Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета
Невидими отмъстители

I

Щом приземихме Машината на пространството и аз качих на нея няколко от ръчните гранати, мистър Уелс се разтревожи, че времето е твърде напреднало.

— След около два часа слънцето ще залезе — каза той. — Не бих искал да управлявам Машината на тъмно.

— Нищо не може да ни се случи, щом сме в четвъртото измерение, сър.

— Зная, но нали ще трябва по някое време да се върнем в къщата и да напуснем четвъртото измерение. А как ще сме сигурни, че точно в този момент наоколо няма да има марсианци? Колко ужасно би било, ако се приберем през нощта и ги заварим да ни чакат?

— От две седмици сме тук — опитах се да възразя аз, — а досега никой от тях не се е отбивал насам.

Мистър Уелс трябваше да се съгласи, но каза.

— Мисля, че не бива да забравяме сериозността на нашата задача, Търнбул. Именно защото дълго време бяхме изолирани в Ричмонд, не можем да знаем докъде се простират завоеванията на марсианците. Покорили са земите, върху които имаме поглед оттук, и по всяка вероятност вече са господари на цялата страна. От всичко, което знаем за тях, може да са завладели и света. Ако, както подозираме, това е така, то това е единственото оръжие, на което те не могат да се противопоставят. За нищо на света не можем да си позволим да загубим предимството, което имаме, поемайки ненужни рискове. На плещите ни лежи огромна отговорност.

— Мистър Уелс е прав, Едуард — обади се Амелия. — Отмъщението ни е закъсняло, но това е всичко, което можем да направим.

— Добре — съгласих се аз. — Но трябва да направим поне един опит днес. Ние дори не знаем дали планът ни ще има някакъв ефект.

И така ние се качихме на Машината на пространството и с едва прикрито вълнение се настанихме в нея, а мистър Уелс ни поведе навън от къщата, над непроходимите червени растения, към вътрешността на долината на Темза.

Много скоро, след като се издигнахме, разбрах колко прави са били моите спътници преди малко. Търсенето на нашата цел беше без какъвто и да е предварителен план, нямахме представа къде може да са отвратителните същества сега. Можехме да загубим цял ден, докато открием едно от тях, а имайки пред вид обширната територия, която бяха завладели, можехме изобщо да не срещнем нито едно от тях.

Близо половин час кръжахме над реката, оглеждахме се на всички посоки, но безуспешно.

На края Амелия предложи план, който беше едновременно логичен и прост. „Знаем, започна тя, къде горе-долу са се приземили снарядите, знаем също, че марсианците използват ямите като свои главни квартири.“ И това беше вярно, ако искахме да намерим марсианците, трябваше да започнем от ямите.

Мистър Уелс се съгласи и веднага се насочихме към най-близката. Това беше ямата в Буши парк, където беше паднал четвъртият снаряд. Изведнъж си дадох сметка, че сме на верен път, и сърцето ми заби силно.

Долината представляваше ужасна гледка: червената растителност беше покрила всяко свободно кътче, включително и сградите. От тази височина пейзажът представляваше огромно развълнувано море от червени треви, сякаш превити от пороен дъжд. На места растенията бяха променили дори пътя на реката и на по-ниските места се бяха образували езера от застояла вода.

Ямата се намираше в североизточния край на Буши парк, но беше така обрасла с тревите, че доста трудно я открихме. Най на края забелязахме зейналата паст на снаряда и мистър Уелс сниши Машината, която закръжи на няколко стъпки от входа. Вътре беше съвършено тъмно и нямаше и следа нито от марсианците, нито от машините им.

— Едуард, виж… един от онези мъже!

Сепнат от резкия й жест, обърнах глава в показаната от нея посока. И наистина на няколко стъпки от входа на главната кабина лежеше някаква човешка фигура. В първия миг реших, че това сигурно е поредната беззащитна жертва, уловена от марсианците… но забелязах, че тялото беше на много висок мъж с черна униформа. Кожата му беше покрита с червени петна, а извърнатото към нас лице — грозно и деформирано.

Безмълвни, не можехме да откъснем очи от мъртвия марсиански хуманоид. Като че ли нямаше да се учудим толкова много, ако бяхме срещнали някое от чудовищата наместо един от предишните ни помощници.

