Кристофър Прийст
Машината на пространството (19)

IV

Цялата Машина на времето се залюля, като че всеки миг щеше да се прекатури напред в някаква пропаст, при което извиках силно от уплаха и здраво се хванах за тялото пред мен.

— Дръжте се! — малко неуверено каза Амелия, защото бе съвсем ясно, че за нищо на света нямаше да я изпусна от ръцете си.

— Какво става? — извиках аз.

— Няма нищо страшно… това е резултат от преминаването в четвъртото измерение.

Отворих очи, огледах се плахо и за своя изненада установих, че Машината все още е здраво стъпила на пода на лабораторията. Стрелките на стенния часовник вече се въртяха бясно напред, слънцето буквално пред очите ми изгряваше и залязваше. Едва отбелязали появата му, над нас отново се спущаше мрак и като черно одеяло обгръщаше къщата.

Без да искам, поех по-дълбоко въздух, притеглени от въздушната струя, няколко косъма от косата на Амелия се залепиха за устните ми. Въпреки изключителното вълнение от пътешествието не пропуснах възможността да се насладя на тази известна само на мен близост.

— Страхувате ли се? — извика Амелия.

— Да! — отвърнах честно, тъй като моментът не беше подходящ за преструвки.

— Дръжте се здраво… няма опасност.

Говорехме силно, само защото бяхме много развълнувани, в четвъртото измерение беше извънредно тихо.

Слънцето продължаваше с все по-голяма скорост да изгрява и залязва. Всеки следващ период на мрак бе по-кратък от предишния и съответно периодът на дневна светлина траеше колкото този на мрак. Машината на времето се движеше все по-бързо напред в бъдещето.

За няколко секунди само денят и нощта се сменяха така бързо, че вече почти не можехме да ги отличим и около нас цареше сивкав сумрак. Предметите в лабораторията се виждаха като през мъгла и само слънцето очертаваше светла, сякаш закована за тъмносиньото небе, пътека.

Когато заговорих на Амелия, тънките жички от косата й отлетяха от устните ми. Край мен картината беше изключително вълнуваща, но въпреки цялата й необичайност за нищо на света не можеше да се сравни с чувството, което събуждаше присъствието на това момиче в ръцете ми. Тласнат без съмнение от допълнителната порция коняк, събрах кураж и приближих лице към нея, за да уловя с устни няколко косъма от косата й. Повдигнах леко глава, така че да усетя как гъделичкат езика ми. Амелия с нищо не показа, че е усетила, и улових с устни още жички от косата й. Третия път наклоних глава встрани, за да не се смъкне шапката ми, и притиснах леко устни до гладката бяла кожа на врата й.

Не бях стоял в тази поза и секунда, когато Амелия развълнувана се изправи на седалката и каза:

— Машината забавя ход, Едуард!

През стъкления покрив на лабораторията можеше ясно да се види, че слънцето е забавило своя бяг, макар и краткотрайни, периодите на мрак се различаваха.

Амелия започна да следи на глас показанията на циферблатите пред нея:

— Сега сме в месец декември, Едуард! Януари… януари 1903 година, февруари…

Един по един месеците се редяха, а паузите между тях ставаха все по-продължителни, докато най на края се разнесе:

— Ето юни, Едуард… почти пристигнахме!

Погледнах нагоре към часовника, за да се уверя, но установих, че е спрял.

— Пристигнахме ли?

— Не съвсем.

— Да, но часовникът на стената е спрял.

Амелия вдигна за миг очи към него:

— Просто никой не го е навил.

— В такъв случай ще трябва да ми кажете, когато пристигнем.

— Колелото забавя ход… почти спираме… ето!

Едва отзвуча последната й дума и тишината на Четвъртото измерение беше нарушена. Някъде вън, непосредствено до къщата, се разнесе гръм от силна експлозия и две-три стъкла се счупиха. По главите ни изпопадаха парчета стъкло.

Полупрозрачните стени даваха възможност да се види, че навън е ден и слънцето грее… но там някъде гореше и се носеше гъст дим, долавяхме и шум от прашене на горящи дърва.