Кристофър Прийст
Машината на пространството (110)

III

Мистър Уелс се върна с мрачната новина, че в долината е видял три бойни машини и че стрелбата продължава.

— Плъзнали са навсякъде — съобщи той — и доколкото можах да видя, нашите хора не им оказват почти никаква съпротива. В радиус от три мили около тази къща има поне три бойни машини, но те са в долината. Струва ми се, че ако искаме да сме в относителна безопасност, не трябва да се показваме навън известно време.

— Какво правят марсианците? — попитах аз.

— Топлинният лъч е все още в действие. Имам чувството, че всичко по долината на Темза гори. Отвред се стеле дим, и то удивително наситен. Целият Туикнам е скрит под него. Гъст, черен като катран дим, който не се вдига. Покрил е всичко като с покрив.

— Вятърът ще го разнесе — опита се да го успокои Амелия.

— Вятърът е високо — възрази мистър Уелс, а димът е над града. Трудно може да се разчита на вятъра.

Това ни се стори дребна грижа и не обърнахме голямо внимание на думите му; достатъчно беше, че марсианците са наблизо и са все така ожесточени.

Изведнъж усетихме, че умираме от глад и вече за нищо друго не можехме да мислим. Домът на сър Уилям очевидно от години не беше обитаван и не хранехме никаква надежда да открием в килера нещо за ядене. Попаднахме само на няколко консерви с месо и малко сух хляб, които войниците в бързината си бяха оставили, но това едва ли щеше да ни стигне дори за едно ядене.

Двамата с мистър Уелс се уговорихме да обиколим къщите наоколо и да вземем назаем нещо за ядене. Амелия остана да разгледа къщата и да види в кои стаи може да се живее.

В продължение на около час мистър Уелс и аз обикаляхме околността. Оказа се, че освен нас на Ричмонд Хил не беше останала жива душа. Вероятно с пристигането на войниците всички жители са били евакуирани, при това много бързо. Заключени бяха само няколко къщи, а в останалите намерихме значително количество храна. Когато решихме да се връщаме, бяхме се сдобили с торба пълна с провизии — различни видове месо, зеленчуци и плодове, няколко бутилки вино и малко тютюн за мистър Уелс.

Преди да се приберем, той предложи да огледаме пак околността; в подножието на хълма беше подозрително тихо и това ни тревожеше.

Оставихме торбата в последната къща, която бяхме посетили, и внимателно приближихме ръба на билото. Скрити между дърветата, спокойно можехме да наблюдаваме обстановката в северна и западна посока. Вляво имахме видимост чак до Уиндзор Кесъл, а пред нас до Чизик и Бредфорд всичко се виждаше като на длан. Ниско долу, в подножието на склона, беше разположен самият Ричмонд.

Слънцето залязваше: тъмнооранжевата му огнена топка докосваше вече линията на хоризонта. Тъмен силует на марсианска бойна машина се очертаваше на неговия фон. В момента тя беше спряла, но дори от толкова голямо разстояние се виждаше, че металната мрежа на задната част на платформата е претъпкана с човешки тела.

Пелената от черен дим все още скриваше погледа ни Туикнам; друга се простираше над Хаунслоу, С изключение на няколко горящи сгради в Ричмонд всичко изглеждаше спокойно.

— Нищо не може да ги спре — обадих се аз. — Ще завладеят целия свят.

Мистър Уелс дишаше тежко и нервно, но мълчеше. Погледнах го и забелязах, че очите му са натежали от влага. Накрая той се обади:

— Споделихте, че те са смъртни, Търнбул, но сега трябва да се примирим с факта, че не можем да им се противопоставим.

В същия миг, сякаш да опровергае думите му, самотно оръдие, разположено някъде по пътеките към Ричмонд Бридж, изстреля снаряд. Няколко минути по-късно той избухна във въздуха, на стотина стъпки от далечната бойна машина.

Отговорът на марсианеца не закъсня. Машината се извъртя светкавично и закрачи по посока на хълма, принуждавайки ни с мистър Уелс да отстъпим бързо зад дърветата. От платформата се подаде широка тръба и секунда-две по-късно от нея излетя някакъв предмет. Това беше голям цилиндър, който отрази оранжевото сияние на слънцето, описа голяма дъга и се разби някъде из улиците на Ричмонд. Скоро от същото място започна да се издига стълб гъст черен дим и за около минута новият купол покри Ричмонд.

Потънало в тъмнината, оръдието не се обади повече.

Изчакахме слънцето окончателно да се скрие зад хоризонта, но не чухме повече никакви изстрели. Самоуверени от безсъмнената си победа, марсианците продължиха злокобното си занимание да издирват оцелели хора и да ги трупат във вече претъпканите си мрежи.

Поизтрезнели, ние с мистър Уелс прибрахме торбата с провизии и се върнахме в Рейнолдс Хаус.

Посрещна ни съвършено друга Амелия.

— Едуард! — извика тя още щом прекрачихме прага на избитата от мястото й врата. — Едуард, дрехите ми са все още тук.

И пред смаяните ни очи се появи изключително красива девойка. Облечена беше в светложълта рокля и бе обула обувки с копчета; косата беше вчесана и подредена, раната, която доскоро загрозяваше лицето й, беше умело прикрита от пудра. Когато дойде до нас и видя колко храна сме донесли, радостно възкликна. Облъхна ме нежният мирис на парфюма от треви.

Извърнах се и без да разбирам защо, се разплаках.