Кристофър Прийст
Машината на пространството (92)

V

Обзети от предчувствие за опасност, на няколко ярда от края на коридора спряхме и се загледахме в небето над нас.

Дълбоко и синьо, то твърде малко приличаше на марсианското небе; над нас се простираше прохладна, спокойна синева, каквато обикновено имаме щастието да наблюдаваме в края на горещ летен ден. Прозрачни перести облаци, леко обагрени в червено от лъчите на залязващото слънце, се движеха плавно. Под тях се търкаляха кълба гъст дим, наситени с миризма на изгоряла растителност.

— Да продължаваме ли? — попита Амелия.

— Нещо съм неспокоен — отвърнах аз. — Бях очаквал, че наоколо ще има хора. Твърде тихо е отвън.

И сякаш, като опровержение на думите ми, до нас достигна шум от дрънчене на метал, последван от зелен пламък.

— Дали чудовищата се все още навън? — попита Амелия.

— Ще трябва да погледна. Стой тук и не вдигай никакъв шум.

— Нали няма да ме оставиш сама? — В гласа й се прокраднаха режещи нотки и думите й прозвучаха напрегнато.

— Ще отида само до ръба — опитах се да я успокоя. — Трябва да знаем какво става.

— Внимавай да не те забележат, Едуард.

Подадох й чантата и пропълзях нагоре. В мен напираха противоречиви чувства. От една страна, бях изплашен и напрегнат до крайност, а от друга — всичко в мен ликуваше. Дишах въздуха на Земята, ноздрите ми се изпълваха с аромата на пръстта на Англия. Допълзях до ръба и се прилепих до пода. Подадох се само толкова, колкото да се покажат очите ми. В широката яма, образувала се от врязването на снаряда в земята, се разкри гледка, от която целият изтръпнах.

Долу лежеше изхвърлен люкът — огромен метален диск с около осемдесет стъпки в диаметър. При изстрелването той трябваше да понесе най-голямото натоварване, но сега лежеше отвинтен на земята, изпълнил всичките си функции.

Малко по-нататък чудовищата бяха започнали работата по сглобяването на дяволските си машини.

И петте противни създания бяха вън и работеха с трескава бързина. Две от тях внимателно прикрепваха единия от краката на бойната машина, която все още не беше напълно готова. Останалите два крака още не бяха разгънати, така че платформата се намираше на не повече от няколко стъпки от земята. Други две чудовища работеха нещо край нея, но те се бяха настанили върху платформите на две многокраки коли, чиито паякообразни приспособления с няколко от металните си пипала поддържаха основния корпус, а с останалите чукаха върху бронята на платформата. Всеки удар се придружаваше от зелен пламък, след което на мястото се появяваше струйка жълто-зелен щипещ дим, който лекият вятър поемаше и отнасяше встрани.

Петото чудовище не вземаше участие в тази дейност.

То беше клекнало върху плоската повърхност на сваления люк, само на няколко стъпки от мен. Пред него беше инсталирано огнедишащо оръдие с насочено нагоре дуло, към което беше прикрепено подобно на телескоп устройство, завършващо в горния си край с поставено под наклон огледало, широко около две стъпки. Чудовището го въртеше, а безизразните му очи не се отделяха от долната част на телескопа. В един миг видях как цялото му тяло потръпна от омраза и бледият, смъртоносен лъч, откроил се ясно в сгъстения въздух на Земята, прелетя над ръба на ямата.

Отдалеч долетяха викове и пукот от горящи дърва и растения.

Спуснах се за малко надолу, неспособен да взема дори мълчаливо участие в техните действия; имах чувството, че като не предприемам нищо, заставам на страната на убийците.

Повече от ясно беше, че това съвсем не е първият път, когато огненият лъч се пуска в действие — погледнах отново и забелязах телата на няколко убити да висят на ръба на ямата. Нямаше как да разбера дали при излизането на чудовищата е имало хора наблизо, но едно беше сигурно — сега марсианците държаха любопитните на разстояние, докато не бъде завършена работата по сглобяването на машините.

