Кристофър Прийст
Машината на пространството (117)

VI

Мистър Уелс се качи на Машината на пространството и като се намести удобно върху възглавниците, се залови за лостовете. Помести няколко от тях и успя да постигне движение напред, назад, сетне наляво и надясно, после обиколи лабораторията.

Нито Амелия, нито аз виждахме това. Мистър Уелс ни съобщаваше какво е направил… щом докоснеше лостовете, Машината ставаше невидима и се появяваше само когато той я изключеше.

— Не можете ли да чуете какво ви говоря? — попита той след обиколката на лабораторията.

— Нито ви чуваме, нито ви виждаме — отговори Амелия. — Викахте ли ни?

— Веднъж или два пъти — каза мистър Уелс с усмивка. — Търнбул, как е кракът ви?

— Кракът ми ли, сър?

— Много съжалявам, но по невнимание минах през него. Извиках ви, но не го дръпнахте.

Свих и разпуснах пръстите на краката си в обувките, които бях намерил в стаята на сър Уилям, но не усетих нищо особено.

— Елате, Търнбул, трябва да продължим изпробването. Мис Фицгибън, бихте ли била така любезна да се качите на горния етаж? Ще се опитам да ви последвам с Машината. Може би ще ни изчакате в стаята, в която спя…

Амелия кимна и излезе от лабораторията. След миг чухме как тича нагоре по стълбите.

— Качете се, мистър Търнбул. Сега ще видим какво може тази Машина!

Едва ли не в мига, в който се озовах върху възглавниците, мистър Уелс бутна един от лостовете и потеглихме напред. Край нас се спусна внезапна тишина и далечното шумолене на растенията изчезна.

— Нека да видим дали ще можем да летим — обади се мистър Уелс. Гласът му звучеше глухо на фона на настаналия покой.

Той дръпна друг лост и моментално се понесохме нагоре към тавана. Вдигнах ръка, за да се предпазя от удара… но стигнахме свързаните с дървени летви армирани стъкла на покрива на лабораторията и минахме безпрепятствено през тях. За част от секундата се получи твърде комична ситуация, при която само главата ми беше отвън, но в следния миг тя беше последвана от целия корпус на Машината заедно с останалата част от мен и се понесохме из въздуха над приличащата на оранжерия лаборатория. Мистър Уелс завъртя единия от монтираните хоризонтално лостове и със значителна скорост се врязахме в тухлената стена на горния етаж на главното здание. Озовахме се над стълбищната площадка. Като се засмя под мустак, мистър Уелс насочи Машината към стаята за гости и мина през затворената врата.

Застанала до прозореца, Амелия ни чакаше.

— Ето ни! — провикнах се аз, щом я видях. — Тя може и да лети!

Амелия с нищо не показа, че ни е чула.

— Тя не ни чува — напомни ми мистър Уелс. — А сега… да видя дали ще можем да стъпим на пода.

Движехме се на около осемнадесет инча над килима и мистър Уелс правеше леки корекции с помощта на лостовете. Междувременно Амелия се беше отдръпнала от прозореца и се оглеждаше любопитно, явно очакваше да се материализираме. Забавлявах се, като първо й пратих въздушна целувка, а после изкривих лице в смешна гримаса, но тя не реагира на нито едно от двете.

Изведнъж мистър Уелс отпусна лостовете и с лек удар се друснахме на пода. Амелия се сепна изненадано.

— А ето ви и вас! — каза тя. — Чудех се откъде ли ще се появите.

— Разрешете да ви закараме до долу — обади се галантно мистър Уелс. — Качете се, скъпа моя, и нека се разходим из къщата.

През следващия половин час правихме опити с Машината на пространството. Постепенно мистър Уелс свикна с работата с лостовете и Машината му се подчиняваше напълно. Можеше да я накара да завие, да кръжи, да спира, сякаш цял живот беше се занимавал с това. В началото ние с Амелия се улавяхме неспокойно за рамката, защото скоростта ни се струваше безразсъдно голяма, но постепенно се уверихме, че въпреки неугледния си вид, Машината на пространството по нищо не отстъпваше на предишната Машина.

Излязохме извън къщата само веднъж и направихме един кръг над градината. Тук мистър Уелс се опита да увеличи скоростта, но за наше общо разочарование се оказа, че въпреки всичките си качества, Машината на пространството не може да развива скорост, по-голяма от средната скорост на тичащ човек.

— Това се дължи на недостига на кристали — заяви мистър Уелс в мига, когато кръжахме над клоните на едно кестеново дърво. — Ако разполагахме с по-голямо количество, никой нямаше да може да ни стигне.

— Няма значение — обади се Амелия. — Не ни е нужна голяма скорост. Най-важното е да сме невидими.

Не можех да откъсна очи от обраслата в червено долина на реката. Именно тя непрестанно ми напомняше за това, че трябва да бързаме.

— Мистър Уелс — казах аз тихо. — Вече имаме Машина на пространството. Сега е време да я използваме.