм тази, която ви компрометира. Аз измислих номера с преобличането.

— Много сте пряма — казах аз. — Струва ми се, досега не съм срещал човек като вас.