Огледалото продължаваше да се върти над ръба на ямата, но нов изстрел не последва, поне докато аз наблюдавах.

Насочих вниманието си към самите чудовища. По-големите сили на гравитацията бяха деформирали телата им. Вече споменах колко меки бяха телата на тези противни същества; притиснати от по-високото атмосферно налягане, приличащите на балони туловища се бяха разлели и приплескали, което ги правеше още по-ужасни наглед. Това, което беше най-близо до мен, се беше удължило поне с петдесет процента, което значеше, че бе станало около седем стъпки дълго. Пипалата му не се бяха удължили, но изглеждаха по-плоски и повече от всеки друг път приличаха на змии. Налягането се беше отразило и на физиономиите им. Очите, които, както и преди бяха най-изпъкналата част на лицето, бяха непроменени, но V-образната форма на устата беше още по-подчертана, а дишането — чувствително по-трудно. От устите им не преставаше да се точи лепкава слюнка.

Никога не съм можел да гледам чудовищата без чувство на погнуса, но сега едвам се владеех при вида на променените им тела. Отдръпнах се от наблюдателния си пост, но се наложи да полежа, докато овладея треперенето на цялото си тяло.

Щом повъзвърнах присъствието на духа си, допълзях обратно до Амелия, която ме чакаше, и с дрезгав шепот й разказах какво съм видял.

— Аз също трябва да видя — заяви тя и се приготви да тръгне нагоре към края на коридора.

— Не — спрях я аз и я улових за ръката. — Твърде опасно е. Ако беше видяла само…

— Тогава и на мен щеше да се случи същото, което и на теб — при тези думи тя издърпа ръката си и започна да се катери внимателно по коридора. Седях в мъчително очакване да стигне до края и да надникне в ямата.

Амелия остана там не повече от няколко минути, след което се върна невредима. Лицето й беше станало бяло като сняг.

— Сглобят ли машината, няма сила, която да ги спре, Едуард.

— Чакат ги още четири машини — напомних й аз.

— Трябва да измислим начин да предупредим.

— Не можем да мръднем оттук! Нали видя труповете в ямата? В мига, в който се подадем, и ще бъдем мъртви.

— Трябва да се направи нещо.

Замислих се. Полицията и армията не можеше да не са разбрали за опасността, която този снаряд представлява. Нашата задача сега беше не да ги предупредим, а да им изясним до каква степен се простира опасността. Може би не знаеха, че в този момент към Земята се носят още девет снаряда.

Правех усилия да запазя спокойствие. Не можех да допусна, че военните са безсилни да се справят с чудовищата. Всяко смъртно създание, което може да умре от нож, би трябвало да може да бъде унищожено и с куршум или оръдеен снаряд. Огненият лъч беше ужасно и смъртоносно оръжие, но той не правеше чудовищата по-малко уязвими. И земното притегляне беше срещу нашествениците. Бойните машини бяха всесилни в условията на разредения въздух на Марс; щяха ли обаче да са толкова подвижни и тук, на Земята?

След известно време отново пропълзях до ръба на снаряда, надявайки се, че под прикритието на спусналия се мрак ние с Амелия ще можем да се измъкнем.

Нощта действително беше настъпила и дори луната да беше изгряла, тя бе плътно закрита от гъстите облаци дим, вдигащи се от пожарите. Марсианците продължаваха да работят под осветлението на големи прожектори, наредени в кръг около машините. Очевидно първата машина вече беше завършена, защото стоеше изправена на сгъваемите си крака в единия край на ямата. Съставните части на втората бяха извадени от помещението в снаряда.

Стоях на изхода дълго и по едно време Амелия се присъедини към мен. Марсианците не се извърнаха нито веднъж към нас и ние можехме необезпокоявани да ги наблюдаваме.

Чудовищата преустановиха работа само веднъж, когато в най-тъмната част на нощта и точно двадесет и четири часа след нашето приземяване, обгърнат в яркозелено сияние, над нас профуча втори снаряд. Той се приземи с разтърсваща експлозия на не повече от две мили от нас.

Амелия стисна ръката ми и аз притиснах лицето й до гърдите си, за да заглуша риданията й.