Обяснихме на мистър Уелс, че мъжът е един от пилотите на снаряда, и той го разгледа с огромен интерес.

— Изглежда сърцето му не е издържало натоварването от силите на земното притегляне тук.

— На чудовищата те не се отразиха чувствително — вметна Амелия.

— Тези зверове са без сърца — каза мистър Уелс, но предполагам, че той говореше в преносен смисъл.

Спомнихме си, че друг от цилиндрите беше паднал близо до Уимбълдън, завъртяхме Машината на пространството и веднага се отправихме на изток, далеч от трагичната фигура на мъртвия марсианец. Разстоянието от Уимбълдън парк беше около пет мили, ето защо, въпреки че се движехме с максимална скорост, го взехме около час. Бях решил, че ако ямата край Уимбълдън е също празна, аз ще бъда този, който ще предложи да се върнем веднага в Рейнолдс Хаус. Желанието ми да предприемем някакви резултатни действия беше толкова голямо, че щях искрено да съжалявам, ако не успеехме да унищожим поне един от зверовете, преди да се приберем.

Но ето че щастието ни се усмихна. Внезапно Амелия възкликна и посочи някъде на юг. Откъм Молдън бавно се зададе бойна машина.

В момента се движехме на височината на платформата й и без никакво основание усетихме, че противното създание вътре ни е забелязало и нарочно идва насам.

Мистър Уелс пророни няколко успокоителни слова и вдигна Машината нагоре, което ни позволи да направим кръг над дългокракия гигант.

С треперещи от вълнение ръце посегнах и взех една от гранатите.

— Имал ли си досега работа с подобно нещо. Едуард? — попита ме Амелия.

— Не, но зная какво трябва да правя.

— Моля те, внимавай.

Близо половин миля ни делеше от гиганта, но въпреки това се движехме към него под ъгъл.

— Къде искате да спра Машината? — попита мистър Уелс, докато ожесточено местеше лостовете.

— Някъде над платформата — поясних аз. — Приближете се отстрани, защото не ми се ще да минем фронтално.

— Чудовището не може да ни види — обади се Амелия.

— Не може — съгласих се аз, припомняйки си злобната му физиономия. — Но ние можем да го видим.

Усетих че, приближавайки до платформата, отново започвам да треперя. Мисълта за създанието вътре в металната кабина беше достатъчна, за да събуди в мен чувство на страх и гняв, които ме вълнуваха и на Марс, но си наложих да се успокоя.

— Можете ли да задържите Машината над платформата? — попитах мистър Уелс.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, Търнбул.

Любезните му думи нямаха нищо общо с трудността, с която той успяваше да задържи нашето летящо легло над самата платформа. Наведох се през борда на Машината, а Амелия улови здраво другата ми ръка и аз вперих поглед към покрива на платформата.

По повърхността на бронята се виждаха множество отвори, някои от които достатъчно широки, за да различа лъскавото тяло на чудовището вътре; ако успеех да пусна гранатата в някой от тях, това сигурно щеше да бъде достатъчно. На края избрах широко отвърстие, в непосредствена близост с мястото, откъдето обикновено се подаваше оръдието; предположих, че някъде там сигурно е невероятното устройство, което създава огнения лъч. Ако успеех да го пробия, онова, което гранатата нямаше да може да разруши, щеше да довърши освобождаването на огромната енергия.

— Набелязах цел — извиках на мистър Уелс. — Щом пусна гранатата, ще се обадя и в същия миг трябва да се отдалечим колкото се може по-далеч.

Мистър Уелс даде знак, че е разбрал, а аз изтеглих жилото на запалката. Амелия ме улови за свободната ръка и навеждайки се през борда на Машината, се прицелих.

— Готови… — извиках аз. — Сега!

В мига, в който пуснах гранатата, мистър Уелс изви с възможно най-голяма скорост Машината встрани и нагоре, далеч от марсианеца.

Гледах онемял от изненада. С очите си бях видял как гранатата влиза през отвора в металния покрив, но беше експлодирала, без да причини нищо на врага!

— Не съм очаквал… — промълвих аз.

— Мили мой — каза Амелия. — Мисля, че гранатата не напусна четвъртото измерение.

Точно под нас марсианецът продължаваше пътя си, отървал се на косъм от смъртоносната експлозия.