Кристофър Прийст
Машината на пространството (30)

III

Събуди ни не изгряващото слънце, чиято светлина се процеждаше през листата над нас в почти кафеникаво сияние, а пукотът и скърцането на стената от растения, край която бяхме разположили бивака си. Полежахме прегърнати още няколко минути, сякаш съзнавахме, че топлината и интимността на изминалата нощ трябва да се вкусят докрай. Най на края изритахме и разбутахме червените листа над нас и се измъкнахме на силната дневна светлина. Схванати от принудителната неподвижност през нощта, дълго се протягахме и разкършвахме.

Утринният ни тоалет беше кратък, закуската — още по-кратка. Изтрихме лицата си с кърпата на Амелия и се вчесахме. Всеки от нас изяде по две таблетки шоколад, които поляхме с растителен сок. Събрахме оскъдния багаж и се приготвихме да продължим пътя си. Забелязах, че Амелия продължава да носи корсета между дръжките на чантата.

— Няма ли да оставим това? — попитах аз, като в същото време си мислех, че би било чудесно, ако тя никога вече не го използува.

— А това? — попита на свой ред тя, измъквайки връзката и яката ми от чантата си. — Ще оставим ли и това?

— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Трябва да ги сложа, когато стигнем до населено място.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

— Разликата е там — започнах аз, — че не се нуждая от прислужник, пък и никога не съм имал.

— Ако намеренията ти към мен са искрени, Едуард, ще трябва да си готов за наемане на прислужници.

Както винаги тонът на Амелия беше уклончив, но намекът за моето предложение накара сърцето ми да забие по-бързо. Взех от нея чантата и я улових за ръка. Тя вдигна поглед към мен и ми се стори, че по лицето й пробягна сянка от усмивка, но ние вече вървяхме и двамата гледахме пътя пред нас. Тревите отново се бяха раздвижили и внимавахме да вървим на безопасно разстояние от тях.

Знаехме, че по-голяма част от пътя трябва да изминем преди пладне, ето защо поддържахме бодра и бърза стъпка и само от време на време, на равни интервали, почивахме. Дишането ни, както и преди беше затруднено от височината и затова говорехме малко.

По време на една от почивките не се сдържах и повдигнах въпрос, който отдавна занимаваше мислите ми:

— В коя година предполагаш, че сме?

— Нямам представа. Зависи от това, до каква степен си се намесил в нормалната работа на Машината.

— Не знам какво съм правил. Промених програмата на циферблата на месеците, а тогава той показваше 1902 година. Но не го пипнах, преди да счупя никеловия лост, и затова се питам дали не попречих на автомата за връщане и сега да е 1893.

Амелия помисли известно време върху думите ми, след което каза:

— Не, не мисля. Повратният миг настъпи, когато се счупи лостът. Вероятно връщането е спряло и първоначалната програма е продължила. Щом тя се изпълни, автоматичното връщане се задейства отново, както сами се уверихме с изчезването на Машината. Но и промяната, която направи в месеците, може да е дала резултат. Какво направи точно?

Размислих се много внимателно:

— Преместих циферблата с няколко месеца напред. И все пак не мога да кажа точно с колко. Съществуват три вероятности: или сме се върнали в 1893, както ти предположи, и сме кацнали на няколко хиляди мили от Ричмънд, или сме останали в 1902 година, датата, на която лостът се счупи… а може и да сме пропътували тези няколко месеца и сега да се намираме например в края на 1902 или началото на 1903. Така или иначе едно е ясно: попаднали сме на няколко хиляди мили от Ричмънд.

Нито една от тези възможности не беше за предпочитане, защото при всяка от тях ужасният юнски ден на 1903 година ни очакваше. Не исках да се замислям за последиците от него, затова побързах да променя темата върху нещо друго, което ме вълнуваше.

— Ако се случи така, че се върнем в Англия — започнах аз, — няма ли вероятност да се срещнем със самите нас?

Амелия не ми отговори направо. Тя каза само:

— Какво искаш да кажеш с това „ако се върнем в Англия“? Разбира се, че ще се върнем колкото се може по-скоро.

— Да, разбира се — отвърнах аз. Вече искрено съжалявах, че поставих въпроса си по този начин. — Това не беше риторичен въпрос: скоро ли ще се срещнем със себе си?

Амелия смръщи чело.

— Не мисля, че това е възможно — промълви тя най на края. — Пътувахме във времето точно така, както се пътува и в пространството, и дотолкова, доколкото се простират познанията ми, напуснали сме света в момента, когато напуснахме Ричмънд. От този момент нататък в Англия няма нито Амелия Фицгибън, нито Едуард Търнбул.

Бях очаквал такъв отговор и затова побързах да попитам:

— В такъв случай сър Уилям ще открие ли нашето изчезване?

Най-неочаквано Амелия се усмихна.

— Виж това не мога да гарантирам. Не съм сигурна, че той ще открие липсата, преди да са минали няколко дена. Той е извънредно зает човек. Предполагам, че щом открие, че ме няма, ще се обади в полицията и името ми ще бъде записано в списъка на търсените лица. Това поне ще направи.

— Как можеш да говориш за това така спокойно? Положително сър Уилям ще се разтревожи много от твоето изчезване.

— Аз само съобщавам фактите, така както ги виждам. Зная, че той подготвяше Машината на времето за изследователско пътуване и ако не бяхме го изпреварили, той щеше да бъде първият човек, който щеше да пътува в бъдещето. Когато отиде в лабораторията си, ще намери Машината почти непроменена, защото тя вече ще се е върнала оттук, и той ще продължи своята работа, без да се интересува за домашните си.

— Как мислиш — попитах аз, — ако сър Уилям се досети за причината на твоето изчезване, дали би използувал Машината, за да ни потърси?

Амелия веднага поклати глава.

— Ти може би вярваш, че той ще разбере, че сме пипали Машината? А дори и да разбере, как ще знае къде да ни търси? Първото е почти немислимо, тъй като много трудно можеш от външния вид на Машината да познаеш дали някой я е използувал; второто също е абсурдно, защото Машината няма устройство, което да записва направените пътувания.

— В такъв случай трябва да разчитаме единствено на себе си.

При тези думи Амелия се приближи до мен и улови здраво ръката ми.

— Да, скъпи мой — каза тя.