Кристофър Прийст
Машината на пространството (116)

V

— Направих всичко, което зависеше от мен — заяви мистър Уелс, когато най-сетне застанахме пред завършената най-чудата измишльотина, която някой някога е виждал. — Имаме нужда от много повече кристали, но това е всичко, което намерихме.

В нито едно от чекмеджетата на сър Уилям не открихме, макар и един-единствен знак за състава на кристалоподобното вещество. Неспособен да произведе допълнително количество, мистър Уелс се принуди да се задоволи с онова, което беше останало след отпътуването на сър Уилям. Обрали бяхме и най-дребните късчета в лабораторията, разглобихме и четирите велосипеда, които все още стояха в дървената пристройка. И въпреки всичко по думите на мистър Уелс имахме нужда от още два пъти по толкова кристалоподобно вещество. Скоростта на Машината зависела от мощността, която кристалите създават.

— Намираме се пред най-решителния момент — продължи мистър Уелс. — Такава, каквато я виждате, Машината е сбор от вериги и метал. Както знаете, щом се пусне веднъж в действие, връзката й с четвъртото измерение не може да се прекъсне и затова се наложи да монтирам нещо подобно на маховика на сър Уилям. Веднъж задвижено, колелото не бива да се спира, в противен случай Машината ще бъде завинаги загубена за нас.

Той сочеше прикрепеното в предната част на рамката оръдейно колело.

Мистър Уелс извади от вътрешния джоб на сакото си малък облечен в кожа бележник, отвори го на една от страниците, изписана с неговия почерк, и го подаде на Амелия. Тя зачете от бележника, а мистър Уелс на свой ред проверяваше някои места в Машината, които смяташе за критични. Накрая, очевидно доволен от резултатите на проверката, той каза:

— А сега нека се доверим на произведението на нашия труд — и прибра бележника в джоба си. После без много да се бави, той постави края на дебел проводник до рамката на леглото и го завинти за нея с болт.

Преди да е успял да се отдръпне, ние с Амелия забелязахме, че колелото се завъртя бавно.

— Търнбул, бихте ли сложили ръката си върху рамката?

— Няма ли да ме хване ток? — попитах аз, като не можех да се начудя защо той сам не сложи своята.

— Не, не мисля. Няма от какво да се боите.

Протегнах ръка внимателно, но с крайчеца на окото си забелязах, че Амелия леко се усмихва, и без да се колебая, улових рамката. Щом пръстите ми докоснаха метала, цялото устройство потрепери видимо, точно както преди години беше потреперила Машината на времето на сър Уилям; тежката солидна рамка на леглото беше пъргава като младо дърво.

Амелия протегна ръка, след нея и сър Уелс. Тримата се засмяхме радостно.

— Мистър Уелс, вие успяхте! — възкликнах аз. — Построихте Машина на пространството!

— Да, но не сме я изпробвали още. Трябва да видим ще можем ли да я управляваме.

— Тогава да започваме!