Кристофър Прийст
Машината на пространството (64)

I

Амелия беше жива, аз също! Животът отново имаше смисъл. Не обръщахме внимание на никого, не забелязвахме нищо; нито зловонието, което се излъчваше от дрехите и на двамата, нито тесния кръг любопитни марсианци, които не ни изпускаха от поглед, имаха значение. Загадките и опасностите на този враждебен свят бяха забравени, защото отново бяхме заедно.

Дълго стояхме прегърнати, без да пророним дума. Малко поплакахме, но продължавахме да стоим, плътно притиснати един до друг; в един миг дори си помислих, че така слети в един организъм на безкрайно щастие, никога няма да се разделим.

Не можехме, разбира се, да останем така завинаги. Краят на нашата прегръдка приближаваше с всяка измината секунда. Робите край нас зашумяха предупредително и неохотно се отдръпнахме, без да изпускаме ръцете си.

Откъм града в далечината пристъпваше една от гигантските бойни машини.

Амелия огледа групата пред нас.

— Едуина? — извика тя. — Тук ли си?

Само след миг отпред излезе млада марсианка. Тя беше почти дете, някъде около дванадесетгодишна, по представите на земните жители.

Тя каза (или поне прозвуча като):

— Да, Амелия.

— Кажи на другите да започнат бързо работа. Ще се върнем в лагера.

Момичето се обърна към останалите роби, направи някакви сложни знаци с ръце и глава (и ги подкрепи с няколко съскащи слова), след което тълпата се разпръсна за секунди.

— Хайде, Едуард — обърна се Амелия към мен. — Онзи звяр в машината сигурно ще иска да разбере как е загинало чудовището.

Последвах я и се отправихме към дълга мрачна сграда, издигната близо до стената от растения. Много скоро се появи някакъв гражданин марсианец, който тръгна между нас. В ръката си държеше електрическа палка.

Амелия забеляза въпросителния ми поглед.

— Не се тревожи, Едуард — успокои ме тя. — Той няма да ни направи нищо лошо.

— Сигурна ли си?

В отговор Амелия протегна ръка и марсианецът й подаде палката си. Тя я пое внимателно, даде ми я, след което я върна на човека.

— Вече не сме в Града на опустошението. Създадох нов социален ред за робите тук.

— Без съмнение — казах аз. — А коя е Едуина?

— Едно от децата тук. Има талант за учене на езици, като повечето млади марсианци, и я научих на някои основни неща от английския.

Канех се да задам още много въпроси, но стремглавият ход, който наложи Амелия, ме остави почти без дъх.

Стигнахме постройката и преди да прекрача прага, погледнах назад. Бойната машина беше спряла до прекършената кула, на която се бях возил, и очевидно я изучаваше.

В сградата имаше четири къси коридора и щом влязохме, с облекчение усетих че въздухът вътре е сгъстен. Марсианецът, който дойде с нас, се отдалечи и ни остани сами. Кашлях неудържимо от бързото ходене. Щом дойдох на себе си, прегърнах отново Амелия, все още невярващ в добрата съдба, която ни беше събрала. Амелия отвърна на прегръдката ми също така сърдечно, но след минута се отдръпна.

— И двамата сме ужасно мръсни. Ела да се измием.

— Много бих искал да си сменя дрехите — обадих се аз.

— Това е невъзможно. Но трябва да изпереш дрехите си, така както миеш себе си.

Тя ме отведе до един ъгъл в сградата, където имаше накачени по тавана тръби. При завъртане на един кран отгоре потече течност, която не беше вода, а вероятно разреден растителен сок. Амелия ми обясни, че повечето роби използват тези импровизирани бани след работа и сама се отправи към една отделна от другите.

Течността беше студена, но аз намокрих дрехите си обилно, сетне ги свалих и хубаво ги изстисках, докато и последната следа от противната кръв, с която бяха напоени, не изчезна.

Когато се убедих, че нито аз, нито дрехите ми могат да се изчистят повече, затворих крана и се опитах да ги поизсуша, като силно ги извивах. Нахлузих панталоните си, но платът беше натежал от влагата и се чувствах страшно неудобно. Все пак тръгнах да намеря Амелия.

В една от стените, досами помещението за баня, имаше висока метална решетка. Амелия стоеше пред нея и държеше дрипавите си одежди да се сушат. Веднага извърнах.

— Дай си дрехите тук, Едуард — каза тя.

— Когато свършиш — отвърнах аз, като се стараех не се издам, че съм забелязал, че е съвършено гола.

Момичето остави дрехите си на земята и се приближи до мен.

— Едуард, вече не сме в Англия — започна тя. — Ще хванеш пневмония с тези мокри дрехи.

— Ще изсъхнат след известно време.

— При този климат, преди да изсъхнат, ти ще си че сериозно болен.

Тя мина зад гърба ми, отиде в банята и донесе останалата част от облеклото ми.

— Ще си изсуша панталоните по-късно — опитах да се измъкна аз.

— Ще ги изсушиш сега — гласеше нетърпящият възражение отговор.

Известно време стоях като парализиран, сетне твърде неохотно свалих панталоните си. Придържайки ги пред себе си така, че въпреки всичко да съм поприкрит, ги изложих на топлата струя. Стояхме на известно разстояние един от друг и макар да бях решил, че няма поглеждам към Амелия, самото присъствие на момичето, което значеше толкова много за мен и с което бях споделил твърде много несгоди, ме принуждаваше да погледна няколко пъти. Тя беше толкова красива, а и така без дрехи се държеше извънредно достойно и същевременно естествено в ситуация, която би скандализирала мнозинството от напредничавите ни съседи на Земята.

Задръжките ми изчезнаха и след няколко минути, неспособен да се сдържам повече, пуснах дрехите на земята, приближих бързо до Амелия и страстно се целувахме в продължение на няколко минути.